Кубински неволи

След 11 часа в самолет от Брюксел, кацнахме във Варадеро. Още половин час на опашката за паспортна проверка, докато можахме да вземем раниците от линията. Оглеждаайки се за тоалет, по някакъв начин се набаихме на очи на митничарите. Елена бе в тоалета, аз я чаках отвън. Приветлив, тъмнокож младеж в униформа се приближи към мен и много любезно ме попита кой съм, от къде съм и дали ще имам нещо против ако разгледа багажа ми. Незнам какво би казал, ако бях отговорил, че имам нещо против. Реших, че не е разумно и казах ОК. Елена се показа от тоалета и двамата го последвахме, придружени от още една жена на около 40...Елена е с холандски паспот, което сякаш придърпа още повече внимание към какво точно носим със себе си. Поне 22 пъти ни попитаха дали имаме марихуана, дали ползваме и кога за последно сме ползвали наркотици. В частност трева.

Стаята бе облепена с плочки, с две алуминиеви маси разположени под ъгъл една към друга. Приличаше на стая за хирургически операции...Буквално обърнаха всичко наопаки. Младежа преглеждаше моя багаж, а жената на Елена. Елена бе помъкнала някакви витамини (зеленикави хапчета), които по някакъв повод бяха насипни, не в блистер. Бяха в раницата, която аз нося и изтръпнах, когато младежа ги изсипа на масата. Не се притесних от това което е, а от евентуалното време нужно, за да ги проверят. След като ги оглеждаха дълго,някак си се довериха, че са витамини. И по-добре. Помолиха ме и да се събуя, за да видят дали няма нещо скрито в обувките ми. Отнеха ни повече от час и като се убедиха, че не носим ганджа или други наркотици ни оставиха на мира. Всъщост жената не бе убедена, че сме дошли в Куба без да носим трева. Но така и не намериха.

Първото нещо, което ми направи впечатление, след като излязохме от сградата на летището, бяха автомобилите. Руски автомобили добре познати на българите(а и всеки един живял от източната страна на соцзавесата) и американските доджове, фордове, крайслери от преди революцията. Само дето американските изглеждаха по-добре за възрастта си, сравнени с руските лади и москвичи. Всичките бяха тунингувани. Спойлери на волга изглеждат смешни, но като са им отнели новите автомобили не могат да им отнемат неоновите лампички. Всяка себеуважаваща се лада или москвич имаше алуминиеви джанти, емблема върху предния капак. Всички стъкла бяха затъмнени с фолио. Толкова тъмно, че бяха изрязали по една ябълга (говоря за ябълката на аппъл продуктите) до страничните огледала, за да могат да ги използват. Стикери по вратите, спойлери, знаменца...

Лепнаха ни се на момента няколко бакшиша, предлагайки такси. 30 песо конвертибле (30 долара) ми се сториха много повече, от колкото бих искал да платя за няма и 20 минути транспорт. Предложих на един бакшиш 25, но на него му се видяха малко. Намери се един, който се нави да ни закара за 20 до Бока де Камариока, където имахме резервация за 3 нощи. Бока де Камариока е малко селце близо до Варадеро (което от совя страна е ваканционно селище пълно с ал инклузив хотели). Отседнахме в къща на една кубинец (инжинер) женен за рускиня. Дъщеря им живееше в санкт Петербург със съпруга си(също кубинец), които бяха в Бока за 2 месеца бягство от студения Ленинград. Бяхме доста уморени, но въодушевлението наделяваше над умората. Оставихме раниците и след няколко приказки с домакините изляохме да разгледаме селото. Няколко сергии на „мегдана“ - младеж продава сладолед в една жълто оранжева консерва, по-нататък бяла олющена сергия, зад мръсни стъкла и мръсно сив сенник покрит с мухъл, прахоляк, масло и каквото ви е на сърце (някога е бил бял...евентуално). Жена на средна възраст предлага сладки. Нещо като понички, покрити с шоколад. До нея имаше една сграда, бледо резова с окапала мазилка и отворена врата, висяща на ръживи панти. Нещо като веранда отпред, на козирката пише нещо за революцията, но не си личи добре, времето и морския въздух са помогнали да заличат надписа. Като наближаваме поглеждам през вратата, а вътре има барплот и тезгях от бели плочки, изпокапали така, че тезгяха прилича на шахматна дъска. Пред него няколко бар стола. А те изтъркани и олющени, не по-малко от помещението. Вътре тъмно, мижава лампа едва осветява зад бара, където гордо стоят 2 бутлки и 2 кена. Това е асортимента (по-късно разбрах). Над вратата имаше надпис – асоциация на моряците. Оказа се местната кръчма. Подминахме я. Къщи от дъски и между тях, тухлени къщи, всеки 3ти зид е като барикада от 2та световна война. Падащи мазилки, олющена боя, малки бунгала с фуги, от където гълъби могат да влязат, никой нямаше стъкла по прозорците, само капаци. Улиците разнебитени, къде асфалт, къде кръпки, къде чакъл и дупки, на много места просто кал.Коли на по 30 години минимум, каруци, колела, мръсни, полуголи деца...мисля си, напомня ми на България от преди 30 ина години (доколкото си спомням), но някак си България не бе толкова зле. Бе чисто и спретнато, подредено и къщите изглеждаха много по-добре. След още малко намерихме 2 сергии...поръчахме си пържени картофи и ориз със зеленчуци на едната, а бирата трябваше да си я поръчаме от съседната сергия.

На другия ден, все още ентусиазирани от факта, че сме в Куба, се засилихме към Варадеро. Това е курортен комплекс, на северния бряг на Куба, около 100-ина км източно от Хавана. Разположен е по протежение на пясъчен насип дълъг 15-20 км. От Бока бе 20ина минути с местния автобус, който ни струва едно песо нацинал.

В Куба имат 2 валути. Песо конвертибле (CUC) което е точно 1 американски долар и е предназначено за туристи. Фидел го е измислил, за да помогне на капиталистическите монополисти, дошли да се излежават по плажовете на Куба, да харчат повече от кубинците. Равно е на 24 песо монета национал CUP което се ползва основно от местни, последните годии и от туристи.

Плажовете на Варадеро са бял, ситен пясък с палми покрай брега, къщи за гости около главната улица и 50-ина хотела, останки от социализма със спешна нужда от освежаване и нова порция боя. Сергии със сувенири, тениски, шапки и какво ли не с образа на Чегевара...Мисля си докато пиша, до какво ли би довела продажбата на тениски с Левски и Ботев по българското черноморие. Дали ще вдигне самочувтвието и самооценката ни като българи, или само печалбите на търговците? А националната ни история също се превъре в чалга.

Вляохме в един магазин да купим вода. Оказа се, че има повече ром в магазина, отколкото вода за пиене. Кубинците обичат ром. Оказа се също, че няма и много голям избор в магазина. Шоколад няма, сирене няма, кашкавал няма...по лесно е да кажа какво има. Консерви с гъби(вносни), маслини (вносни), вафли (от Доминиканската република), зрънчо с вкус на чесън (кубински), 2 вида кубинска бира, също хайнекен и бавария, а и на няколко места видяхме доминиканска бира. Натурални сокове (вносни) и кубинска кола и кубинска фанта. Сигурно пропускам 2-3 неща, но в най общи линии, това е.
От единия до другия край на главната улица се търкалят автомобили от времето на дядо ми и надуват клаксон всеки път като минат покрай турист. Подканят те да се качиш. Което е доста изнервящо, особено когато ти подсвиркват по 2 пъти в минута. Улиците тук бяха чисти и представителни.

Матанзас е друго градче близо до Бока, което посетихме на 3тия ден. И там няма какво да се прави или види. Качихме се на местния автоус (повечето туристи ползват или такси или специален превоз), ние се набутахме с междуградския транспорт с местните. Пълно до козирката, хора висят като маймуни по лостовете и търпеливо си чакат спирката. Точно като градския транспорт в България. Пристигнахме сутринта към 10ч. Улиците бяха мръсни, покрити с износен паваж, беднотията крещи в очите. Престарелите автомобили изхвърляха задушаващи газове, като оставяха 20ина метрови облаци въглероден двуокис след себе си. А ако те подмине някой дизелов агрегат, задвижващ рейс или руски ЗИЛ...идваше ми да повърна. Папагалчетата в клетките по тераси и прозорци припадат по 6 пъти дневно. Влезнахме в едно кафе. Елена не пие кафе, само чай. Но чай в Куба няма. Намерихме само на няколко места. Поръчах си кафе с мляко. И мляко нямаше. А това сякаш ядоса леко мустакатата лелка облечена в бяла риза със сако и пола цвят индиго – униформите на служителите в държавните заведения за хранене. И пиене. Предложи ми само кафе, аз се съгласих на еспресо. Седнахме и се огледахме. Разбрах, че не млякото (липсата му) я ядоса, а това че пропусна 2 минути от филма, който се излъчваше от телевизора в единия ъгъл. Какво точно виждаше незнам, защото екрана бе пълен със звездички. Имаше още двама 'клиенти', които стояха на празни маси. Предполагам само се криеха в заведението от жегата и гледаха телевизия. Филма изглеждаше да е от зората на цветното кино. На срещуположния ъгъл имаше климатик от който не капеше вода! Направо се стичаше върху масата, от там върху единия стол, пръскаше върху съседните два и като водопад се спускаше към земята. Образувала се бе огромна локва, с размерите на карибско море, която се изтичаше в подземна пещера, някъде под стената от полуизгнил гипсокартон. Заведението се казваше Атенас и по-късно видях, че е споменато в туристическия пътеводител, който бяхме помъкнали. Пътеводител на галактическия бакпакър!(замислям се на българския еквивалент на тази дума...късно е, уморен съм...не мога да го измисля).

