Никарагуа - разкази с картинки

След дълго умуване, решихме да не спираме в Хондурас, а да минем транзит. В 10 сутринта се качихме на един микробус, директно за Леон, Никарагуа 

Малко преди първата граница с Хондурас спряхме на бензиностанция да хапнем и да ползваме тоалет. В буса ни придружаваше една лелка, която го играеше митнически агент, към фирмата превозвач. Обясни ни кое и как, за да минем границите, колко струва и т.н...малко преди да потеглим един американец взе да настоява да му свалят раницата от покрива, защото имал нещо, което искал да вземе. Елена е много интуитивна за тези работи. С няколко въпроса се оказа, че младежа има трева, и е взел да спича. Искаше да се отърве от нея преди границата. Никак не се шегувахме, когато аз и един аржентинец решихме, че има време да палнем по една цигара, вместо да я изхвърля. Шофьора явно го мързеше да се качва до горе и да му търси раницата...И той и жената от агенцията убедиха американеца, че никой няма да проверява. Така и продължихме. 
Излязохме от Ел Салвадор и на влизане в Хондурас, митничаря ни помоли да си подадем паспортите един по един. Върна всичките, без моя. Предполагам кирилицата го обърка, прибра го в джоба си и се отдалечи от микробуса. Топли чувства преминаваха през мен...Елена ме помоли да си изкарам холандски паспорт, когато сме в Европа. Къде от патриотизъм, къде от мързел още не съм го направил...
С паспорта ми в джоба си, митничарят се запъти към една барака, на вратата на която се подпираше лениво негов колега. Размениха няколко думи и без да показва паспорта, се върна. Подаде ми го и ми пожела приятен път. Отпуснах се малко...минахме поредната граница. Прекосихме страната за няколко часа. Микробуса ни преведе през тъжният и пожълтял северен Хондурас. Без дъждовният сезон, това място ще е пустиня.
Границата на Никарагуа бе може би единственото място където минах без никакъв стрес или  проблем от началото на цялото ни пътешествие. Но с 12 долара по-беден.

След около 11 часа път пристигнахме в хостел Блу Хат в Леон. Хостела бе безплатен първата вечер, влизаше в цената на билета за автобус. Оказа се сносно място, където останахме няколко нощи. Първата вечер хапнахме фалафели. Рядка кухня в централна америка. Собственика, дошъл тук за пръв път преди 5 години, получил вдъхновението да отвори ресторантче, но не знаел как. Върнал се в Палестина, където за една година работел в кухня, докато се научи как се предлагат фалфели и дюнери. Върнал се в Никарагуа и си отворил комедор. Трябва да призная, че фалафелите бяха много вкусни...за пригладнял пътник, след 11 часа в микробус и пържени подметки ще са вкусни. Повторихме няколко вечери по-късно и сензацията бе все така наситена.

Леон, някога колонизиран от испанците, днес туристическа дестинация, е град, който не можа да ни предложи много забележителности, освен 17 църкви и един вулкан. Ние минахме през поне половината от църквите, а до вулкана дори и не се опитахме да стигнем.

Вулкана Cero е място, където срещу 35 долара ти предлагат интересна услуга. Закарват те до подножието на вулкана, дават ти един гащеризон, каска и очила и една дъска с въже от пред. От теб се очаква да си сложиш гащеризона и останалите предпазни мерки, да се качиш пеш по стръмното било с дъската под мишница. Горе сядаш на тази дъска и се изпързалваш до долу. Отдавна съм спрял да търся различни варианти да се пребия. 

Преди 20ина години с Виктор и Венци си бяхме измайсторили подобни уреди, само че за краката. Един вид сноуборд. Някой си летен уикенд се бяхме качили на автобуса за Белослав, хванахме ферибота, прекосихме езерото и след още някой час лутане пристигнахме на една пясъчна „мина“ където се пързаляхме по пясъка. Нямахме предпазните средства, които се предлагаха тук. И 35 долара нямахме. То и 5 долара нямахме, в тия времена, всичко което имахме, го превръщахме в бира и ганджа.

