10 нощи в Гватемала

Няколко часа след като пресякохме границата на Гватемала пристигнахме до езерото Петен. Около него са разположени не едно градче и селца, нашата цел бе Флорес – малко островче в средата на езерото с размери 500 на 500 метра. Свързано е чрез насип и малък мост със Санта Елена, където са магазините и банките. Преди да минем моста, микробуса спря в Санта Елена до един банкомат и ни подкани да теглим пари тук, с предтекста, че във Флорес обикновенно не работи. Аз реших да се въздържа, но поне 10 човека се засилиха да теглят пари. Когато всички се върнаха се появи един копой, който започна да ни предлага екскурзия до Тикал за по 30 долара. Уловката бе да оборудват туристите с пари в брой, които да се превърнат в ексукрзия. Сузуки бе японец на около 70 годидни, който пътуваше с нас в микробуса. Като примерен японец се записа. Неговата история бе леко тъжна. С жена си се заканили да посетят 100 държави, но жена му починала на номер 60. Човека решил да продължи делото. Бе минал и през България. В момента бе на номер 80...

sunset above lake Peten

Влязохме във Флорес и ни свалиха точно пред хотела. Настаниха ни в една стая, между етажите, със стъклени плъзгащи се врати. Всеки, който минава от там, можеше да надникне между пролуките на пердетата. Хвърлихме раниците и излязохме да разгледаме наоколо. Калдъръмени улици, всяка врата е хотел, ресторант, бар, магазин или туристическа фирма. Пълно бе с хипита, жонгльори, юкалелеисти и всякакъв вид номади. Бяхме пристигнали по време на празник. Патрон на града или поредният повод да се напият всички заедно.

Намерихме се до няколко сергии, където предлагаха храна. Локалните се бяха струпали наоколо, така че решихме да се пробваме. Такота с руска салата, спагети (с картофи) пиле, свинско, авокадо и други. 3 броя за 5 кетсала. 1 евро бе 8 кетцала. Тук срещнахме още една двойка холандци, които пътуваха с нас в микробуса и се заговорихме с тях. Марко бе около 40 годишен, с дълга коса, нисък, и сплескан нос. Оказа се, че майка му е от индонезия. Ники бе 180 висока, типична холандка. Наговорихме се, заедно да отидем до Тикал.

С Елена бяхме уморени от дългия път, хапнахме и се прибрахме да спим.

Хотела се оказа супер шумен. От стаята ни можехме да чуем всеки глас във фоайето, в кухнята на рецепцията и изобщо всеки, който не е в стаята си. В съседния двор имаше две дървета и някаква запустяла сграда. Това бе сборен пункт на вид черни птици (прилича на гарга с дълга опашка, не намерих българско име, на английски grackle) По покривите на околните къщи, по дърветата, запустялата сграда...събираха се стотици и всяка сутрин към 5 часа започваха да грачат. Всичките вкупом. Като от филма на Хичкок. За щастие не ни нападнаха. Изроди мръсни, нямаше една сутрин да си намерят друга работа!

Разбира се, празник е, а и птиците не бяха достатъчни...В 6 сутринта група местни сомнамбули обикаляха по улиците, думкаха тъпани, пееха, крещяха и гърмяха..във Флорес се спи най-добре след бутилка текила и тапи за уши.

На следния ден слязохме до Санта Елена да разгледаме градчето, да обърнем малко долари в кетцали и да купим пресни плодове. Санта Елена не е нищо особено, има две главни улици, където са офисите и няколко ресторантчета за местните жители. На всеки ъгъл имаше по един грил, печаха пилета и свинско и се предлагаше с ориз или боб.

Търсихме банка, не на всякъде сменяха пари, наложи се да минем през няколко. Пред всяка банка стояха по един или двама охранители с бронежилетки и всеки с пушка, тип помпа. По бензиностанциите също имаше охранители с пушки, пред някои магазини също. В Гватемала абсолютно всеки може да си купи оръжие, стига да има пари и желание. Това явно е довело до доста кръвопролитни обири и сега всеки, който има нещо ценно, се въоръжава до зъби, за да го опази. Полиция няма много. С изключение на туристическите обекти, където специални отряди полицаи са обучени да предпазват туристите от гватемалци...