Изпих си кафето без мляко и се изстреляхме към замъка Сан Северино, където допреди няколко века са докарвали роби, откдето ги разпределяли към захарната тръстика. Имаше една табела в коя посока е. И бе единствената. След около час лутане под жаркото слънце, питане, оказа се че е право напред или ей там долу, замък...а незнам (този отговор бе от един чичко който стоеше на стол в нещо като склад на гърба на улицата, зад която намерихме замъка). След като никак не се впечатлихме се върнахме обратно в центъра. Помотахме се по главната улица, която бе живнала следобед. Бе неделя и се продаваха захарни петлета, бира и хамбургери на всеки ъгъл. Навръщане се качихме в един камион, който в каросерията си имаше седалки за пътници. И бе луксозен, сравнено с камионите, за които ще ви ракажа по-нататък.

Изкарахме 3 нощи в Бока и решихме да се насочим към Сантяго де Куба. Намира се в югоизточната част на острова и отстои на 750 км или 16 часа път с автобус. Прекарахме ги в един раздрънкан китайски автобус, по още по-раздрънкани пътища. Истинско чудо е, че не загубих някой бъбрек по пътя. Хубавото бе, че има климатик. Не мога и не искам да си представя какво би било16 часа без ледено пронизващ вятър във врата ми. Без паника. А съм трениран планинар и се бях подготвил за подобни природни бедствия с анорак и яке. Елена пък мъкнеше одеало. Не ме питайте защо бе помъкнала одеало из карибте. Изкарахме и това предизвикателство.

Спирахме в по-големите градове да свалим пътници, да вземем нови, да заредим нафта, да ползваме тоалетна. Всеки път ни искаха по едно песо национал за тоалет. Това може да е объркващо за мнозинството туристи. Доста хора, особено новопристигнали плащаха по 1 кук. Което е 25 повече от 1 песо национал. Във Варадеро, докао чакахме автобуса за Сантяго исках да се изпикая. Поиска ми едно песо, но нямах национални. Тогава 1 кук. Ще ми върнеш ли поне 20 национални питам лелката аз. Тя ме погледна сърдито. 50 centavos entonces. Не мога да ги накарам да не се опитват да ме правят на маймуна. По някакъв начин са убедени, че щом някой кацне в Куба и слезе от самолета е събирал пари по дърветата преди това. Не и платих, излязох от автогарата и се изпиках в храстите, межу кокошките, където пикаят местните скитници, пияници и кучета. Някъде по пътя, Елена трябваше да ползва също тоалет. Дала 1 кук, върнали и 50 цента и няколко песо национал. А тоалетните по автогарите (и не само) са приказка. Само че от романите на Стивън Кинг. Сещам се за „най-мръсната тоалента в Шотландия“ от Трейнспотинг. Но там имаше седалка. И врата. И можеше да се пусне вода. В Куба няма нищо от горните. И са по-мръсни. Не искам да си мисля, какво би било, ако някой с по-слаб стомах е ял нещо неподобаващо някъде и го напъне разстройство по пътя.

Сантяго де Куба е некъф ужас, некъв ад. От момента, в който слязохме от автобуса ни метнаха – амиго, искаш ли квартира, искаш ли такси. И те питат по 10 пъти, белкем се навиеш. Не, да ви еба майката мръсна. С какъв акъл ще се навия да спя в квартиата на някой, който ми псстка като на котка (това се оказа начин да се вика и келнер), черен и брадясал тип, с панталони непрани поне половин година, скъсана риза и неизрязани нокти. А под тях остатъци от всяко нещо до което се е докоснал от велик ден насам. Нямахме резервирана кватира, но имахме няколко адреса, които не бяха далеч от автогарата. За щастие още в първата къща, в която се спряхме да попитаме за стая имаха свободна. Улицата, където се намираше, бе мръсна и невзрачна, но стаята не изглеждаше зле. Особено след 16 часа в автобус. А и бе само на няколко преки от центъра.

В града на ужаса и мрака ти предлагат на всеки ъгъл такси до гробницата на Фидел (пристигнахме няколко дни след погребението му) или до замъка Ел моро, на входа на залива. Идеята да се окажа между още 420 туриста, насочили обективи към останките от една легенда не ни бе много приветлива. Отказахме на всичките оферти, пропуснахме както санктуарио Еугения, така и крепостта.

Няколкото главни улици изглеждаха не зле. Всички останали, по които преминахме бяха мръсни, а къщите поне половината - пред разпадане. Идилия. Не е зле, ако идваш от Индия. Или Хаити. Седнахме в заведение до едно площадче да отморим с хладна бира. До нас се приближи един черен дядо с побеляла коса. Той може и чичо да бе, но лайфстайла да го е състарил. Поиска ми цигара. Не исках да му давам да ми пипа тютюна и му свих една. Не намокрих лепилото, подадох му я, сам да си я ближе. Взе да плюнчи, да лиже, да пъшка и охка. Филтъра изпадна...май му бе за пръв път да борави със свита на ръка цигара. No pega (не лепне) Направих му една нова изцяло и му я подадох и му поднесох огънче. Елена ме гледаше на кръв вече. Но се бях хванал на хорото. Дедото ме пита дали имам още една запалка да му дам моята. Имах само тази и го отпратих. А и нямах желание да се обяснявам с още поне 6 скитници, гледащи го завистливо. Мисля, че искаше още да говори, но в името на общото благо бе по добре да си върви, и му го обясних внимателно. Наляха ме мисли. Една проста запалка бе нещо важно за него. По един или друг начин. Не съм убеден, че ползвам правилните думи и изразни средства. По-късно забелязах по улиците няколко чичака, седнали на малки рибарски столчета пред саморъчно направени дървени масички, използани и извехтели. Както и чичковците. Поправяха запалки и ги презареждаха с газ. Имаше ги навремето по пазарите и в България.

Културния шок едва сега започваше. Интернета в Куба е като водата в Африка. Историята с интернета е само увод към една друга случка. Всеки град има 1 или няколко уифи спота (обикновенно пощата) и е много лесно да се намери – групички от хора са накацали по пейки, саксии, парапети или само се подпират на някоя стена, с телефон (рядко компютър) в ръцете. Едничката им цел е да илязат поне за миг от Куба. Било то виртуално. Обаче уифито не е свободно. Нужен е код за достъп. Който от своя страна се продава в пощата. А пред вратата на пощата има винаги опашка от поне 15 човека. Трябваше ни интернет и се наредихме, но никак не вървеше бързо. Видяхме едно момиче (очевадно турист) и Елена отиде до нея, да я попита колко време е чакала. Оказа се, че в хотела на ъгъла продават тези карти за собствените си клиенти. Трябвало да се престорим на клиенти на хотела и щели да ни продадат карта за достъп за 1 час за 2 кук. И ние тарикатската решихме да се пробваме. Елена влзезе, а аз я чаках отвън на ъгъла. До мен се приближи един старец и ме заговори. Не разбрах уводната му реч, но по инерция казах не и се обърнах на другата страна в опит да го игнорирам. В един момент забелязах, че енергично се опитва да ми привлече вниманието отново. Загледах го, а той някак окуражен ме попита: имаш ли химикал, химикал дали нямаш и го повтори поне още 2 пъти, като с жест показваше като да пише по ръката си. Отворих си раницата и изкарах един от тези автоматични тънкопишещи моливи. Някога ги наричахме пиромоливи, незнам дали днес думата се отнася за същото. Бяхме помъкнали една камара рекламни от фирмата на майката на Елена. Подадох му един, а той се опита да пише по ръката си. Да го пробва. Не е химикал, молив е. Работи само на хартия. Благодари ми приветливо и го пусна в торбата си. Под торба имам предвид чувал от ориз. Веднага след него се появи една жена, която явно ни бе наблюдавала какво става и също ми поиска химикал. Не ми изглеждаше така запърцана, както стареца. Имах само един в себе си, наложи се да я разочаровам. Химикалът е даденост за нас европейците. И повечето континенти. Не и за някои кубинци. А до каква революция ги е докарал Фидел. Само те си знаят.

Елена излезе много разочарована от хотела, защото не искали да и продадат карта за интернет. Решихме да го оставим за по-нататък и продължихме да се мотаме.

Спораумяхме се да пропуснем да посетим Гуантанамо, както и Баракоа (където Колумб си е мислил, че е пристигнал в Индия)

На следващия ден се засилихме към Сибоней. Това е малко селце, разположено на плажа, 30 минути източно от Сантяго. Направихме проучване в гида за Куба, къде и как да се прикачим на автобус. Намерихме лесно спирката, но се оказа, че автобус за Сибоней не спира. Имахме бегла идея, че от площад Ферой ли бе, Ферил ли бе..но от там има друг автобус. Само че не знаехме къде е този площад, а краката вече ни боляха. Решихме да си хванем биси такси. Това е нещо като рикша за двама, велосипед на 3 колела. Един кубинец с мръсна риза, избеляла бейзболна шапка и кубинки, със зеещи подметки ни предложи лифт за 4 песо (от къде ли идва думата кубинка си мисля в момента) Велосипеда имаше 3 скорости, които се сменяха с един лост от арматурно желязо, завършвашт с празна туба от шампоан, зад седалката на кубинеца. Отиваше някъде надолу, нямах голям интерес да изучавам цялото устройство на механизъма. Според степента и дирекцията на наклона се протягаше зад гърба си, за да сменя скоростите. След 15ина минути спряхме пред едно голямо кръгово. Площад Ферил. Подадох му банкнота от 20 песо национални. Той не я взе. Оказа се, че ми иска 4 кук. Прието е, че кук е кук или дивизия или конвертиблес или либра...Но песо национал е песо национал. Мръсника ни е казал цената, но в песос, за да се качим. Дадох му 3 кук и му казах, че вече му давам в пъти повече от колкото сме се договорили. Не се бунтува много. Дори никак. Убедн съм, че кармата му е изпратила спукана гума. Обърнах се, Елена бучеше, а аз се опитвах да забравя случката. От този момент нататък започнах да ги питам за кук ли говорим или за песо национал.