Решхме да слезем до Penitas. Плаж, на по-малко от час път с пилешкият автобус. Красиви плажове, с тъмен пясък. Няколко сърфиста на един риф брейк. Южната страна на плажа граничи с лагуна, напоявана от малка рекичка. От другата страна на реката започва голямото нищо. Плажове, граничещи с джунгла. Хиляди пеликани преминаваха само на сантиметри над водата. От време на време вълните забърсваха по-заблудените пеликани. Птицата, пометена от вълната се изстръскваше и с разбито достойнство се вдигаше отново към небето, за да се спусне и продължи търсенето на риба.

В селището имаше някой друг хостел. Няма какво друго да се прави, освен да се кара сърф. А сърфа този ден бе един голям close out...на един риф няколко младежи изкарваха къса дистанция, преди вълната да се разбие на пясъка...

Твърде горещо ми изглеждаше, за да се лежи на плажа. Огладняхме и решихме да потърсим нещо за ядене. Това бе голямо разочарование. Имаше много ресторанти, но 10-15 долара за пица, или порция пилешко...сериозно...в Никарагуа..качихме се на следващият автобус обратно към Леон...
Елена видяла някъде флайер на хостел в Салинас Грандес и го прегледала на картата. Решихме да го проверим. Салинас грандес е на около 45 минути южно от Леон, след което следват още 20ина километра черен път. Не съм убеден, че обикновени коли и автобуси могат да минат от тук през дъждовният сезон.

Автобуса ни свали на един кръстопът. Прахоляк, и храсти преобладаваха около пътя. Гущери и скорпиони пък обитаваха из храстите. Вървяхме около 20 минути на север, докато пристигнахме в хостел Лос Кокос. Това е една съборетина, точно на плажа. Вътре имаше 8 изгнили легла с изтърбушени матраци. До едно от леглата бе врата, която те отвежда до тоалет, в който по необясними причини някой бе направил малък отворен резервоар. Метър на метър широк и около половин метър дълбок...Чудна идея, ако искаш да отглеждаш комари. През фугите между покрива и стените свободно можеха да минават гълъби и плъхове. И пеликан сигурно можеше да мине, ако някой го излъже, че има риба в стаята. Душа бе една тръба идваща от покрива на външният тоалет. Бе открит...не само, че нямаше покрив, нямаше и стени. Като говоря за душове, последният път, когато се къпахме с топла вода бе в Антигуа, Гватемала...

Имаше още две бараки в двора, едната бе самостоятелна стая, а другата бе стаята на хоста. Хоста ни бе калифорниец на около 25 години, с брада и расти. Дошъл тук преди няколко години и забравил да си тръгне. Споразумял се с Ернесто (собственика на имота) и отворил хостел. Йордан, така му бе името, не бе никак приказлив. Изобщо не му бе приятен контакт със себеподобни. Напълно го разбирам - всякакъв вид контакт с хуманоиди, често води до хроничен стрес, болести, недоразумения и всякакъв вид проблеми от общ и не толкова общ характер. Освен нас, нямаше никой друг в хостела. На втората вечер се появи един чичко, никарагуанец, с една младичка девойка и наеха самостоятелната стая за една нощ...уикенд!!!
Хостела граничеше с горещият пясък на плажа. А на плажа нямаше никого. И на километри северно или южно от нас нямаше никого. Дълги ивици пусти плажове. Бийч брейкове с празни лайн ъпи. На север от нас имаше малка река и лагуна. На устието на лагуната се образуваше красива туба при отлив а на горе по реката плуваха крокодили. Бреговете на реката бяха превзети от мангрови дръвчета.