Свършихме си работата, пообиколихме няколко пазара, докато намерим флаг от Гватемала (решихме да съберем флаг от всяка държава през която минем)

Вечерта се срещнахме отново с Марко и Ники, пихме по няколко бири, докато наблюдаваме залеза над Флорес и си уредихме транспорта до Тикал. 

Празника на Флорес включваше много фойерверки. И много гърмежи. Обикаляха по улиците, свиреха, пееха и танцуваха. Качихме се до площада на селото, където е и църквата. Взехме си още бира и докато се лутаме между дърветата хората се разбягаха. Към нас се насочи тълпа, а зад тълпата се показа бягаща фойерверка. Рамка от дърво във формата на покрив на къща. От долу бе подплатена с картон. От пред бяха изрязали от картон главата на бик, а самата рамка бе опасана с фойерверки, които се изстрелваха във всички посоки една след друга. Под картона се намираше човек, който от своя страна тичаше по площада напред назад. Лудницата продължи около две минути, докато не изстреляха всички фоерверки. Трябваше ми известно време да се съвзема от това което видях, докато извадя телефона си, за да снимам. С Марко говорихме за наркотици, пейоти и други подобни...и двамата се съгласихме, че на подобен празник не ти е нужно ЛСД... Но това не бе края на безумието. От малка уличка зад църката се появиха трима юнака, които носеха на раменете си нещо като коледна елха. Рамка от дърво, цялата опасана с фойерверки. Овързаха я с въжета около един стълб пред църквата и запалиха фитила. Още две минути лудница. Държах ръка пред очите си, защото бях близо, а това чудо стреляше фойерверки във всички посоки.

Малко по надолу бе раположено баскетболно игрище, а в единия му край бяха построили малка сцена. След фойерверките, всички се засилиха към игрището. На сцената се качиха, както Марко ги нарече, Guatemalan Skatalities. Долу на игрището танцуваше самичко едно малко човече. Пиян до козирката чичка, висок около 1,5 метра, кръстеше се, целуваше бирата си след което се кръстеше отново и пращаше въздушни целувки към небето. Или бе скитник, или си бе накъсал дрехите и бе спал пиян по парковете от първият ден на празника във Флорес. С жестове ме канеше да танцвам с него. Въздържах се. Покани и Марко...канеше само мъже.

На противоположния край на игрището тичаха деца, играеха баскетбол, футбол, гонеха се, дърпаха се и изобщо правеха всичко, което аз съм правил като дете. Нямаше нито едно хлапе, седнало със смартфон или таблет в ръцете си.

На следната сутрин се вдигнахме рано. Очакваше ни велик ден. Събуждането рано не бе проблем никакъв, птиците и ранните гуляйджии започнаха данданията по часовник. В 8 часа пред хотела ни чакаше малък микробус, който ни отведе до Тикал. Това са останките от древен град на Маите, комплекса е разположен на 16 кв/км площ, заобиколен от плътна джунгла. Тикал е бил населен от 1000 години пр.н.е., но конструкциите, които съществуват и до днес са построени много по късно. Най-ранните са от 200 п.н.е., повечето храмове са от около 7ми 8ми век след Христа.

Има няколко пирамидални храма, най-високият от които е 70 метра. Дали са му номер, храм 4...Бяха построили дървени стълби до основата на последното ниво. Качихме се и гледката от там ме остави без дъх. Пред нас се разкри джунглата, а на около 1 км напред, измежду дърветата се подаваха върховете на още 3 пирамиди. На където и да погледна бе само джунгла, гледахме дърветата от високо и ахкахме. Тишина и спокойстве. Нямаше автомобили и клаксони, нямаше мръсен въздух, нито грозни блокове...гора, тишина, облаци и от време на време долиташе някоя птица. Кацаше на някое стъпало и ни наблюдаваше от там.

