на бързо през Мексико

Не бяхме планирали да пътуваме из Мексико, но след като американците отказаха да ми дадат виза бе единствената ни финансово достъпна опция. Летяхме на 31ви декември. Не бих казал, че е подходяща дата за пътуване, но билетите бяха с по 130 евро на човек по-евтини, сравнено с няколко дни преди или след този ден. Което за мен, на този етап, звучи като 2 седмици сърф в Никарагуа. На летището в Хавана имаше страшно много хора,също пътувайки този ден. Полет до Франция бе отказан по някакви причини, което създаваше допълнителна суматоха.

Бяха ни останли няколко кук и национални песо. В безмитната зона отказаха да приемат националните. Другите пари успяхме да ги разменим за бутилка ром Хавана клуб и пакет бисквити.

Полета Хавана – Канкун е около един час и към 18.30 кацнахме на летище Хуан Гомез. Не го познавам лично, но сигурно имат причина да кръстят в негова чест летището.

Паспортната проверка мина някак си. Една служителка на митници ме разпитва подробно за колко време ще съм тук, имаш ли пари, имаш ли коли... Елена мина веднага, но аз нали съм от България...служителката не бе сигурна какво да прави с мен, наложи и се да намери началинка си и да се посъветва с него. В крайна сметка ми сложи един печат и ме пуснаха в Мексико за 180 дни.

Чейндж бюрата бяха затворени вече. И по-добре, курса на летищата винаги е очарователен. Първият автомат за пари отпускаше единствено американски долари. Оказа се, че в Мексико обичат зелените банкноти. От вторият автомат успях да изтегля 3000 мексикански песо, на стойност 143 евро (както показа банковата ми сметка по-късно)

От летището се метнахме на един микробус, който ни свали до центъра, а от там такси до квартирата, която майката на Елена бе запазила през airbnb.

До последния момент преди да излетим от Брюксел за Куба, не знаехме на къде ще ходим след това. Два дни преди тръгване, купихме билети за излизане от Куба. Същия ден запазих квартира в центъра на Канкун. Когато най-сетне успях да се свържа с интернет в Куба, квартирата бе отказана от домакина. Сайтове като airbnb, booking.com, hosteworld и т.н. бяха всичките блокирани в Куба. За това помолихме майката на Елена да запази квартира от Холандия.

Пристигнахме в къщата на Мари-Сол и Густаво към 20:30 ч. Намираше се малко извън центъра, в квартал с къщи, повечето украсени със светлини, икони на дева мария, христос, кошари с тримата магове, Мария и новородения Христос и всякакви други коледни атрибути. Домакините бяха наредили една голяма маса в предния двор и очакваха гости.

Нашата квартира бе независима малка къщичка на 2 етажа. Разположена в задния двор. Размерите бяха 3 на 3 метра. На първия етаж баня и тоалет, нещо като кухня и почти вертикална стълба нагоре, завършваща в дупка метър на метър, през която се промушихме, за да влезем в спалнята. Някога стълбата е била външна, с врата, през която са вкарали леглото. Днес, за да изкарат леглото, трабва да го направят на парчета. За да вкарат друго, ще трябва да го сглобят вътре.

Наблизо имаше денонощен супер маркет. Нахвърлихме се на чипсовете и шоколадите и неща, които в Куба нямаше. Взехме и една кола, прибрахме се в квартирата и отворихме бутилката с ром. Густаво ни поднесе тортиляс и нещица от скарата. И понеже не знаеше все още, че Елена не яде месо, аз се сдобих и със закуска.

Към 23:45 излязохме на улицата да гледаме фойерверките. Не бяха така пленителни какато очаквах, през един блок от къщи на улицата имаше няколко хлапета, които се бяха заредили с фойерверки и ни направиха забавлението.

Към 1 часа, уморени от пътуването, новите преживявания и рома се оказахме в хоризонтално положение.

Към 9 сутринта ме събудиха песните на хор от няколко гласа, идващи от съседните дворове. Тия хора явно бяха пили цяла нощ, на сутринта пееха, заедно с музиката, която звучеше някъде близо до тях.