Във водата сърфирах сам. Йордан също се появяваше от време на време. Първият ден едно локално момче също се появи...И това бе всичко...Безлюдни плажове, празен сърф. Водата бе супа. Тайно му завидях на Йордан...искаше ми се този рай да е по-близо до Европа. Всичко някак ми напомняше на "Безкрайно лято".

В Салинас Грандес има малко общество от канадци и американци. Някой се бяха пенсионирали тук, някой бяха купили земя и отворили малък хотел (празен)...имаше и един резерват за водни костенурки, управляван от американци...Всеки си имаше причина да се пресели тук...или студеното време или Чичо Сам...а и евтиният живот в Никарагуа не е за отхвърляне...
От Салинас искахме да слезем на юг, но както се оказа, транспорт не бе удобен от тук. След 2 нощувки се върнахме в Леон, изкарахме една нощ и се качихме на автобуса за Гранада. Поредният колониален град, разположен на брега на езерото Никарагуа. Красиви църкви от преди няколко стотин години. Малък ужас срещнахме в една от тях. Църквата Гваделупе е построена през 1625та година..Била е окупирана от Уилям Уолкър за три седмици, след което е трябвало да бъде ремонтирана. А Уилям Уолкър от своя страна е американец, върлувал по тия места през 19 век. С частна армия дошъл в латинска америка с намерението да установи английско говорещи колонии. Успял да узурпира правителството и да стане президент на Никарагуа през 1856 година. Също така бил президент на Сонора и на Баха Калифорния (Мексико)
На централно американците никак не им се понравило гринго, с поддържана армия да им е начело. При един от набезите си, Уокър се върнал в Хондурас, с надеждата да стартира Бритиш Хондурас - суверенна държава. Някъде тук хондурасците му видели сметката.

Та църквата...минаваме покрай нея и виждаме нещо като малък ковчег, с прозрачни стени. И двамата сме заинтересувани за какво иде реч и влизаме в църквата. В стъклена кутия е положена пластмасова кукла, с размерите на 10-11 годишно дете. Облечено бе в бяла роба, а на раменете му забодена брадясала глава на Исус (предполагам). По раменете се виждаха снадките, а боята на много места бе олющена. По лично мое мнение така изглеждат деца зомбита, във филмите за зомбита. С подходяща музика и осветление и тази кукла, всеки себеуважаващ се филм на ужасите може да постигне ефекта на настръхнали коси, сърцебиене, паника и страх...В Никарагуа може би плашеха децата, че Исус ще дойде да ги отнесе, ако не си напишат домашните.

carving the stone

Следващата спирка след Гранаде е San Juan del Sur, с прикачване в Ривас. Слязохме пеш до терминала на автобусите, което не бе далеч от нашият хостел. Наложи се да минем през бедняшките квартали и пазара. Пазара го  бяхме прекосявали не веднъж, но няколкото улици, където живее работническата класа на Никарагуа си бе шут в гъза. И двамата вървяхме като на тръни, опитвахме се да избягваме какъвто и да е зрителен контакт. Ако някой турист се появи тук по тъмно, ще загуби всичките си принадлежности. 100%!!! Ще му вземат раницата, дори и обувките от краката ще му свалят, няма начин.

Бяхме подранили и имахме около половин час преди автобуса да потегли. Изредиха се 67 човека. Търговци на домати, на лук,портокали, на тостон, пържени банани или пуканки, вафли, сокове в торбички или газирани напитки в бутилки, самобръсначки и батерии, съдове от алпака, метли, лекарства против уруки, пенкилери и какво ли още не ни предлагаха за из път.
На няколко места в the chicken bus се качваха пътници, след кратка притча за Исус започваха да пеят, след което минаваха и събираха пари за църквата "света непорочно зачатие в Луковит". За детето им, което имало паралич и им трябвали пари за операция, за бог да прости. Сериозно!!! Автобусите бяха място за търговия, транспорт и социален контакт.
Сменихме автобуса на автогарата в Ривас, където историята с търговците се повтори. Пристигнахме в Сан Хуан и се настанихме в хостел, където ни дадоха стая 3 на 3 метра и още 4 човека. Пространството бе супер малко за 6 легла. През фугите на тухлите можех да наблюдавам живота по улиците. Искаха ни по 9 долара и половина за легло. Елена отиде до тоалет една сутрин, но нямаше тоалетна хартия. Поиска ново руло от една от жените, които чистят. Отговора бе : Шефа дава само по една ролка на ден...за щастие колегата и чу разговора и явно имаше малко повече сиво вещество в главата си, та ни донесе нова ролка.
Изкарахме две вечери и се преместихме в друга посада. За самостоятелна стая там платихме 20 долара на вечер.