От последното ниво, до което можахме да се покатерим се извисяваше върха на храма. Нещо като правилен паралелепипед, с малката страна забодена във върха на пирамидата. Имаше врата, но бяха сложили решетка и не можахме да влезем Някога там се е подвизавал вожда или шамана на маите. Или са обезглавявали някой нещастник и са търкаляли главата му надолу по стълбите. (това са от кадри от Апокалипто, може би твъде много филми съм гледал. Из Гватемала срещнах съвременни рисунки, изобразяващи няколко човека хванали друго човече за краката и ръцете, а още един гамен му забива камата право в гърдите. То и това бе в Апокалипто, изтръгваха им сърцата докато са още живи)

Така и не ги преброих, но храмовете в комплекса бяха повече от 5. Кулата на Ягуара бе висока 55 метра, имаше още няколко, малко по-ниски. Имаше една доста висока, но само една малка част от върха й бе открита, останалото бе покрито от джунглата. Работеха по въпроса. Около пирамидите имаше доста постройки, които са се ползвали като жилища. Според шофьора на микробуса, в Тикал някога са живеели 200 000 човека. Според уикипедия доста по-малко. Нямам намерение да споря с никого по въпроса. 

В парка мернахме няколко тукана, пауни, колибри и един мой старт познат от Тулум, в Мексико. Тук ги наричаха пизоте.

Към три следобед се върнахме изтощени до спирката, от където микробуса ни върна във Флорес.

Лудницата с фойерверки на панаира се повтори. Този път нямаше елха, само че два пъти пуснаха тоя с "магарето" от горе си, да тича по площада (между другото трябвало да е бик, но на мен ми приличаше на магаре)...Преди да му запалят фитила, имахме честта да се срещнем с младежа, който носи това нещо на гърба си. На една сергия тъпчехме боритос, той също дойде да хапне. Заговорихме се и от дума на дума се оказа, че това е въпросният персонаж. Бил се изгорил вече няколко пъти. Няколко години им е правил шоуто, плащали му достатъчно иначе не бил толкова луд, за да обикаля с горящи фойерверки на гърба си. Разбрах го напълно.

Следващият ден прекарахме около 9 часа в един микробус. Lanquine бе малко селце някъде из планините. Свалиха ни в центъра, където ни чакаше пикап, да ни отведе до новата квартира. Качихме се отзад в пикапа и изкарахме още половин час, по планински черни пътища, полувертикални, пълни с дупки. Пристигнахме в комплекс с бунгала, на брега на река Cahabon. Няколко парчета земя бяха обработваеми, останалото бе джунгла. Интернет нямаше, нито ток. Имаха генератор, който го спираха в 10 вечерта. Бяхме разбити от люшкането в микробуса и нищо нямаше значние. Ядохме, каквото ядохме и се озовахме в хоризонтално положение.

На сутринта закусихме с остатъците на храната, която бяхме помъкнали със себе си и слязохме до реката. По дължината и срещу течнието минаваше пътека през джунглата, която ни отведе до пещера, пълна с прилепи. Нямахме гид, за да влезем, долу имаше няколко младежи, готови да ни помогнат срещу някой кетцал, но никой нямаше желание да се вре из пещери. Продължихме нататък. След около половин час пристигнахме до водопад. От височина 7 - 8 метра, водата се спускаше от дъгообразна скала от дясно, а от лявата страна вода бълваше от една дупка в земята. Както се оказа просто минаваше под земята едно разстояние от около няколко стотин метра. Направихме няколко снимки и се насочихме към Semuc Chamupey – природен парк около реката, където от варовиков камък бяха образувани няколко малки езерца. Достъпа бе от другата страна на реката. Тябваше да се върнем назад, където имаше мост. Като го наближихме, към нас се затичаха деца да ни предлагат шоколоад. Бе ръчно направен от майките им. Татковците също се затичаха към нас, с хладилни чанти в ръка, да ни предлагат бира. Тичането бе, защото, който пръв пристигне, се предполага пръв да продаде стоката си. Галопираха, буквално. Всички говореха английски. Искам да кажа, предлагаха си стоката на английски, можеха да броят, но разговори се водеха на испански.

Между другото в този район, испанският бе втори език. Всички говореха quiche maya или каквото е останало от маите. Гватемала е сърцето на древната майска империя. Имат над 20 различни диалекта. 