Не след дълго бяхме в една претъпкана каросерия на американски камион Форд на възрастта на баща ми. Каросерията бе покрита с около 1 см дебела ламарина и бе висока около 1.80. Ако си по-висок, трябва да стоиш приведен през цялото време. От дясна страна бяха направили нещо като врата. Както и отзад, но ние ползвахме страничния вход.От двете вътрешни страни имаше по едно дълго желязо широко 20ина сантиметра, което бяха седалките. Между тавана и самата каросерия бяха оставили празно пространство за прозорци. Широчина около 20 см. Ако го видиш от улицата, с хората вътре първото което би ти хрумнало е, че превозват затворници или роби. Бе препълнено с хора, буквално гъз до гъз, не можеш да се обърнеш. В Сибоней ни изсипаха на една прашна улица. Кокошките се разхождаха по нея, а в дуките по асфалта търсеха нещо за кълване. Плажа бе на 150 метра от спирката и редставляваше пясък и тук таме някой камък. Шезлонги и чадъри, ползван от туристите, един черньо продаваше кокосови орехи. Харесахме си едно място, малко след плажната ивица. Малка полянка с няколко кокосови палми, да ни хвърлят сянка. Аз веднага се засилих към водата да опитам за първи път карибското море. Водата бе супа. Имаше поне 25 градуса. Дъното бе камънак, и плитко около брега. Пълно с морски таралежи и всякакви рибооци, рядко, но се въргаляше някое празно шише, бирен кен или други боклуци.

Като излязох се огледах по-подробно да видя какво става по плажа. Под сянката на едно храстоподобно дърво имаше една групичка от 10 ина младежи, пиеха бири и си говореха на висок глас. На дървото се подпираше китара. По едно време се появи още една банда, нямаха китара, но си носеха високоговорители на батерии от които кънтеше кубинския Криско. Разположиха се на пясъка и една от девойките започна да се чекне и танцува под такта. Всички пиеха бири. До нас дойдоха трима мъже на 25-30 години, носеха бутилка с ром и говореха супер високо. В един момент реших, че ще се сбият. Но явно само така си говореха.

Кубинците обичат живота си мислех аз. И грабят с пълни шепи от него. Фидел им бе отнел неща като интернет, запалки и химикали, но не може да им отнеме рома, салсата, румбата, секса, плажа и вечното лято.

Изкарахме 2-3 часа преди да се надигнем, за да се прибираме към Сантяго. На спирката имаше една група 13-4 годишни ученици, всичките в униформи. Светло кафяви панталони, къси поли в същия цвят за момичетата и бели ризи за всички. Чакаме рейса и се появява едно такси, а от отворения прозорец ни предлагат 1 кук тарифа до града. Вземете го се провиква един от учениците. Ние сме решили да чакаме автобус и го отпращаме. Не след дълго се появява едно пухтящо 15 метрово чудовище, покрито с ръжда, дупки и мръсни стъкла. Очите му зачервени, от ноздрите му излизаха огромни облаци черен дим. Вътре имаше хора достатъчни да напълнят малък стадион. А пред вратата се образува една купчина от още половин стадион, която искаше да се качи. Разбрах защо момчето ми каза да се мятам в таксито. Изглеждаше физически невъзможно, тази цялата тайфа да се побере вътре. В същото време ми напомняше за годините, когато бях на 7-8 годиин и ходех с баба ми и дядо ми до лозето им. Пращаха ме да се провирам между тълпата като по-дребен, за да заема празна седалка. (винаги се качвахме на първата спирка на 46 от гарата) Нямаше невъможно количество от хора, което да не се побере в тези Икаруси.

Елена се буташе напред, а аз бях малко зад нея, когато забелязах да се задава камиона, който ни докара. Махнах му и той спря. Издърпах Елена от стълпотворението пред вратите на автобуса и се качихме в камиона. На пода имаше една купчина арматурно желязо. Пръчки от по 6 метра, огънати на две, за да се поберат. За да се придвижи напред в камиона, един трябваше да балансира по тях. Но бяхме само ние двамата и още един пътник. До Сантяго се возихме не повече от 10 човека всичко. На следващата спирка се качиха тримата мъже с бутилка ром от плажа. Още не го бяха изпили. На едно кръстовище нашия камион започна да дуе клаксон. Един транспортен камион също засвири като параход. Така и не разбрах какво точно не можаха да си поделят. И двата камиона спряха, единия от младежите с рома слезе от каросерията и започна да крещи на шофьора на товарния камион. След като се разбраха кой е каброн, кой е марикон и кой е ихо де пута, се качи обратно и потеглихме. Добрахме се до площад Ферил в Сантяго мирно и кротко. Но докато пресичаме кръговото около площада двама черни се сбиха на улицата. Един висок негър с побеляла коса и престаряла раница мина на бегом покрай нас и на 3 метра от нас го догони друг негър. Започна да го гали с юмруци по главата. Пешеходците спряха, за да гледат, колите спряха, за да гледат, земята спря да се върти и даже времето спря, за да гледа. Дългия се просна на пътното платно, а аз само изпбутах Елена на пред, за да се отдалечим от тази безбрежна красотия.

Сантяго де Куба се намира в югоиточната част на острова, втори по големина е след Хавана. Хаити се намира на 70-80 км от бреговете му. Тук живеят повече черни, имигранти от Хаити, Доминика и Ямайка (който също не е далеч) Какъв го теглят в тези страни, за да имигрират в Куба... Тук има по-малко туристи, тъй като повечето самолетни линии кацат в Хавана, а от там до тук наземния транспорт не е лесен, както споменах.

Един следобед бяхме седнали на една пейка в парк Цеспед да отморим. Поне 10 човека се опитаха да ни предложат такси, пури, цигари, ресторант и какво ли не още. Приближи се още един и преди да си е предложил услугите аз директно го отпратих no necesitamos nada, tenemos todo, que tenga un buen dia. Той като се обиди, начумери се и взе да мърмори нещо от сорта на мукая, мукая. Може да бе аутист, не знаем. Но Елена сериозно се притесни да не ни уручаса с някое вуду или сантерия. Аз съм по-скептичен за тези неща.

Появи се един мариачи с мустаци и китара. Аз бях пред отчаяние. Заговори ни от къде сме. Оказа се че като музикант е обикалял из Русия и цяла европа навремето. Дори бе свирил в България. Преди 33 години. Но не му бе провървяло много и днес обикаляше по улиците с тази китара и се опиташе да изкара някое песо като поднася серенади.

След 2 нощувки в града на дяволите се метнахме на автобуса, който ни разтовари в Санкти Спиритус. Това бе като рай след Сантяго! Малко и спокойно градче, разположено от двата бряга на река Юмукодо (или нещо подобно). Всеки си гледа живота, никой не ни занимаваше с проблемите си. Нямаше кой знае какво да се прави. Пристигнахме рано сутринта, рагледахме града, реката, централния площад и решихме, че тук можем да си позволим да изгубим малко време, и да се наредим на опашка за карта, с код за достъп до интернет. Пред вратата на пощата чакаха вече 15 човека. Попитахме кой е последен (опашка няма, всички са струпани в полукръг около входа) От вътре един служител от охраната пропускаше по 2ма души едновременно. От време на време се появяваха хора, които влизаха без да чакат. Никой не роптаеше, решихме, че сигурно има друго гише вътре, с по-експресни услуги. Както се оказа имало зала с компютри и интернет. Отне ни точно 1 час и 15 минути докато ни дойде реда. Трябваше да представим паспорт, всяка карта бе регистрирана и записана (взехме 3 карти за по 1 час, за да не се редим 3 пъти) Излязохме и решихме да проверим електронната поща на www.windsurfyoga.eu Оказа се, че връзката е точно толкова бавна, колкото и опащката на която трябваше да чакаме. За кубинците до момента е все още забранено да имат интернет у дома. Чужденци, живеещи в Куба имат право да поискат достъп до мрежата.

На другия ден навихме будилника за 4 сутринта, за да хванем ранния (и единствен) автобус на Виазул за Сиенфуегос. Имахме прикачване в Тринидад. Автобусът влезе по една кълдъръмена улица, по която едва се разминаваха две каруци. В един момент тръгна да завива на ляво и спря. На шофьоа му отне 15ина минути да маневрира напред и назад на този ляв завой, трябваше да намерят собствениците на 1 каруца и още два коня, които бяха паркирани на няколко метра след завоя, за да си преместят транспортните средста. След още 30 метра, същата процедура, за да влезем в паркинга на автогарата. Шофьорите на автобуси, които имат Тринидад в графика, сигурно минават специална подготовка.

Автогарата там се оказа нещо като организиран хаос. Прекарахме около час, до следващия автобус. Вътре в чакалнята имаше едно куче, което се оглеждаше за някой милосърден турист със закуска в ръка. По едно време се появиха още два помияра, но те слухтяха за туристи вън от чакалнята. На едно от тия двете му липсваше половината горна устна, зъбите отляво бяха оголени перманентно. Това от чакалнята не намери нищо за ядене и излезе навън. Бе светло кафяво с тъмна муцуна. Почнаха да се душат 3те помежду си. Някъде там измежду моментите на идилия, спокойствие, хаос и кубания двете по едри се скараха. Почнаха да се търкалят, хапят и скубят по паркинга. Хората се разбягаха, жените се разпищяха, деца започнаха да плачат, майките ги грабнаха, а няколко млади девойки изпокапаха в несяст. Настана мъжко време. Дотича един от уредниците и наби шут в хълбоците на едно от кучетата, а то (бе не по едро от кокершпаньол) изхвърча на метър и половина и се приземи върху раницата на едно девойче, което бе избягало в суматохата без да припадне. Две мъжки и една женска и гледах какво става, провикна се уредника. Малко по-късно видях девойкта да обезпаразитява раницата си с няакъв спрей против бяс и уруки.