Сан Хуан дел Сур е поредното америказирано селище. Повече от половината собственици на заведения са американци, канадци или европейци. Както и цените...
Никарагуанците са въвели закон, който позволява на чужденци да купуват земя и имоти. Процедурата е улеснена до максимум за тях. Идеята за това е, че чужденците ще инвестират и ще създадат работни места, бутайки икономиката напред. Да, донякъде, може би.... Само че, плащат по 100-150 долара заплата на никарагуанеца, достатъчно да не умре от глад. Останалото си го прибират в чуждестранна банкова сметка. Чудничко. Капитализма не е простил на никого.

the bay of San Juan 

Сан Хуан е разположен около бреговете на красив залив, закътан и от двете си страни с високи хълмове. Има малко пристанище, преобладаваха риболовните лодки, тук таме някой туристически катамаран или по-голяма яхта.  Една от вечерите като слязохме до плажа, за да гледаме залеза нямаше как да не видим около 50 метрова яхта, акустирала в залива. Някой турбо богаташ от Америка се разхождаше по бреговете на градчето.
Всеки ден духаше източен вятър поне 30 възла. Влизаше офшор в залива. Идеално място за фрийстайл или слалом уинсърфинг. Никой не караше нито уиндсърф, нито кайт. Оказа се, че през сухия сезон имат вятър всеки ден. Жалко, че никой не го използваше.

playa Maderas

По околните плажове имаше не лоши места за хавайка. Слязохме един ден до Плая Мадерас. Бийч брейк с хубави вълни и доста хора караха сърф. Чист, бял и ситен пясък...Тук имахме разговор със собственика на хотел, където искахме да работим като доброволци. Мястото бе прекрасно, на 10ина минути от плажа. Хотела имаше басейн, бар и ресторант и бе супер лукс, още повече за Никарагуа. От нас не се очакваше кой знае какво, освен да разменяме по няколко думи с гостите и да приготвяме вечеря за всички, два пъти в седмицата. Но искаха да останем за 3 месеца поне. Тейлър изглеждаше много сносен младеж и не исках да го подведа - не желаехме да оставаме толкова дълго, тъй като се надявахме да хванем някоя ветроходна лодка, която да ни отведе на юг. Юни месец идва ураганният сезон и шансовете ни намаляваха. За добро или лошо, отказахме...Имахме още един шанс за доброволска работа в Попойо...

Един от младежите в хостела, в който бяхме отседнали първите 2 нощи наел дъска за сърф и в плая Мадерас я строшил на две. Дъската бе софтборд за начинаещи, явно младежа не е знаел много добре какво да прави с нея. Сърф шопа му поискали 500 долара за дъската. Тия не са нормални...той така и не им платил...имал договор при наемането, където се споменавала максимална сума 250 долара....но пак...поправката на дали им е струвала повече от 50 долара...алчнотията не ходи в гората.