Подминахме ги, пресякохме моста и влязохме в парка. Започна половин часово изкачване по почти вертикални пътеки изсечени в планината. Около нас джунгла. Тропически дървета, лиани, какао...на едно дърво съзряхме маймуна. По земята бе пълно с маймунски лайна. Чувахме шумолене над нас, падаха листа наоколо, но други не видяхме. Из тези джунгли живее и символа на Гватемала, шарена птицa наречена Кетцал. Парите им носеха нейното име. Никъде не я видях. 

Катерехме като гламави. На най трудните места имаше въжета да си помагаме. На някои невъзможни наклони бяха сложили и дървени стълби.Тук таме се разминавахме с туристическа полиция, които съзерцаваха да няма кражби в района. Гватемала и околните и страни имат доста лоша слава за това. Пристигнахме най-горе, където имаше малка площадка изградена от дърво. От там се разкри гледка към езерцата. Светло сини, пълни с прозрачна вода. Хората, които се плацикаха вече в тях, изглеждаха като мравки.

Слизането отне по-малко време. Щом стъпих на брега, веднага хвърлих тениската и се метнах във водата. Бе 20-ина градуса. Част от реката минаваше някъде от долу, под самите нас и се изливаше през водопада, който вияхме по-рано. Останалата част от водата пълнеше тези естествени басейни, докато се проплъзваше през тях. Езерцата са на различни нива и са сързани помежду си с малки каскади. Елена се пързулна два пъти по нещо като каменна водна пързалка между две от тях. Аз не желаех да си насиня задника и се задоволих с плуване нагоре надолу. Преди малко повече от две години имах доста тежък инцидент, докато карам сърф. От тогава се опитвам да не предприемам начинания, които могат да повредят тялото ми. С изключение на сърф и уиндсърф. Ако ще се мре, то поне да е в моите елементи.

Последното езеро се разливаше върху малка плоча и от там се изливаше във водопада,

Бях помъкнал водни очила. Две местни хлапета като ме видяха и взеха да мрънкат да им услужа. Оставих им ги...прибрах си ги, когато си тръгвахме.

На около 2 км нагоре по пътя, в посока Ланкин имаше още един хостел с ресторантче. За да разнообразим, решихме да се качим до там за вечеря. Пътя бе труден за автомобили, по някога наклоните бяха почти 45 градуса. Отне ни около половин час, пристигнахме точно преди да се стъмни. Хапнахме и пийнахме. Оказа се, че тук ток има, кабелите достигали на около половин километър по-надолу. Стаите бяха по-евтини, освен това имаше и легла в спални доста евтини. Марко и Ники все още бяха с нас решихме да се преместим тук. Направихме резервации, платихме си сметката и тръгнахме да си ходим. Навън вече се бе стъмнило. Собственика, Томас, ни посъветва да ходим всички вкупом, да не се разделяме по никакъв повод и да внимаваме. Било опасно. Марко изкара един сгъваем нож от раницата си, и го препаса около кръста си.

Елена и Ники бяха доста притеснени. Навън бе пълнолуние, виждаше се добре и аз очаквах да се приберем до нашите бунгала безопасно. А и щеше да ни отнеме по-малко време, беше основно баир надолу.

Тръгнахме, всички заедно. Момичетата не говореха много, с Марко се опитвахме да поддържаме добрия дух и да говорим простотии, за да разсеем страховете. Елене се бе вкопчила в мене толкова силно, че ми излязоха синини. По едно време от едната страна на пътя се раджавка куче. За няма и милисекунда всички се озовахме в противоположната част на пътя, а Елена се бе покачила на главата ми от страх.

Почнаха се едни приказки за убийства, изнасилвания и обири...не отиваше на добре. От долу се зададе кола. Спря до нас и шофьора ни попита на къде сме тръгнали. До лас Мариас...далече е, внимавайте много, вървете заедно и не се отделяйте. Много е опасно, а по надолу по пътя има хора, пушат марихуана...