Пристигнахме в Сиенфуегос към 10 часа и почти веднага намерихме квартира на 5 минути от центъра. Чиста и спретната, колониална къща. Много приветливи и услужливи хазяи, имаха 2 послушни немски овчарки. Тавана на стаята бе поне 4 метра висок, прозорците гледаха към вътрешен двор, покрит с плочки, с маса и люлеещи се столове. Клара и Пастор (кучетата) обичаха да се излежават там.

Хвърлихме багажа и щурмувахме града. След като обходихме гизмето и местния малекон видяхме високите лампи на един бейзболен стадион. Беизбола е националният спорт на Куба, а Елена е фен, някога е играла и много искаше да види кубинци на живо да играят бейзбол. От вътре се чуваше глъч и решихме да видим какво става. Вежлив чичо с дълга мазна коса на опашка, огромен корем и оранжева тениска ни обясни, че играят младежите, и че Слоновете (отбора на сиенфуегос) няма да играе преди нова година. Видя ме с камерата в ръка и ни покани да влезем срещу едно песо национал. Ако имаме, ако не, здраве да е. Можело и да снимам. Елена се дърпаше, но аз не бях сигурен дали ще имаме шанс да видим друга игра и я ръчнах да влизаме, поне и за малко.

По пейките около входа имаше дваисетина човека. Един тийнейджър, облечен в зелено (цвета на слоновете), като ни видя да влизаме, веднага започна да псстка и да подвиква. Като му обърнахме внимание почна да си вее шапката. Gorro, gorro, no...quieres camisa, no... игнорирах го и си намерихме места. След няма и 2 минути тоя пак се появи, този път дойде на крака на 2 реда зад нас. Показваше ми шапката си – зелена бейзболна шапка, със синьо С отпред. Предложи ми безболна бухалка, тениска, ръкавица...no necesito nada. Que te hace falta. Nada, solo quiero ver el juego. До него имаше още един младеж. Прегърна го през рамото. Haz una foto... А как да ти дам снимката после, не мога да я принтирам Незнам дали ме разбра...Нямах никакво желание да се занимавам с него повече, нито да си имам вземане даване с подобен тип. Още по-малко да го снимам. Тия мафиоти винаги ще намерят начин да ти поискат пари. Исаше му се много да си продаде част от екипировката или облеклото и да се докопа до няколко от моите кук. А аз ги нямам много и не обичам да ги раздавам на сульо и пульо. Направих се, че не чувам нищо повече, обърнах се към игрището и се опитах да го забравя. Остави ни на мира.

Между инингите някой от игрището подхвърли към първия ред шише с бозава течност. Един мулат на първия ред, подпрян на парапета го улови. Бе за него. Мулата видя, че го гледам и с жест ми предложи бутилката. Аз отказах. Venono, vennono започна да се провиква тоя саркастично, и да се хили. Показах му бутилката с вода, която носехме.

Играта бе 22 на 5 в седмия ининг, а аз бях започнал да разбирам какво се случва на игрището. Решихме, че сме видяли достатъчно и станахме. Изпратиха ни с коментари. Дори един от треньорите долу се провикна от терена да ни изпрати. Не разбрах какго каза, ще остана позитивен за което.

Синфуегос е малко, спретнато градче, разположено в залива ..... Главна улица, завършваща с голям площад, на който се намира една голяма църква, театър, колеж, сградата на полицията, няколко хотела.

Малекона (което в превод е кей, или нещо подобно) завъшва с Пунта Горда, където местните се събират с цялата фамилия в Неделя, за да пият бира, да се къпят в залива и да се излежават под сянката на няколкото дървета. Плаж там няма, нещо като малък парк с няколко места, за достъп до водата. Пунта горда също така е и гъзарския квартал на Сиенфуегос. Малибу бийч, без плажа обаче. Под гъзарски квартал искам да кажа само, че къщите изглеждаха малко по-спретнати (повечето) и имаха дворове. За някой от тях бях готов да завидя. Има и малка марина с канута и хобикатове. Видях и няколко уиндсърф дъски, но от състоянието им реших, че не са влизали във

водата от години.

В Сиенфуегос бе най-трудно да намерим нещо а ядене.Елена не яде месо, а това е проблем в Куба. Кубинците ядат пица, спагети, тортиля или ориз. За кубинците вегетарианството е нещо, за което само някои от тях са чували. Вегетарианец може да си умре от глад, а ако си веган е много вероятно да те изгорят на клада. Не мога да преброя всички места, на които попитахме за ястия без месо и с учудени очи ни казваха, че няма такова нещо в менюто. Често храната бе пресолена за нашите стандарти...в Куба има държавни ресторанти, в които менюто е от една страница, половината от продуктите обаче липсват и се предлагат само 2 или 3 ястия. Цените са достъпни. В частните ресторанти евентуално могат да предложат малко по-широк избор, въпреки че не веднъж ни казаха no hay за ястия в менюто. И бяха може би два пъти по-скъпи. Хигиената и на двете кухни е под съмнение. Почернели тавани, с мухъл по тях и по стените. Под от неравен бетон. Масите ги чистят преди празници. Хранехме се също на улицата. Тип бърза закуска предлагаха евтина храна, която се яде на крак. Тук кафе бе 1 песо национал, в малки шотове. Аз винаги си поръчвах по три наведнъж. Хлебче з хамбургер за по 50 евро цента. В Сиенфуегос ядох хлебче с наденичка за 3 песо национал. Хигиената на улицата не е съмнителна. Тя не съществува, не бих препоръчал за хора със слаби стомаси.

Кубинските мъже над 25 години приличат на бременни в седмия месец. На какво друго да приличат след диета от пица, спагети, хамбургери и ориз. Рядко в ястията ми добавяха пресен зеленчук, и ако случайно имаше подобие на салата то тя бе минимално количество. Което е донякъде тъжно, в Куба имат идеални условия да отглеждат пресни зеленчуци. И го правеха, но по пазарите доматите само гниеха по щандовете.

В една кафетерия исках да закуся и в 10 сутринта основно набиваха хамбургери и пица. Или торта...за закуска.

Пробвахме различни места за хранене....навсякъде бе едно и също. Няма значение дали ще платим 2 кук или 15 кук, храната бе една и съща.

Имаше два автобуса, които могат да ни изведат от там в желаната посока. Сутрин и вечер. Отидохме до автогарата да си запазим места за следобедния. Застанахме на няколко метра от вратата на офиса, където чакаше още един брадясал турист. Много суров чичо, с плешиво теме, очила и тънки устни продаваше билетите за автобуса. Върху дървено бюро лежеше стар лаптоп и матричен принтер. Чичото дуеше корем върху един четирикрак стол. Вратата към „офиса“ му нямаше дръжка, вместо ключалка зееше една дупка, през която минаваха сноп от медни жици, висящи до пода. Ползваха ги, за да връзват вратата да стои отворена. По едно време се провикна Затвори вратата! От към чакалнята, където имаше 2 гишета, за продажба на билети за локалните автобуси се появи снажна мома, окичена в злато. Носеше къса пола с черен кариран чорапогащник с дупки. Тия чорапогащници изглежда бяха на мода в Куба, и бяха част от облеклото на 95% от чиновниците от женски пол. Не само в държавния, но и в частния сектор. Придружени от къса пола, и без никакво значение от бедрата и възрастта на придружаващата го жена. От чичото до вратата имаше 3 метра. Девойката извървя поне 20, за да дойде и да му затвори вратата и се върне, там от където бе дошла. Погледнахме се с Елена и туриста, който бе пред нас, усмихнахме се под мустак, а аз казах на английски: this has to be very difficult guy.

След 10ина минути бе 8 и половина. Момата пак се появи, а аз си мислех дали я тормозят сексистки на работа. С тоя задник и тия цици, и всичкото на показ....няма начин да няма начин. Отвори вратата и почнаха да работят. Чичото ревеше от вътре имената на всеки град, без да си мръдва гъза от стола. За всяка дестинация. Като изрева Плая ларга и ние влязохме. Елена е руса кръшна мацка, и аз я оставям да се оправя с подобни ситуации...старите мръсници се успокояват от гледката, а аз претендирам да съм полу – невидим.

В 'офиса' имаше врата към асансьор, който може би някога е работел. Но в тия светли години това надали е било офис на Виазул. Запазихме си места и си тръгнахме.

Към 16.30 отидохме да си чакаме автобуса, който тръгваше в 17.40. Допика ми се, но се оказа, че тоалетната не работи. На съседната улица бе гарата, там имало тоалет. Намерих я лесно. На входа разбира се, една сърдита жена събираше по едно песо национал. Аз и давам и се засилвам да влизам. А тя ме пита Нямаш ли от другите? Кук? Искаш ми един кук за тая тоалетна? Нямам! И влезнох навътре. Докато си пикаех си мислех. На много места съм срещал безплатен тоалет в пъти по-приветливи от клоаката, която трябваше да ползвам. А ако се случи да ми искат пари, било то и 50 евро цента, вътре ухае на рози, чисто е, има тоалетна хартия, лампа, вода, сапун и т.н. и т.н. Тая мързелива кубанка, си седи на дебелия гъз по цял ден и само събира песота. Ако някога видите тоалетните по гарите, ще ме разбрете...по нагоре писах за тях...Реших, че не си струва нито да го мисля, нито да се опитвам да го променя.

Пристигнахме в Playa larga към 8 вечерта, хазяйката в Сиенфуегос ни бе запазила една квартира, а хоста ни чакаше с един велосипед триколка. Вързахме раниците отзад и след 10 минути бяхме в къщата. В стаята ни имаше легло, пътека около 22 см от всяка страна на леглото, следваща стена. В единия ъгъл някак бяха побрали малък хладилник и вентилатор върху него. Хладилника бе претъпкан с бири, вода и безалкохолни, които струваха в пъти повече от колкот в близкия магазин. В хладилника нямаше място за нищо повече. Изкарахме всичко, за да сложим нашите вода и каквото още носехме със себе си, или купувахме от магазина.