Поразмърдахме се и към обяд се изстреляхме да разгледаме Канкун. Градът е туристическа дестинация, американците обичат да идват тук, да ядат и да пият евтин алкохол. Зоната с хотелите е дълга около 20 км. Това е пясъчен насип отделен с вода, има формата на дъга и е свързан и в двата си края с градската част. Вътрешната част е голяма лагуна, опасана с ръкави и канали из които обикалят лодки. На няколко места видяхме табели споменаващи, че тук плуват крокодили. До една от табелите във водата се плацикаха няколко местни. Бяха с дрехите си и цели 3 семейства бяха във водата. Предполагам, че крокодилите живеят някъде навътре и по-далеч от хората и лодките, но аз не бих влязъл точно тук. А и водата не бе толкова чиста. От външната страна са плажовете, чист, бял, фин пясък, тюркоазена вода. И хора. Много хора.

На 1ви януари и местни и туристи се опитваха да прогонят махмурлука с морска вода.

Сляозхме до зоната с хотели пеш, отне ни около 2 часа.

Не мога да кажа колко хотела са, нито колко души побират, но е нещо огромно. Може би 10 комплекса като Слънчев ден, наредени един до друг. Може би повече. Огромни сгради, лъскави магазини, мода, бижута, макдоналдси и всичко каквото би му било нужно на един американец.

Има хора, идват тук на ал инклузив почивка и надали си мърдат задника по-далеко от 500 метра от хотела.

Игуани от по половин метър се разхождаха в градинките между хотелите.

Помотахме се и на връщане си хванахме едно такси. Платихме му малко по-малко от 2 долара.

В Америка никога не съм бил. Не ме пускат да ида. Но съм гледал доста американски филми. Всичко по един или друг начин ми приличаше на Америка от филмите. Малко по-бедна. И вместо бели, преобладават маи. Огромни магазини, огромни автомобили. От всякъде свети неон.

През няколко улици от нашата имаше лунапарк. Отиохме до дам вечерта. Гондоли, блъскащи се колички, пуканки, сладолед, такос, кесадиляс, хотдози и хамбургери.

Аз си бях поставил за цел да опитам всички въможни мексикански вкусотии. Такос са малки царевичени, тънки питки сервирани с пилешко или свинско. Емпаняда е същото, само че питките са запържени. Кесадиля е с кашкавал (queso е сирене), сопе са малко по дебели питки. Мисля, че не бяха от царевица. Аз заливах всичко с лютиви сосове и изстисквах лимон отгоре. Изпробвах си люто издържливостта. На всяко изядено тако, трябваше да се изпотя и зачервя като домат. Вода и сополи се стичаха от мен всеки път, когато ядяхме. Очите ми се изтъркаяха на няколко пъти по масата. Огън и жупел се сипеше ако си отворя устата.

По улиците има много сергии, където се приготвят такота, както се оказа бяха и най-вкусни. С едно условие – никога да не се яде на едно и също място два пъти. Виждат ни, че сме туристи и ни слагат екстра пълнеж в такото или емпадилята. Всичко е вкусно и обилно. Вече са ни зарибили като клиенти и на втория ден ни сервират такота с наполовина пълнеж. И така няколко пъти. Това се случва само на улицата. Имаше едно ресторантче до квартирата, където порциите бяха еднакви през цялото време. Стратегията ни за хранене се промени и спряхме да ядем два пъти на едно и също място.

На следния ден домакините ни, ни поканиха да отидем с тях до друг плаж. Густаво работи като бакшиш, а Мария Сол е адвокат по професия, но главно помага на Густаво с нейната кола. Имат три деца, на 3, 7 и 14. Густаво имал още едно от друга жена, някъде в северните провинции на Мексико. Приятел на Густаво бе на гости с майка си, всичките се натоварихме в двете коли и се упътихме към плажа. Плаж Мерлин също се намира на улицата с всичките тия хотели, пълно бе с народ. Местни и туристи лежаха по белия пясък. Една друга група от хора се плацикаше във водата и създаваше проблеми на спасителите, които постоянно дуеха свирки и не пускаха хората по-далеко от 15 метра от брега. Имаха си основание, тъй като източният вятър бе вдигнал вълна, която от своя страна се разбиваше в две плитчини на около 100 метра една от друга, и водата се оттичаше помежду им, образувайки мъртво вълнение. Течението бе доста силно. Аз карам сърф почти всеки ден от няколко години насам и да поплувам някое време не ми е проблем, но хора с не много опит и малки деца лесно могат да се озоват на дъното в подобни условия. Аз го знаех, и спасителите го знаеха. За мен бе наблюдение, за тях работа...Хлапетата на Густаво и Мария Сол не можеха да плуват. С Елена ги взехме под ръка и се бухнахме във водата.