И продължи нагоре. Това сякаш преля чашата, и Елена и Ники бяха в паника. Искаха да се върнат до Запоте (така се казваше ресторанта и хостела) и да чакат за кола, която да ни отведе до долу. Паниката бе голяма, тръгнахме наобратно. Аз все си мисля, че ако има някой гангстер на пътя, и се е напушил с трева, няма да ни закача. По мое мнение тревата води до мир и разбирателство. Виж, ако пиеха текила или ром е друга работа.

Качихме се обратно горе, а Елена сякаш имаше крила. Или бе изпила няколко редбула....направо бягаше нагоре по тия ми ти баири.

Колата, която ни размина бе спряла пред ресторанта и шофьора говореше нещо с Томас - собственика. Обяснихме му, че сме се изпонаакали от страх и го навихме да ни закара до долу за по 10 кетцала на калпак.

Беше тойота хайлукс, момичетата влязоха вътре, а ние с Марко се покекрихме в каросерията отзад...на свеж въздух.

По средата на пътя бяха паркирани два мотора, и на няколко метра от тях 3-ма човека си говореха. Незнам дали пиеха или пушеха...Ще предположа, че местните са имали причина да ни предупредят да внимаваме.

На другия ден закусихме и тръгнахме нагоре. Единствения начин за транспорт са пикапите, които минават от тук. Качват пътници до Ланкин и обратно за по 10 до 20 кетцала...зависи от маршрута. Няма друг транспорт. Оставихме Ники с раниците, тъй като я болеше коляното. Ще закара багажа до горе и няма да се бъхти много. С Марко и Елена тръгнахме пеш. Някъде малко след средата мина пикап, а Ники ни махаше ухилена от каросерията.

Марко и Ники взеха стая, а ние с Елена искахме да го караме колкото се може по-евтино и взехме само легла в обща спалня. В крайна сметка се оказа, че само ние сме в тази спалня.

Оставихме раниците и тръгнахме на разходка. 

Марко имаше някакъв походен маршрут на ГПС на телефона си. Мушнахме се по горските пътеки да изследваме джунглата. Срещнахме няколко американци, носеха надути вътрешни гуми от автомобил. Бяха се насочили нагое срещу течението на Cahabon, а планът им бе да се спуснат надолу с гумите си. Тайно им завидях.

Трябваше да пресечем реката, и един от тях ни помогнага с посоките...Стигнахме до мост, който висеше на 6 стоманени въжета дебели около 7-8 см всяко. Върху 4 от тях бяха разположени дъските, по които се върви, от страни минаваха още две, нещо като перила. Оградка от мрежа, висока около половин метър се вдигаше отдолу.

Не бяхме съвсем сигурни колко здрави са въжетата, дъските бяха изгнили, всичко бе в ръжда. Решихме да минаваме един по един, като оставим дистанция поне 20 метра помежду си, за да разпределим тежестта.

Моста се люлееше когато ходим по него. При по силен вятър трябва да е истинско приключение да се пресече реката.

От там се спуснахме надолу по течението, пътя ни минаваше през джунглата, покрай брега на реката. Слизахме надолу, тук и там имаше местни хора. На едно място жените перяха дрехите си в реката. Мяркаха се малки колиби. Хората живееха заобградени от джунгла, без електричество (забелязах, че имат телефони и не ми стана ясно къде ги зареждат), без течаща вода в къщата. Трябва ти вода - слизаш до реката. Да се изкъпеш – слизаш до реката. Да изпереш - на реката, да готвиш – палиш огън. Пушек се виеше почти от всяка колиба, готвеха вътре, предполагам.

Стигнахме до едно малко заливче, един около 30 годишен брадясал младеж миеше празни бутилки. Бе бял и никак не се вписваше в пейзажа. Разпитахме го, оказа се, че тук изграждаха само изържащ се ретрийт. Той бил доброволец. Имаха соларни панели, водата идваше от реката, имаха филтрираща система. Имаха хладилник и печка и всичко това бе донесено около два километра на ръка през джунглата. Дървения материал, ползван за колибите, бе качен на салове и довлачен по реката. Равен терен нямаше, всичко бе хълмове. По тях имаше царевица, бананови дървета и други.