След като се преместихме в самостоятелната стая, една нощ аз съм дълбоко заспал. Елена отива до тоалет и се връща ужасена. Събуди ме да ми съобщи, че има огромен скорпион в банята. Мен ме домързя да се вдигна за разправия с огромни скорпиони, но от този момент насетне и аз не можах да спя. Постоянно се оглеждах от кой ъгъл този звяр ще излезе. Скорпионите в Никарагуа не са отровни, ужилването е повече като то пчела...така поне разказват. Нямах честта да бъда ужилен.
В Неделя в Сан Хуан има традиция. Sunday - Funday - обикаляне от бар на бар. Музика с диджей в един от хостелите и парти през целия ден. Ние не се включихме много активно. Повод да се напия като свиня никога не ми е бил нужен.
Вечерта, на един ъгъл ме спря чичак, американец с дълга, бяла коса и брада. Бе мат пиян. Започна да ми обяснява, че го обрали на плажа и нямал никакви пари. Попита ме дали нямам нещо излишно. Аз директно му отговорих, че каквото ми е излишно предпочитам да го изпия аз, а не той. Остана без думи а ние го подминахме. Според мен тоя тип живееше тук. Трябваха му пари, за да се доматира.
В понеделник се качихме на автобуса за Ривас, от където се прехвърлихме за Салинас и Попойо. Отказахме работата в плая Мадерас, за сметка на друга възможност в Popoyo, където можехме да останем само един месец.
Настаниха ни в стая с мрежи вместо прозорци, тоалета бе на 30 метра от стаята, покекрен на няколко стълба на 2 метра от земята. Душа бе външен и в нещо като заден двор. Трябваше да се къпем по светло - първо, защото нямаше лампа и второ - за да избягваме скорпиони. Срещите с осите, които бяха накацали по душа денонощно, не можахме да ги избегнем.
Това бе йога и арт ретрийт разположен на 10 декара площ, в джунглата. Няколко бунгала с цени от 140 долара на вечер. Канута, СЪП бордове и една лодка се предлагаха безплатно за излети из реката, която бе пресъхнала на 200 метра нагоре по течението.

Уговорката бе 25 часа работа на седмица, срещу легло, кафе и храна...храната се оказа овесени ядки и банани за закуска, останалото сами си го набавяхме...Работата бе из градината, поправки, боядисване...
Собствениците - американец и аржентинка.Американеца го видях точно веднъж. Не знам защо, но ми напомни на героят на Джони Деп от "Страх и отвращение в Лас Вегас". Аржентинката, казваше се Габриела, кльощава йога учителка с мания за контрол. Рядко се появяваше, комуникираше предимно чрез електронни писма и текстови съобщения. Имаше още няколко доброволци, всеки си живееше в неговото бунгало сам със себе си и неговите си проблеми.

Изкарахме 2 седмици преди да ни изритат от там. Габриела не се чувстваше комфортно с Елена. Не ни каза защо точно. С мен нямала проблем.
Аз си изкарах не зле. Карах сърф почти всеки ден. Изкарвах няколко часа работа сутрин, а следобед слизах до плажа. Бе на 20 минути пеша през джунглата, ползвах една дъска от ретрийта. Не бе точно каквото ми се искаше, но за без пари не мога да се оплача.
Повечето време духаше офшор вятър, който отнасяше топлата вода на вътре. Без неопрен бе студено, за да се остава по-дълго от час. Последните дни вятъра утихна и водата моментално се превърна в супа.
Попойо има вълни от световен клас. Разбиват се вълни с много енергия, туби се образуват при подходящи условия. На много места, особено при отлив дълбочината е само една педя, а дъното са остри скали.

На около километър южно се намира така наречената Magnificant rock в долната част на малък залив. Между този залив и попойо имаше външен риф, където гледах как се разбиват 4 - 5 метрови вълни ...не видях никого там. Сигурно има причина за това...
Един от последните дни се мотах из терена на Габриела с камера в ръка и стигнах до голямо дърво, на което бяха окачили въжена стълба. Реших да се покатеря и да направя няколко снимки отгоре.
Когато се канех да си сложа крака от последното стъпало, на дървото, едно "кххххххх" ме възпря. Върнах крака си на стълбата, а пред мен се зъбеше една черно-бяла, издължена муцуна. Две огромни черни очи ме гледаха уплашено. Снимах няколко пъти, преди да реша да сляза и оставя черно - бялата муцуна на спокойствие. Приличаше на опосум. Сигурен съм, че бе опосум.