Плая ларга е малко село на брега, в залива на прасетата, където администрацита на Кенеди и ЦРУ са се опитали да завземат Куба отново през 60 те години. Боядисали изтребителите си в цветовете на Куба, дори наели няколко кубински пилоти, дезертирали от Куба след революцията през 59та. Как точно успели да пропуснат целите си не се споменаваше в статията, която четох, но цялата патаклама се превърнала в едно голямо фиаско. И до ден днешен се говори за него.

Кокосовите палми растат по плажа, а нашата къща бе на 30 метра от водата. На следващия ден веднага се засилихме натам. Оказа се, че плажната ивица до нас е пълна с водорасли, но затова пък малко по-нагоре бе чист бял пясък.

9 от всеки 10 къщи даваше стаи под наем. Това съотношение е плашещо за бъдещето на селцето. Хазяина ми разправяше, че се появил някакъв американец, който искал да наеме целогодишно една голяма част от къщите. Ще им хвърля трохи на кубинците и ще иска двойно или тройно от съгражданите си. Капитализма не само чука на вратата. Влязъл е, но се оглежда внимателно от ъгъла в търсене на какво да грабне първо.

Преди Фидел, Куба е била управлявана от Батиста, който от своя страна е бил спонсориран от американското правителство. Куба е било едно райско кътче, където американците са идвали, да ядат и пият и да ебат проститутки за жълти стотинки. Кубинците не били много доволни от това, но на Батиста му било през оная работа. Имал всичко, цялата нация се страхувала от него и не роптаели. А ако някой кажел нещо, приятелите на Батиста го посещавали и се побратимявали.

Фидел Кастро и Ернесто Гевара се надушили един друг и рещили, че не искат да се побратимяват с приятелите на Батиста. Нито да му играят по свирката. Започнали активно партизанско движение и вдигнали на бунт част от населението. Което се оказало достатъчно да прекатури Батиста. Фидел взел нещата в свои ръце, а Че Гевара отишъл да освобождава други братски народи. Кубинците много се зарадвали, че са се отървали от Батиста, и че американците няма да ги третират повече като роби. Всичко много хубвао, но след близо 60 години революция Фидел Кастро не ги е довел до никъде според мен. След като господин Фидел се разболял лошо преди няколко години, оставил нещата в ръцете на брат си. Който се оказал малко по-разумен и практичен човек. Видял, че на кубинците малко капитализъм може да им е от полза. Куба се променя драстично. От комунизъм, през социализъм и плавно към капитализъм. След още няколко години ще се върнат точно там, където са били преди господата Фидел Кастро и Ернесто Гевара да ги поведат срещу деспота си.

Хазяите в Плая ларга се казваха Ноел и Бердика. Факта, че съм българин разбуди интерес у тях. Явно не се навъртат много наши сънародници в района. Питаха ме какво е било, какво помня, какво са ми разказвали родителите. По мои спомени България не е изглеждала много по-различна от Куба. Нямали сме много стоки, но как да е са стигали за всички. Хората живеели не много зле. Били по-социални и по моему по-щастливи. С демокрацията дошъл капитализма, престъпността, омразата, завистта, фрапиращите класови разлики, липсата на средна класа...тук някъде си припомних една книжка на Георги Марков и неговия поглед на нещата...то нашия комунизъм си е специален. Направо си е пролетариаризъм. Още страдаме от него и от остатъците му. Това реших да им го спестя.

Ноел и Бердика се гледаха и си кимаха. Надяваха се само, че каквото и да става, да става по мирен начин.
Някъде там Ноел спомена, че е благодарен, че Венецуела помага на Куба с петрол. Във Венецуела петрола струва жълти стотинки за литър. В Куба бензин 94 безоловен се продава за 1.20 кук. А дизела за 70 сентавос. Аман от братски помощи. Кой съм аз да съдя. Нека кубинците благодарят на Венецуела, ние си имаме наши проблеми.

На втория ден в Плая ларга наехме два велосипеда. Домакина ни имаше само един, без спирачки, но съседите имали по-хубави. Уговорихме ги от вечерта, за по 5 кук. На сутринта Ноел ги докара. Две ръждясали парчета желязо, жилата за скоростите стърчаха тук и там, седалките избушени от употреба. Единия -градски крузър с 3 скорости, втория планински бегач с 18 скорости. Колко от тях работеха е една друга тема. По пътя спирахме няколко пъти аварийно, за да поставяме изпадналата верига (и на двете колелета по 2 пъти). Жилото на предния венец на планинския бегач бе така опънато, че се връщаше постоянно назад (малкия венец) и трябваше да се държи с ръка в позиция, за да стои ня средния. На връщане го застопорих с една пръчка. Гумите на крузера бяха огромни, като за пясък. Помислих, че прилича на мършав кон с големи копита и че ще е жива мъка с този велосипед. Поредно доказателство, че не трябва да се съди по дрехите. Вървеше с поне два пъти по малко енергия от планинеца.

Излязохме от селото и потеглихме. Асфалта бе ужасен, но миаваше покрай морето и бе равно. Зоната не е много населена, поради което нямаше много трафик. Наоколо има само гори от зелени дървета и палми. Минахме покрай няколко ваканционни комплекса разположени до тънки плажни ивици, бял пясък и скали. По едно време отбихме, и след 20ина метра бяхме на брега на приказен самотен плаж. Нямаше никой. Седнахме за глъдка вода, кратка почивка и да се насладим на гледката на прасешкия залив. Продължихме и след след около час и нещо пристигнахме до Cueva de pesces. Докато заключвахме колелетата се появи един чичо и ни поиска 1 кук. За какво? За паркинг...паркинг в горичката до пътя, между дърветата...Елена веднага взе да мрънка, че имаме пари само за храна, а и не бе далеч от истината. Той го прие мъжата. No hay problema, tu tranquillo, no hay problema. И ни остави на мира.

Cueva de pesces е подводна пещера свърана с морето. От страната на плажа имаше бая народ, гмуркаха се кой с шноркел, кой с бутилки...имаше поне 3 фирми да предлагат поводни услуги. Самата пещера е дълбока около 70 метра, а диаметъра и е около 20 на 5 метра. Намира се на около 200 метра от плажа. Във водата имаше вече 20ина човека. Чуваше се руска реч, френски, имаше една група от японци. Автобуси с организирани екскурзии пристигаха и си тръгваха. Хвърлхме дрехите, нахлухме маските и се цопнахме. Водата бе освежаваща, особено след час велосипедиъм под жаркото слънце. Видимостта във водата бе ужасна. До около 1.5-2 метра бе мътно от това цялото движение на хора по повърхността. Гмурнах се надолу и на дълбочина около 4 метра водата рязко промени температурата си. Сигурно имаше 30 градуса там долу. Виждаше се много по добре, бе тъмно (все пак е пещера) а надолу мрак. Риби щъкаха във всички посоки. Сини, лилави, малки и големи. По камъните имаше нещо като корали. След като и двамата се блъснахме с поне 3ма други гмуркачи решихме, че сме привършили тук и седнахме до ръба докато се изтече водата от нас. Бик се насладил на пещерата, ако имах по-големи бели дробове. За фрийдайвъри трябва да е суперско място.

Насочихме се към кафетерията за свеж сок и нещо за хапване. Порция с ориз 6 кук. Не, мерси...Никак не си поплюваха. Взех си хлебче, вид земелка с франкфурт и малко кетчуп за 2.50 кук. Наричаха го хот дог...Опитах да си обясня как това би било честен бизнес, направо си бе пладнешки обир. Ако дойде момиче да ми го сервира на маса, с чиния, салфетка, нож и вилица, да сложи резен краставица вътре, да добави един сок до него, да ми пуснат някаква музика....бих си обяснил някак цената. Но не. Бутнаха ми го в ръцете, а малкото кетчуп капеше по ръцете ми. Елена нали е вегетарианка, не можаха да и предложат повече от ориза, който отказахме.

Опитвах да не си го слагам на сърце.