Отглеждаха всичко необходимо за ядене. Имаше още двама доброволци, американци. Поканиха ни да разгледаме имота.Били изградили няколко бараки, дори отдали една по наем, но денят преди да се появят гостите завалял пороен дъжд. От хълмовете се свлекли купища кал и напълнили бунгалото с кал и вода...трябвало да изчистят всичко преди да пристигнат хората.

В момента се опитвали да укрепят така, че да не се случват подобни истории със следващият дъжд.

Помотахме се още малко и тръгнахме на обратно.

На другия ден трябваше да се вдигнем в 4 сутринта, в 5 ни чакаше пикап, да ни качи до Ланкин, а от там пътувахме с микробус до Антигуа.

Докато се обличам намерих кърлеж на крака си. Това ме притесни, още повече, че в Гватемала витаят разни болести, които могат да те пратят на оня свят бързо и безвъзвратно.

Никой от нас не бе махал кърлеж преди. Ники и Марко изглежда да имаха някаква идея. В 4 сутринта бе още тъмно, Марко светеше със светкавицата на телефона си, а Ники се опитваше да изкара кърлежа с пинсета. Добичето се спука....изкарахме го, но аз бях двойно притеснен, защото доколкото знам, като се спука кърлеж, „повръща“ и ако има някаква болест, влиза в кръвопотока...Пиша това 9 дни след кърлежа, до момента нямам симптоми освен че мястото ме съби от време на време. Надявам се, че нищо не съм прихванал. В Никарагуа ще потърся доктор.

Пристигнахме в Антигуа следобед. Нямахме запазена квартира, трябваше да намерим нещо. На пристигане няколко копоя ни предлагаха квартира.Марко се заговори с един от тях. Имал две стаи. Отидохме до къщата да видим за какво иде реч. Къщата се намираше малко извън центъра, едната стая, която ни предложи бе супер мръсна, изпоцапани стени, изгнил висящ таван, мухъл навсякъде. Имаше собствена тоалетна и баня, но тръбите от последната бяха изтръгнати.

Другата стая, бе неговата, но той възнамеряваше да я опразни за нас. Незнам къде щеше да спи. На канапето...

Ники и Марко никак не бяха очаровани, решиха да потърсят нещо друго. Ние с Елена решихме, че е достатъчно евтино, за да се примирим със ситуацията и да изкараме една нощ. На другия ден продължавахе така или иначе. Помолихме ги да изчистят добре, оставихме раниците и слязохме в града да разгледаме. (тук искам да отбележа, че когато се върнахме, единственото което бяха пипнали бе да сложат чисти чаршафи, никога не се върнахме в тоя коптор)

Антигуа е много красив град. Някога е бил столица на Гватемала. В продължение на два века тук се е подвизавала испанската армия и администрация. На всеки ъгъл имаше църкви и останки от сгради от колониално време. Повечето от тях бяха превърнати в музеи. Ние нали сме стиснати, оглеждахме само отвън. През годините Антигуа е била разтърсвана не веднъж от земетресения , поради което много от сградите са опадали. За съжаление.

Влязохме в църквата Сан Франциско. Внушителна срада, започнали да я строят към края на 17 век, но малко след това била разрушена от земетресение. Трабвало да започнат от начало. Завършили я през 1702. През 1990 година вътре положили останките от Сан Педро де Бетанкур. Не го познавам лично, заинтригува ме, защото е роден на Тенерифе.

Много хора идват в Антигуа, за да се покатерят по вулкана Acatenango, от където се разкрива гледка към друг действаш вулкан, наречен Fuego. Ники и Марко се впуснаха в това преживяване и ни разказаха (когато се върнахме от Pnajachel в Антигуа). Катеренето отнема два дни, супер трудно е и е само нагоре...Всеки носи раница с по 10ина кила на гърба си, палатки, спални чували, храна, вода и т.н. Това което се разкрива от горе е нощна гледка към Фуего, който бълва пушек, лава, искри и мълнии...трябва да е невероятна гледка на фона на нощното небе. Но ние сме мързеливи за подобни начинания. Двата дни бродене из жунглите ни бяха достатъчни за сега. 