Последният ден Елена загуби ключа. Това бе неприятна ситуация, защото Габриела ни беше предупредила, че трябва да платим 30 долара, ако загубим ключа...не и казахме, че ключ вече няма и се измъкнахме рано сутринта в събота. Хванахме рейса в 9 за Ривас, от където се качихме на едно такси за 2 долара до доковете на Сан Хорхе, от където пък се качихме на ферибота, който ни откара до остров Ометепе, в езерото Никарагуа. В автобуса за Ривас, някъде си се качи една девойка, с бяла кожа, сини очи и червена коса. Баща и е бил на почивка тук преди около 25 години малко или много. Сигурно си е изкарал добре...майка и със сигурност го знае кой е, но дали и девойката го познаваше...

Никарагуа е най-голямото езеро в централна америка, свързано е с Карибския басейн посредством река Сан Хуан. Това е докарало доста пирати навремето, Не веднъж са влизали от морето през реката, за да плячкосат Гранада и Ометепе. Въпреки, че е сладководно езеро, има голяма популация на бикова акули. Според учените са влезли в езерото през реката.
Въпреки, че е свързано с Карибско море, езерото е много близо и до Тихия океан. На времето са умували за канал между езерото и Тихия океан. Но докато го измислят, се появил Панамският канал. Още имат идея за подобен канал, но не ги виждам скоро да направят копка.
Остров Ометепе е образуван от два вулкана. Мадерас в югоизточната част и на север -Консепсион, който е активен. Не веднъж е изръмжавал през вековете. Последната му въздишка  през 2010 е покрила Ривас и околните селища с пепел, а част от населението е било евакуирано. Вулканичната почва е много плодородна и джунглите се простират навсякъде. А което не е джунгла са плантации с кафе, банани, захарна тръстика...

vulcan Concepcion

Намерихме един хостел в Moyogalpa и започнахме да се оглеждаме какво може да се прави наоколо.

Изкачване по склоновете на Консепсион е може би атракция. Но както се оказа, е за хардкор планинари. Надморската височина е 1600 метра и отнемало 10 часа до горе и обратно. 3 часа преди самият кратер бил 45 градусов наклон. Гид е силно препоръчителен. С Елена решихме вместо 10 часа бъхтене и 20 долара за гид да инвестираме в бутилка ром. И една по кратка и лесна разходка до Сан Маркос - малко поселище на северозапад.

this guy had his bottle of rum already

Черен път ни отведе до малък залив, с няколко рибарски лодки. Няколко младежа си перяха дрехите, кучетата и конете. Тръгнахме на обратно и в един комедор си поръчахме по една бира. Лепнаха ни се трима пияници. Много ни се радваха, питаха от къде сме, кои сме и за какво се борим. И така по 3 пъти. Единият се клатеше през цялото време. Бе едва 2 следобед, а тия се бяха подредили като за трифон зарезан. 

Нямаше почти никакъв трафик, но един пикап се появи и ни качи до Мойогалпа. Отблагодарихме му се с 20 кордоба - колкото за една бира.

На следният ден се метнахме на автобуса до плажа на Санто доминго. Намираше се в северната част на острова, между двата вулкана. В туристическият гид бе описан, като чуден плаж с бял пясък. Плажа бе чуден - широк един метър и бе покрит с изсъхнали водорасли и конски фъшкии. Възможно бе да има бял пясък под тях.