Потеглихме нататък. Следващата ни дестинация бе Punta perdiz, 6 км южно, или около половин час с колело. В гида ни пишеше че има потънал кораб съвсем близо до брега. Пристигаме, няколко коли и един автобус, зелено, подредено. И двамата сме положителни. Имаше нещо като портал и заградена зона. Влизаме и докато се оглеждаме един чичак се показва от някъде и едвам пристъпващ към нас се провиква. Амиго, амиго, еспера...Доближи се и ни поиска 15 кук. На калпак. Моля, как, защо? Ами това е за вход, включва храна, напитки. Аз се оглеждам, мисля няколко секунди и го питам. Добре де, ами ако не искаме напитки и храна. Е не, не може. И двамата почваме да каканижем. Явно няма да стане. Питаме го как можем да влезем във водата и да доплуваме до потъналия кораб. На един километър назад до резервоара имало плаж и от там можело се качим на лодка, която да ни закара. Излязохме, аз бях бесен и не го погледнах изобщо, Елена му обясни мило да си ебе майката с 15те кук. Тук едната верига бе паднала и докато бутахме колелетата и плюехме върху Куба от яд(буквално) подминахме края на оградата и след 50ина метра съзряхме межу дърветата малко плажче. Имаше още няколко човека (оказа се, че и те плюли на 15те кук и на Куба. Видяхме пред пунта пердиз хора се гмуркаха. Бе на няколко стотин метра, а цялата история на чичото с 1 км обратно до резервоара бе да ни прати до друг пладнешки обир. Заключихме колелетата до едно дърво, не носех камерата, само телефон, зарових го под няколко камъка до плажа. Хвърлихме дрехите, сложихме отново маски и шноркели и се метнахме във водата. Дъното бе бял ситен пясък, мек като кашмир, дълбочината се променяше много плавно. Тук таме по някой камък или корал, около всеки един от тях имаше по някоя пъстроцветна рибка. Водата топла и кристално чиста. Носехме се по меката вода с очи впити в дъното. С дълбочината пясъка отстъпваше на коралите. От дъното се показваха тромпети обърнати с гърлото нагоре, корали като дървета или формата на гъби. Имаше едни, които приличаха на огромни дървесни, изсъхнали листа, от които бяха останали само вените...виждаше се на поне 15 метра. Риби песии, риби сини с жълти опашки, розово/жълто/оранжеви, червено/бели и черно, сиво жълти с точки по гърба, една риба около половин метър с жълта опашка ме подмина, имаше едно малко неоново синьо рибе с жълти точици по цялото тяло...морски таралежи с бодли от поне 30 см. Бях в екстаз. Гмурках се към дъното да мина колкото се може по-близо до водния свят и се връщах нагоре да си поема въздух отново. От време на време хвърлях поглед назад към Елена. Бяхме се доближили до пунта пердиз с останалите гмуркачи и попитахме една двойка испанци, дали имат идея къде е потъналия кораб. Били им казали право напред от някакво дърво. Не знаеха къде е. Оставихме ги и продължихме. Бе вече около 7-8, може би 10 метра дълбочина и бяхме на няколко стотин метра от брега, когато съзряхме една лодка на дъното, лежаща с дъното нагоре. Потъналия кораб бе потънала рибарска лодка, дълга 6-7 метра. Гмуркахме се до колкото можем надолу и се връщахме обратно нагоре за още въздух. След като решихме, че сме приключили с този потънал кораб потеглихме бавно към брега, изучавайки подводния свят. Помня че някога исках да уча за морски биолог, а някой ме попита за какво ми е тая професия.Точно този ден ми се искаше да познавам по-добре света на Косто.

Доплувахме до брега, поизлежавахме се по плажа и тръгнахме бавно обратно. Изминахме повече от 40 км на велосипеди и плувахме поне 1 км този ден. А аз за пръв път видях корали и тропически риби в естествената им среда.

На селдния ден се качихме до ферма за крокодили. Отглеждали ги, за да запазя вида, а също снабдяваха околните ресторанти с крокодилско месо. Аз така и не го опитах. След като видях как живеят крокодилите, ми стана жал за тях.

До крокодилената ферма имаше екскурзии нагоре по реката, с възстановка на индианско селище. Кубинците решили да направят това, с цел да придърпват туристи. И парите им.

Аз нямах желание да се занимавам с това, а и след няколко седмици очаквах да се катеря по пирамидите на древните маи.

Последния ден слязохме до местния плаж да се излежаваме. Във водата се заговорихме с един кубинец. Бил живял във Франция дълги години, но сега се прибрал обратно в Куба. Имал хостал с 8 стаи и ресторант. Опитваше се да ни убеди да пробваме крокодилското месо. Било забранено, но той се познавал с някои хора, които му носели от фермата...а къщата му била по-евтина от останалите. Явно бе спечели някое евро във Франция и след като режима се разкрепостил малко, решил да се върне и да си инвестира парите. Предполагам, че по цял ден висеше по плажа, за да зарибява турсити за крокодилско месо и квартирата си...зарязахме го и се прибрахме.

Елена искаше кокосов орех. Решихме да потърсим сами. Кокосови палми има на всяка крачка. Ноел се опита да ми пробута едно мачете. Да отворя ореха, ако успея да го сваля от дървото.Аз му казах, че в повечето страни, в които съм живял, обикновенно ще те арестуват, ако се разхождаш с това нещо по улиците. Казах му, че ще се върнем в квартирата да отворим ореха, ако изобщо намерим някъде един. Продаваха ги за по 1 кук, но ние сме сървайвъри и обичаме да правим нещата по трудния начин...на плажа намерих една пръчка и започнах да друсам една по-ниска палма. След дълга, уморителна и нечестна борба, целия в пот и пясък, успях да сваля един кокосов орех, без да си потроша главата. По пътя обратно един чичка на средан възраст, дребен и набит, с гръцки нос ни видя с кокосовия орех и заговори. Този е добър, елате с мен... говореше на висок глас, но не викаше. Просто така си говореше. не бяхме сигурни какво точно иска, къде иска да ни води и т.н....елате, елата, дай ми ореха, аз съм специалист по кокосови орехи и пиня колада...това всичко пред едно ресторантче. Оказа се, че той е собственика и наистина разбира от тия неща. Изкара и той едно мачете и на един висок пън от палма, започна да дялка ореха на Елена. Подравни го отдолу, след което го позаостри, докато достигна до ядката. Откърти малка дупка в нея, за да достигне до течността. Докато говорим с чичката, зад гърба ни, един младеж започна да се катери по една висока кокосова палма. Видях го, когато бе вече горе. На кръста си имаше вързано въже. Когато се покатери, с въжето издърпа мачетето си, което бе вързано от другия край, отряза няколко грозда орехи и внимателно ги спусна надолу с въпросното въже. Оказа се, че събира орехи за ресторантьора. Чичото ни обясняваше как да разпознаем кога ореха е млад и зелен и, че трабва да е малко по-удължен и по-жълт когато е узрял. Цял живот бил правил мохитота и пиня колади, и че от неговата пиня колада по-хубва нямало. Докато говори, вече му бяха докарали един грозд орехи и отвори един да ни покаже. Връчи го на Елена и продължи да обяснява, колко била хубва неговата пиня колада. По едно време изкара телефона си да ни покаже снимки, в следващия момент гледахме снимки на сина му, който бил на 3 години. Не спря да говори. Прибрахме се, Елена мъкнеше двата кокоса. Взехме по един душ и решихме, че като за последен ден трябва да опитаме някой коктейл, защо не пиня коладата на чичото. Той като ни видя, развика се от щастие, хааа, върнахте се, знаех си че ще се върнете. Така и не научих как се казва ресторанта, името на чичото започваше с К и това всичко което помня. Отвори ни два кокоса, изля сока им в един миксер, хвърли вътре сок от ананас, ром и незнам какво още, напълни наново кокосите, хвърли по една лъжица канела и ги сложи пред нас. Това бе най-хубавото нещо, което бяхме опитвали след две седмии в Куба. Доля ни ром, доля ни сок, трябваше да го помоля да се спре с рома (а аз съм откърмен с водка и бира) По едно време ни докара два сладкиша. Пробвайте и ми кажете какво е това... бе нещо като торта, залята с карамелизиран сироп. Но по-хубвао. Оставихме му 1 кук бакшиш, сбогувахме се и си тръгнахме. Чичкото с К не спря да ни говори. Тая пиня колада, сладкиша който така и не бяхме поискали, чичото и кокосовите му орехи бяха може би най-приятното преживяване в тая забутана държава.

Vinales

Където и да търсехме информация за Куба, било то в интернет или книги и пътеводители, навсякъде Винялес се споменаваше, като място което не може да се пропусне. Намира се в севрозападната част на острова и го бяхме оставили като последна дестинация преди Хавана. Бердика ни намери някакво такси, което ще ни докара до тук със смяна в Хавана. Платихме по 35 кук на калпак. Очаквахме да е споделен транспорт, но другата двойка отказала в последния момент и бяхме само двамата. Карахме само по магистрала, нямаше кой знае какво да се види по пътя. Отне ни около 5 часа. По пътя разпитах първия шофьор за автомобилите в Куба. Чисто нова кола не може да се купи. Ако е фирма, може, но частни лица можели да купуват само ползвани. Хм....Возехме се в едно Пежо 405. От 1990 година. Цената на тази кола, в момента, била около 35 хиляди. Кук! Това са 35 хиляди американски долара за трошка, която в Европа се праща за рециклиране, или ако някой наистина иска да си купи, няма да плати повече от 200-300 евро. Ладите се продавали за по 18-19 хиляди, в зависимост от състоянието. Една гума...само гумата била 185 кук. Аз не можех да си обясня цената. Освен с това, че просто няма избор. В Куба няма автоморги, нитов авто дилъри. Частите, каквото могат поправят, а по-засукани части се внасят от приятели и роднини, успели да отидат на ваканция извън Куба. Спомням си един български филм...мисля, че бе „Маневри на петия етаж“ - едини от героите мрънкаше на този с командировката в Япония – полуоска за тойота да му донесе.

Не му взех думата за даденост и реших да попитам същото и втория шофьор. Този от Хавана. Той имаше същото Пежо, само че от 91ва. Цената на колата била около 35 хиляди, а добре запазена Лада се продавала за 20 хиляди кук. Американските трошки от 60те се продавали за около 10 хиляди. Ако била лъсната и добре запазена, за повече. Реших да не питам повече. Това до някъде обясни цената на такситата в Куба.
Говорехме си с Елена много за цените тук, за живота, за вселената и за всичко останало. Революция им бе нужна в момента. Повече от всякога. Но жегата бе голяма, за да си размърдат мозъците.

Пристигнахме във Винялес. Туристи на всеки ъгъл. Целия свят се бе струпал тука. Всяка, къща бе къща партикуляр. Всекъ ъгъл бе ресторант, всички работиха в туризма. Под работят, имам предвид, че който имаше къща с няколко стаи, бе зарязал работата си и живееше от стаи под наем. Който имаше коне предлагаше обиколки на кон. Който имаше кола бе бакшиш...При вида на всичко това ми се искаше да се кача на първото такси наобратно. И това не бе само във Винялес. И за какво да работиш! Доктор взема 50 кук на месец държавна служба. Ако има 2 стаи да отдаде под наем. Това са 50 кук на вечер! Последното ни такси в Куба (до летището в Хавана) бе шофирано от психолог. Зарязал си работата, защото като такси за ден печели, колкото месечна заплата на психолог...