По едно време се заоблачи, потъмня, застудя, птиците се изпокриха. В небето посока исла Мухерес се виждаше обилен дъжд. Събрахме партакешите и се насочихме към колите, за да се прибираме. На Густаво му се обадиха за работа, и тъй като не се побирахме всички в колата на Мария Сол, се качихме в таксито. Трябваше да се разходим малко с клиента на Густаво. Изчакахме пред един от хотелите, докато в колата влезе един руснак, на около 50 години, гола глава, висок около 185, не мога да кажа мускулест, но изглеждаше здрав. Носеше очила и говореше развален английски. Предполагам повече, от колкото аз руски. Живеел в Москва, показа ни снимки от апартамента си зад Болшой театър. Идвал във Варна за това и онова. Тоя бе червив с пари, плащал по 700 долара на вечер в някакъв хотел, сестра му си купила замък някъде в Испания и т.н. и т.н. Опитах се на няколко пъти да разбера с какво точно се занимава. Или се направи, че не разбра или нарочно ми игнорира въпросите, но не каза какъв бизнес върти. Аз реших да не се бутам между шамарите. Говорихме си доста, и той бе пристигнал от Куба, и май се очертавало да изчака зимата в Москва да поотмине, преди да се прибере.

Свалихме го в някакъв ресторант отдалечен от хотелите, където туристи трудно се озовават. Густаво го попита защо точно в този ресторант, според Игор лангустите били много вкусни.

След като го оставихме там Густаво ни каза, че всяка вечер го карал до там. Ресторанта не е популярен сред туристите. Предполагал, че руснаци се наговаряли през фейсбук или подобни, да се срещат тук. Реших да се тревожа за собствените си проблеми.

В Канкун не намерихме какво толкова да правим. Да се разходим до остров ла Мухерес, за да видим още толкова хотели. Не. Има мая руини в единия край на града, но решихме, че може да ги пропуснем.

Искахме да отидем за няколко нощи до Плая дел Кармен или Тулум. Оказа се, че няма да намерим квартира за по-малко от 70 евро на вечер. Всичко евтино бе вече запазено. Отказахме се от тази идея. Но не се отказахме от мисълта да посетим руините в Тулум. Маршрутки между селищата тръгват на всеки 10-15 минути (като се напълнят с пътници)

Излетяхме рано сутринта до автогарата, от там маршрутка до Плая Кармен, от там друга до Тулум. В Тулум се намират останките от селище обитавано 13-15 век. Намира се точно на брега, има не много голям храм и останки от къщи и олтари. Какво ли са си мислили древните Маи, когато са видели за пръв път белите платна на корабите на испанските конквистадори. Игуаните бяха единсвените необезпокоявани обитатели на това селище.

Тук искахме да се цопнем във водата, но на малкия плаж до руините имаше около 6 човека на квадратен метър. Излязохме от археологическия парк и малко по нататък намерихме плажа Санта фе, който също бе пълен с хора, но някак си намерихме място да седнем на един дънер делящ плаж и гора. Постоянно идваха и лодки до плажа и се отдалечаваха, когато се напълнят с туристи, а пред крайбрежната ивица, на около 300 метра офшор се виждаха гребени на вълни, разбиващи се в риф. Около 170 лодки обикаляха около рифа. Някъде четох, че бил втория по дължина риф в света, незнам доколко е вярно, но слиза чак до Белиз и Хондурас. Може и така да е.

Омръзна ни и тръгнахме обрато към спирката на маршрутките. По пътя ни изненада цяло стадо нещица. След ровене из гугъл разбрахме, че името на нещицата е coatis не намерих превод на български. Това е нещо като кафява миеща мечка, с издължена муцуна. Една рускиня ги подхранваше с бисквити. Не мисля, че това им влизаше в диетата, но сигурно са свикнали туристите да им подхвърлят храна. Порадвахме им се и се качихме в микробуса за плая Кармен. Тук бе пълно с народ. То и за това не можахме да си намерим квартира. Имахме време и пообиколихме главните улици и плажа. Хора навсякъде, скъпи ресторанти пълни с хора. На улица по отдалечена от плажа намерихме такота на прилични цени.

От плажа, в далечината се открояваха огромните хотели на остров Кузумел. Фериботи отплуваха на всеки половин час до там...Туризъм ,туризъм и пак туризъм. Това е всичко, което имат в Costa Maya. Радвам се, че не намерихме квартира тук.