playa Santo Domingo

Помотахме се малко и се качихме на автостоп в колата на двойка испанци от Памплона. Оказа се, че и те живели на Фуертевентура 5 години. В Лахарес...светът ми изглежда все по-малък. Свалиха ни на един разклон, те отиваха към Мойогалпа, а ние продължихме до Алтаграция. Малко градче, някога било главният град на острова. Очаквах повече от някогашното величие на Ометепе. В двора на една сграда съхраняваха няколко каменни идола, останали от индианците, преди да се появят испанците...Всъщност острова е бил населен отпреди 2000 години преди Христа.
Алтаграция има симпатичен малък площад в центъра, където имаше и няколко комедора. Ние се възползвахме от единия. Тук опитахме локални "сокове" Едното бе един вид царевичен сок, поръсен с какао. Отвратителна комбинация. Другият сок бе направен от семки на jocote, което бе по-лесно за пиене, но със сигурност не бих си поръчал за втори път.

stone carved idols 

Върнахме се в автобуса, Елена остана в хостела, а аз слязох към езерото, за да гоня залеза. Бях се вманиачил на тема таймлапси. Изгревите не ми бяха сила. Бяха твърде рано, но пък залезите бяха ок. Бутилка бира, камера и залязващо слънце над езерото Никарагуа. Компания от 3000 комара. Идилия...

Същата нощ, около 3 сутринта се чу силен трясък в спалнята. Като на строшено дърво. Всички се събудиха и почнаха да се кокорят, лампите се светнаха, настана суматоха. 

Аз скочих от леглото и отидох до Елена, защото цялото действие се развиваше там. Леглата в спалнята бяха на два етажа. 7 броя с долно и горно ниво. Аз и Елена бяхме долу. Съседът по легло на Елена (който бе на второто ниво) се напил като талпа предната вечер. Вместо да си слезе кротко от горе, решил да скочи. Но не могъл да запази равновесие, залитнал и грабнал дъската над леглото на Елена. При което тя се троши. Леглото остава здраво, но едно парче дърво, заедно с пияния (французин) се спират над главата на Елена.(младежът над мен не спал по някакви причини и видял цялата случка) 

Когато всичко се поуспокои и решихме да продължим да спим, французинът реши да запали цигара в спалнята...ей, с пияна гарга, не се излиза на глава...

На другия ден отидох при него и му обясних, че за обща безопасност ще е най-добре да намери начин да се извини на Елена. Той нищо не помнеше, но отиде да иска прошка. Май не бе много добре приета. Не смениха леглото на Елена, но момичето, което бе над нея, се наложи да се премести, за да не падне барабар с леглото си върху Елена. 

Изкарахме още един ден на острова, просто лентяйствахме. Събирахме сили за Коста Рика. Хванахме ферибота в 9 сутринта. Около 10:30 се качихме в един автобус за Ривас, в който седяха Гуидо (аржентинец, когото бяхме срещнали в Сан Хуан) и една германка, с която Елена прави йога в Могойапа. Били хванали ферибта в 7 часа и чакали през цялото време. Пеша да бяха тръгнали, щяха да са отдавна в Ривас. 

Постоянно срещахме хора по пътя, засичахме се с тях отново и отново. 

От Ривас хванахме един автобус, който ни отведе до границата с Коста Рика. Свали ни директно пред граничния пункт. Платихме по 3 долара, за да напуснем страната и прекосихме пеш разстоянието от няколко стотин метра, за да се озовем в Република Коста Рика. 

Concepcion

sunset above lake Nicaragua

Leon

Ometepe

Popoyo...

concepcion, again

Jordan surfing at Salinas graandes

San Juan del Sur

Salinas Grandes

Playa Santo Domingo

me...somewhere in Ometepe

the market in Leon

Ometepe, view to Concepcion

Granada and lake Nicaragua

ferry to Ometepe

chicken bus in granada

mantis prayer in Popoyo

Bamby from Ometepe...that was in the hostel

sunset timelapse in Ometepe

текст и снимки: Мартин Байрямов
Ползването на материал от блога само с разрешението на автора!
words and photos: Martin Bayryamov
to use any of the material above, you will need an authorization!

with love from https://www.geckowindsurfschool.com/