Шофьора, който ни докара във Винялес ни предложи къщата на сестра си, която имала стаи за по 35 кук. Отказахме му. Свали ни в центъра и тръгнахме да си търсим квартира. Намерихме една зелена къща, от вътре се показа една намусена женица на около 50. Имаше свободна стая. Показа ни я, изглеждаше ок. Поиска ни 25 кук и ние се навихме. Докато ни регистрира отидох да пикая. Оказа се, че тоалетната няма седалка и капак. Попитах я, дали ще сложат една. Погледна ме леко учудено и леко засрамено, с нотка на страх. Не! Ми отговори. Тогава няма сделка Метнахме раниците отново и я оставихме. Съмнявам се да сложат седалка. Може би. Но със сигурност някой ще вземе стаята както си е. Особено с този наплив на туристи. Малко по-нагоре попитахме в една друга къща. Нямаха, но братовчедка и имала 1 стая в съседната улица. Взехме я. Излязохме из градчето, буквално се пръскаше по шевовете от туристи. Погледнахме менютата на няколко ресторанта. Цените бяха надути до невъзможност. Кенове с бира за по 2 до 3 кук, кафе с мляко за по 3.50 мохитота за 5 и повече...Вечеря в повечето от ресторантите, основно ядене с бира или вино може да излезе над 15 на човек. Намерихме един държавен ресторант, където ядохме за 3-4 на калпак. И един вегетариански ресторант също с що годе сносни цени.

Искахме да си купим хляб, с няколко домати и краставици. Хлебарницата на главната улица бе съвсем наблизо до нашата квартира. Сутрин имаше опашки обикновенно, но на 25ти в Неделя сутринта нямаше никакви хора. Спряхме се и поискахме няколко хлебчета (продаваха хляб от бяло брашно, леко сладникав и в размери на земелки) Имаше двама чичака зад тезгяха. Единия ни казва: тук не може, това е хляб само за местните хора. Ако е останал хляб след 7часа, тогава може. А къде да намерим друга хлебарница, от където да си купим хляб? Тук се обади втория чичко. Само нагоре и третата пряка вдясно. Не, втората вдясно е. Не, бе не, третата е. Ние ги оставихме и продължихме нагоре, а те продължаваха да спорят за точните геопозиционни координати.

Из долините на Винялес се отглежда много тютюн, а в хамбарите където се суши може да се пробват пури, придружени от евтин ром. Втория ден направихме една обиколка. Минахме през мурал прехисторико, една оголена скалиста част от планината, боядисана от някоко ентусиасти бе първата ни спирка. Аз като я видях и си помислих, че има и по-добри начини да си прекараш времето, вместо мацането по скалите. Малко по-нататък питахме една женица за пътя. Тя пък ни предложи пресни банани от двора си. Колко искаш за тях? Колкото ми дадеш, все е добре. Първия жител на Куба, който не се опитва да ни вземе всичките пари. Оставих и половин кук за някокото банана, които ми връчи в ръцете.

Продължихме към пещерата на Палмерито. Което се оказа една много приятна разходка. По пътя се разминавахме постоянно с каубои или с туристи на коне, придружени от каубои. Надникнахме в един от хамбарите за тютюн. Разбира се, опитаха се да ни продадат пури. Аз се опитвам да не пуша, но ако пушех със сигурност бих си купил от тук няколко.

Самата долина се намира между някоко хъма, които на някои места са почти вертикални.Това е наицоален парк Винялес, част от Сиера де Органос. Нагоре, някъде из чукарите имало някакво племе, наречени Акваруси. Навремето конвенционалната медицина била трудно достъпна в тази област. Аквариусите се научили да лекуват всякакви болести с вода. До ден днешен това им умение се пази само за просветените членове на племето. Ние решихме да си спестим катеренето до тяхното селище. Предлагали били кафе и лековита вода.
Лутахме се по междуселските пътеки и я намерихме едва когато един от каубоите склони да ни даде малко повече пътни инструкции...Пещерата се оказа дълга 200 метра, завършваща с едно кално блато, което местните наричаха натурален басейн. Платих на един чичо 2 кук, за да ме заведе с още някоко заблудени туристи до този природен басейн пълен с мътна вода. Едно момиче от групата се цопна във водата. Явно не искаше да е капо след 2 кук и всички тези страдания, за да дойде до тук. Излезе за няма и 2 секунди от водата. Предполагам удоволствието да си напълниш гащите с кал не си струваше чак толкова много.

По пътя не веднъж де налагаше да питаме за посока. Тук искам да кажа, че за кубинците посоките са няколко. Ей там. Само направо. Нататък. И това бе най-често срещания отговор, където и да попитахме. Сещам се на връщане от пещерата питаме едно момче, кубиннче, гид с няколко девойки. Как да стигнем до Винялес? Следвайте този път, само направо. Много е лесно... Пътя постоянно се раздвояваше и ако не бяха потоците каубои и други туристи, които да следваме, никак нямаше да е лесно.

Прибрахме се пребити, но доволни. Екскурзията си струваше.

Изкарахме още един ден нагоре надолу по черните пътища, а следобеда исках да снимам залеза над долината от местния стадион. Надявах се да е по-високо и да ми даде добра гледка. Решихме да вземем едно шише с ром и две лимонади в кенчета, за да не скучаем. Още бе рано, деца играеха футбол и бейзбол. Имаше един треньор, който помагаше на децата. По едно време треньора се насочи извън игрището и мина покрай нас. Елена го попита дали знае кога има игра на възрастните в Хавна. Индустриалес Хавана били вън от шампионата, нямало да играят повече през този сезон. От дума на дума Елена се оказа на терена да хвърля топката с треньора. Аз бях на седалките, пиех си рома и правех снимки на Елена. Залеза не се очертаваше да е така колоритен, както на мен би ми се искало. Ако не носех камера щеше да е много красив залез, сигурен съм. Треньора се провикна дали нямало да сляза и аз да хвърлям топката. Бутилката с ром ми изглеждаше къде по-приятна игра и отказах. Мисля, че той ме разбра. Като му омръзна, извика един младеж на 16-17 и го остави той да се занимава с Елена. Излезе от стадиона, а като мина покрай мен ми вика Ще се върна след малко за една глътка ром Че се върна, върна се. Но представите ни за една глътка са много различни. Хаха. Седна до мен и се заговорихме...Появи се един немец на около 25 години с около 3 годишно хлапе. Елена и тийнейджъра също излязоха от терена. Треньора бе на около 30 години, едър негър. Обичаше деца, започна да подава топката на дедето на германеца. То в един момент попита за бухалката. Треньора се провикна на едно пишлеме на терена и след няма и време бухалката бе в ръцете на малкото. Бе поне 2 пъти по-голяма от хлапето, но то не се отказваше. Оставиха баща му да се занимава с него. Аз предложих ром на треньора, а той веднага изнамери една пластмасова чаша и си наля. Пихме ром и си говорихме за нещата от живота. Имал дете, в Маями, скарали се с майката на детето, тя избягала в Америка. Той не можел да отиде. Никога не бил излизал от Куба, нямало как. Държавата му плащала мижава заплата, за да тренира малчугани. Като треньор ходил до Сантяго, до Тринидад, обикалял из Куба. Но тийнейджъра, който си подаваше топката с Елена не бил ходил по-далеч от Хавана. Било трудно за тях. Разправя ми, че играчите на бейзбол в Куба вземали много малко пари. Били на държавни заплати. Който успял да избяга в Америка и да играе там, бил добре. Това било като мечта на кубински безболист. Да избяга в Америка и да се присъедини към някой отбор, където да го отрупат със злато и накити. Разказах му малко за България, как в било преди, как е сега. Ще се промени и в Куба, му викам. Куба се променила за туристие, не за кубинците ми отговори. Според мен не бе така, но не исках да споря.

Стъмни се, а аз красив залез не видях, но то никой не видя него ден. Но пък рома си бе хубав. Поговорихме си хубаво и решихме да се вдигаме. Треньора (никога не съм бил добре с имената) имаше още ром в чашата си, но побърза да си долее, преди да сме си тръгнали с Елена и с полупразната бутилка. Според треньора, за него не било лесно да си купи бутилка Хавана клуб. Момчето ни попита колко плащаме за квартира. 25 кук му отговаряме. Като взеха да ахкат и да смятат колко е 25 кук за 30 дни...не споменах, че много от квартирите имат повече от 2 стаи. Но за тия хора, всеки който дава квартира под наем трябва да е неземно богат...От няколко години има частен сектор на заетост. Изглеждаше ми, че хората които са заети в частния сектор някак се оправят не толкова зле. Но който е в държавне сектор има много да тегли и влачи. В повечето квартири, хостовете ни бяха образовани хора – инженери, доктори, психолог....някой бяха зарязали напълно попрището си, за да се пребивават като домакини. Други бяха запазили работата си....

На следващия ден такси за Хавана ни чакаше пред вратата в 8 и половина сутринта. Хазяйката го уреди. Бе с 3 кук по-скъпо от автобуса на Виазул, но пък е от врата до врата. А в Хавана, за улеснение на туристите, спирката на автобуса е на 3 километра извън града. Местната икономика се стимулира по извратени начини, които не искам да съдя... Таксито мина да качи още една двойка, чехи от Прага, които също пътуваха за Хавана. Не след дълго се озовахме на магистралта. Караше ни едно младо момче, работел заедно с баща си, а по пътя постоянно се изпреварвахме или бяхме изпреварвани от един жълт фиат. Познаваха се, и винаги когато ние изпреварвахме, нашият шофьор точеше среден пръст. Магистралата имаше 3 платна (едното аварийно) но всеки си караше където му кефне. Може би имаше правило да се изпреварват от лявата страна, но не бяха фанатици за което. Мигачи не се ползваха, затова пък клаксони с пълни гърла виеха през цялото време. По магистралата бе пълно с хора, махаха на стоп, като държаха между пръстите си банкноти. Искаха да покажат, че ще платят за транспорта. Стопаджиите поняког стояха в средата на средното платно. Или бяха пили много ром, или имаха стабилни нерви. Споделения транспорт е нещо добре прието в Куба. Във Франция преди няколко години забраниха Убер, защото печалбите на таксиметровите шофьори спаднали. В Куба мнозинството е по-важно. Засега.