Панахачел е малко село на брега на езерото Атитлан, най-дълбокото езеро в центрана Америка /340 метра/ и се намира на височина 1500 метра, в планините Сиера Мадре. Бяхме запазили едно бунгало за 2 дни. Очаквахме красиви гледки и спокойни нощи около езерото. Гледките не бяха лоши, но през повечето време е облачно и мъгляво, което е нормално за подобни височини. Помотахме се из града, около езерото. По бреговете му са разположени още няколко села, придвижването става с лодка. Единствената разлика между Сан Педро и Панахачел е, че от Панахачел гледката е към сан Педро, и обратно...

Върнахме се в Антигуа за една нощ от където имаше директна връзка със Салвадор. В хотела, в който отседнахме, една от стаите бе наета от господин Грездей, който продаваше билети за маршрутките за Ел Салвадор. Нямах достатъчно кецали, за да му платя, за това го помолих да ни запази два билета. Щях да му платя като се върна. Тръгнахме по банките из Антигуа. Нямах желание да ползвам банкомат, защото повечето са скимирани и шанса да ми източат сметката е много голям. Нито една банка не искаше да смени само 50 долара (колкото ни бяха нужни, за да платим билетите и напуснем Гватемала).

След обикаляне до 33 банки се примирих да сменя 100.

Върнахме се в хотела към 18 часа и въпросния г-н Грездей не ни бе запазил билети...и разбира се бе вече късно, нямаше места... Тръгнах по туристическите агенции (а тези са много в Антигуа) но се оказа, че по това време всички места до Салвадор са продадени.

Няма как, останахме още един ден...

Същата нощ, г-н Грездей за когото ви говоря, се напи и започна да пее и бушува. Хазяйката искаше да го изгони. Той разбира се имаше различно мнение по въпроса и отказа да си тръгне. Почнаха се едни панаири. пристигна и полицията...абе идилия. Накараха го да се разкара от стаята си, поне за тази нощ. На другия ден се появи и започна да се извинява на хазяйката, тя от нейна страна се извиняваше на нас за гюролтията.

На следния ден имахме време да разгледаме Антигуа по-подробно, това бе денят, когато посетихме църквата, минахме и през един от музеите. Оказа се, че наблилзо копаят нефрит и от този камък от време едно дялат статуйки на богове, огърлици и каквото им е било по силите на древните маи. Богаташите си имплантирали нефрит по зъбите. 

Гватемала, страната на вечната пролет, красива, зелена, пълна с реки, планини, скрити водопади и джунгли, преливащи от живот. И улици, преливащи от насилие.

В един комедор (място за хранене) разгледахме местния вестник. Убийства, катастрофи и насилие...красота. В маршрутката за Панахачел срещнахме един американец, баща му е от гватемала, но живее в Америка, дошъл да учи медицина в Гватемала сити. Било безплатно. В болницата, където ги обучавали имали средно по 5 случая на прострелни рани дневно...и това са тези, които са оцелели след престрелка...в смисъл, умрелите на улицата ги карат в моргата, не в болницата.
Всички жени бяха еднакви. Носеха пола до глезените, сутиен или риза и над него дантелено елече. Полите бяха карирани, елечетата бяха всички с еднаква дантела, различаваха се само по цвят. Имаха дълги черни коси и леко сплескани лица. И си приличаха. Много...

В Антигуа и някой други села, през които минахме, дантеленото елече бе заменено с карирана риза. И това бе всичко за женската мода в Гватемала.

Мъжете се разхождаха или с огромно мачете или с пушка. Което може да обясни и насилието по улиците...до някъде.
Видяхме една много малка част, за да се разгледат всички скрити и нескрити природни чудеса на Гватемала ще са нужни поне 2 месеца и бездънна банкова сметка. Време имахме, но не и бездънната сметка.

Следващата спирка бе Ел Тунко, Ел Салвадор.

текст и снимки: Мартин Байрямов

Ползването на материал от блога само с разрешението на автора!

words and photos: Martin Bayryamov

to use any of the material above, you will need an authorization!

with love from https://www.geckowindsurfschool.com/