На връщане от Плая Кармен по традиция се повреди микробуса. В Куба, когато се повреди колата, веднага се обадиха за втора кола и такава се появи. Тук шофьора много любезно се извини за причиненото неудобство, обади се за да изпратят празна кола, но се оказа, че такава няма да дойде. Местните изглежда имаха опит, веднага почнаха да махат на авто стоп. Разделихме се на малки групи, аз Елена, една германка пътуваща сама през Мексико (не много умна идея) и една мексиканка оформи нашата група. Така са случи, че останалите малко по малко се накачиха по автомобили и автобуси за Канкун. Стъмна се, Елена се притесни да маха на стоп през ноща по междуградските пътища на Мексико. Скоро спря един автобус, който минаваше по маршрута си от някъде до Канкун и ни качи. Попитахме го дали минава покрай лунапарка. Да, да, ферията, ще ви сваля там... И наистина малко след като вляохме в Канкун ни спря на един лунапарк, който вече го разглобяваха и товареха на камиони за да закарат цялото това забавление в някой друг град. Шофьора ни погледна и каза...aqui, pero no hay mas feria и почна да се смее, заедно с няколко пътници. Това не бе лунапарка, който търсихме, но бе в центъра и лесно си хванахме едно такси до квартирата.

Странта е известна с наркокартели, войни между тях, всяка година десетки, може би стотици момичета изчезват безследно тук. Не бих препоръчал на девойка да пътува сама из тази страна. По принцип насилието основно е в северните провинции, a в юкатан, табаско, куинтана де роо не е толкова опасно. Но все пак хора изчезват или биват обирани, а момичетата изнасилвани. Полицята тук се придвижва в пикапи, в каросерията на които има по няколко полицаи с бронежилетки и въоръжени с автомати тип М16 и са доста внушителни.

От Канкун си взехме билети до Четумал. Малко градче, на границата с Белиз. Плана бе от там да хванем автобуса за Гватемала, който минава през Белиз сити. В Четумал туристи няма много, само пътници между Белиз и Мексико. Отседнахме в един хостел. Държеше го жена, мексиканка, с мъжа си, негър с приличен английски. Не го попитах от къде е, но може и от Белиз да бе. Олга, жената обича да рисува и навсякъде из хостела има нейни рисунки.

Тя бе индианка, червенокожа и не знам колко точно от маите имаше в нея.

Мексиканците имат огромна кръгла глава с леко удължени очи, огромни кръгли тела, високи са 150, а жените 140. Мъжете задължително имат мустак, жените също, но го бръснат. Повечето!

Олга не бе точно този тип мексиканка, бе висока около 170, нямаше удължени очи, нито голяма глава. Приличаше повече на северноамерикански индианец.

Отделихме един ден, за да разберем, че в Четумал няма нищо за гледане. На втория ден се качихме на един автобус до Бакаляр. Малко селце, лежащо мързеливо на брега на една плитка сладководна лагуна, с прозрачна, светло синя вода. Плажове нямаше много. Имаше един градски, но ни поискаха пари, за да влезем. Бе пълен с народ. Ние решихме да се огледаме за други опции първо.Ресторанти, хотели, хостели и подобни бяха разположени на брега, всеки един от тях имаше свой собсвен дървен кей от където може да се влезе във водата. Ние влезнахме в двора на един хостел и слязохме до кея. Заговорих се с няколко немци, които лежаха на кея, и изглежда нямаха нищо против и ние да се присъединим. Водата бе топла като супа, дъното леко тинесто в началото, по навътре бял пясък и дребни камъчета. На 50-100 метра бе все още около 1.50 дълбоко. Красота.

Bakalhar

Bakalhar

Изсъхнахме и тръгнахме да се помотаме из селището. Точно тук най-малко очаквах да срещна амиш. Пред нас имаше двойка на около 40 години и бяха облечени, както хората са се обличали в Америка преди 150 години. Говореха на нещо наподобяващо датски и холандски. Още по-малко очаквах да срещна Том Сойер и Хъкълбери Фин. Продаваха бисквити на туристите.

Tom Sawyer and Hucklberry Finn

Прибрахме се в Четумал доволни.

На другия ден пътувахме за Гватемала, където ни очакваше Тикал.

 Tulum

 Tulum

Tulum

with love from https://www.geckowindsurfschool.com/