След около час на пътя, колата леко придърпа и започна да губи мощност. Погледнах таблото – всички лампи светеха - колата бе угаснала. Спряхме в аварийната, жълтия фиат, който бе зад нас също спря.Отворихме капака, мотора на колата изглеждаше много чист. Дистрибуционния ремък бе скъсан, оказа се, че го сменили преди няколко седмици. Нашият шофьор започна да телефонира. Баща му щеше да дойде да го издърпа до гараж, а за нас бе изпратена нова кола. В началото спираха постоянно познати и колеги на нашият човек. Всеки искаше да погледне под капака и да се убеди, че ремъка е скъсан. По-скъсан от това нямаше как да е. Аз правех снимки докато се появи една зелена лада. Прехвърлихме багажа и се качихме в ладата, а момчето остана да чака баща си.

Шофьора на ладата ни попита за адреса. Дадох му го и го попитах дали знае къде е. Знаел. Знаеше горе-долу, оказа се, че се лутаме и спряхме да питаме за посока. Аз включих ГПС на телефона, за да скъся времето за лутане. Улицата и къщите където ни остави колата бяха доста износени. Екстаза ми от пристигането в Хавна се помрачи, но реших да го прикрия от Елена. В къщата сякаш бяха изненадани от идването ни, стаята не бе готова. Розарио (госпожата домакиня) ме гледаше като полезно изкопаемо. В крайна сметка ни настаниха в една стая, която гледаше към патито на къшата. Оказа се не толкова зле, а мястото на квартирата бе в центъра и близо до Малекона, както и не много далеч от старата Хавана.

Имахме няколко дни да разгледаме столицата. Аз бях доста скептичен, след всичко с което бяхме се сблъскали в Куба. Хавана е град на 5 века и се оказа добре подредена и уредена.
Малекона е улица с 6 пътни платна граничеща с притока на Флорида. Започва от старата Хавна и завършва в новия център. Дължината му е около 8 км. Тук е мястото, където вечер се събират малки и големи, млади и стари, да поклюкарстват, да танцуват, да пият сервеса и ром. Хаванизират се един вид. На около 200 км северно се намира Флорида – мечта за много кубинци. На всеки няколко минути минават продавачи на запалки, чипс, пуканки, ябълки, захарни петлета и какво ли още не. Ние като туристи се отличаваме от стадото. Всички мариачи се спираха да ни попитат дали не искаме да ни повишат натроението с някоя песен.

По пътното се движат 60 годишни крайслери и фордове. Старите бараки бяха излъскани и отразяваха слъневите лъчи през деня, а вечер лед лампите от уличните стълбове се отразяваха по никелираните джанти. В колите се возеха туристи, които не толкова се интересуваха от транспорта, колкото в превоза в класическите автомобили. От време на време минава някоя по-нова кола.

Старата Хавана е кеш машината на столицата. Луксозни ресторанти и барове, дискотеки и хотели с непосилни за нас цени. Хотели с истории от мафиотски войни и филмови звезди. Хотел Англия е най-старият хотел в Хавана съществуващ от 150 годидни. По улиците на Виеха са изпълнени с туристи, на всеки ъгъл се продават картини, мариачита с китари, салса и меренге звучат навсякъде, хора на кокили искат пари за това, че са на кокили. Стара негърка преоблечена в бяла рокля от 60те, с ветрило в ръка и огромна пура в другата приканва хората да си направят снимка с нея. На друг ъгъл още една негърка облечена в розова рокля от 60те е седнала, а до нея бебешка количка в която седи дакел, облечен в розова рокля от 60те. Тази госпожа не изглеждаше да иска пари за снимки, не съм убеден дали боговете или гласовете бяха с нея. Централните части са павирани, чисти, добре поддържани, пълно с полицаи. Извън туристическите зони си е просто Куба.

Богатство и беднотия са разположени на една и съща улица. Ако продължите малко по нагоре и влезете в жилищните райони, където само изгубени туристи попадат, картинката е шеметно разнообразна. Беднотия, рушащи се къщи, по улиците се лее помия, жегата я превръща в смрад, от която ти идва да повърнеш. Мирише на урина, кучешки фъшкии са минирали, както платната за автомобили, така и тротоара. Между платното и тротоара се леят реки от вода омесена с остатъци от храна, автомобилно олио и неискам да знам какво. Презервативи се въргалят навсякъде.

Всички снимки от туристическия гид или интернет, които бях срещал ми изглеждаха сюрреалистични. Дамата с ветрилото и пурата бе на една страница от гида. Само дето там не бе пълно с хора, а бледата мазилка зад нея, не изглеждаше така избеляла...Реалният живот няма нищо общо с това, което искат да ни продадат.

Големи круизни лайнери влизаха в пристанището на стара Хавана. Огромен кораб, закотвен на кея, редици от японски и американски туристи се пръскат из града за един ден. Пред него минава форд от 1958 година, каран от някой мулат, а на задната седалка сенали двама немци. Ето това е стара хавана. До преди няколко години круизни кораби от тук не са минавали...

Центъра на Хавана е чист, зелен, по-спокоен. На почти всеки ъгъл има паркове с пейки, по които основно са насядали бездомници и алкохолици. Които в най-лошият случай ще дойдат да те попитат дали нямаш някое излишно песо. След което ще се обърнат и ще се изпикаят на близкото дърво. Честно ви казвам смрад на урина идеше от къде ли не. Градски тоалетни няма, няма и глоби за пикаене на обществено място. Последният ден заваля дъжд сутринта, който с водите си отми урината и от смрадта не остана и следа. До следващият дъжд.

Стадион Латиноамерикано се намира в един от работническите квартали, но се оказа затворен, нямаше никакви игри. Както и ни каза треньора от Винялес. Близо до площада на революцията намерихме малко стадионче, където играеха Серос срещу незнам си кого....оказа се игра между квартални отбори. За половин час, топкта илзетя 4 пъти извън игрището. Елена ахкаше и се превъзнасяше за нивото на игра.
Самата плаза де революсион бе в темпо на подготовка. Имаше телевизионни камери на всеки ъгъл, бяха наредили столове, имаше сцена, тонколони и поне 30 полицаи. На втори януари щяло да има шествие-парад. Подготвяха се от сега. Наблизо е министерстовото на икономиката, в двора бе паркирана Гранма. Това е лодката с която Фидел и неговата чета дошли от Мексико през 56та година. Лодката бе на колесник и щеше да е част от шествието.

Куба е изключително бесопасна страна, има много полиция и контрол, престъпления срещу туристи се третират по-сериозно от тези срещу кубинци. Много рядко някой може да се опита да те обере. Никой няма да те заплаши с оръжие. Оръжие имат само полицаи и военни. А полицаи има почти на всеки ъгъл. Основно млади момчета. Нямам и представа колко са тренирани.

Следващата ни дестинация е Мексико, а от там искаме да обиколим останалите държави в централна Америка. Където престъпността е начин на живот на голяма част от местните жители. Не ми се мисли...

Кубинците като цяло са приветливи и учтиви. Разбира се намусени касиерки и сервитьорки сърдити на целия свят не бяха изключение. Спомням си в Хавана, точно до квартирата ни имаше кафетерия, където купувахме вода и хапвахме от време на време. Една негърка на 30-35 обслужваше. Никога не се усмихна, не ни каза добър ден или довиждане.

В Сантяго, още като пристигнахме, Елена се спъна и падна по колене на автогарата. Веднага и се притекоха поне пет човека от всички посоки, за да и помогнат. Бяло, русо момиче, с голяма раница на гърба си. Може и да не ми бяха помогнали на мен. Не мога да знам, така и не се спънах, за да падна. Но ще приема, че като са им отнели много удоволствия, кубинците са запазили достойнството, гордостта и честността си. Има и не лоши неща излезли от революцията на Фидел. Той от своя страна е имал добри намерения според мен. Но е бил добър в партизанлък и във военни действия, не толкова добър в политика и икономика.

На много места имаше графити, Фидел завинаги, Победа, Социализъм или смърт, Куба е наша и все от този род...Много неща може да пише по стените, но Куба е тръгнала в съвсем друга посока. Комунизма остъпва бавно пред частната собственост. След някоя и друга година честността и достойнството ще се заместят от алчността и подмолността.

Фидел Кастро ги е довел до една стена, те не могат да я прескочат и се връщат наобратно. Някога кубините са му били благодарни и са се радвали, когато ги е изтръгнал от ноктите на американския орел. Днес повечето драпат пак натам. Мисля си, че след 10ина години тук ще е мястото, където дебелите американи ще идват на курорт, с вечно слънце, пиня колада и евтини проститутки. Както преди 60 години. Дано да греша. Дано Куба си остане на кубиунците. Но Раул Кастро и той не е млад, ще си отиде, а след него...само времето ще ни покаже.

Изкарахме 3 седмици в Куба. Това което очаквахме не се и доближи до реалността. Не си тръгнахме разочаровани. Не! Куба не е евтина дестинация, особено за хора на бюджет като нас. Транспорта бе един от основните ни разходи. А когато искаш да видиш повече, трябва и да пътуваш повече. Имахме желание да посетим още някоко места, но просто не можахме да си го позволим. Ако някога се върна тук бих желал да имам повече пари в джоба си, за да наема кола (около 80 кук на ден)Така може да се стигне до всяко ъгълче.

Сега продължаваме напред. Нова година ще посрещнем в Мексико!