Панама

В 8 сутринта, за нас пристигна една маршрутка, която ни отведе до границата. Платихме си таксите и излязохме от Коста Рика, както и дойдохме - пеш. Пресякохме моста над река Sixaola и влязохме в Панама. Както и очаквах, митничарите ни попитаха за изходящ билет, показах им фалшивият ПДФ файл на таблета, и ни пуснаха в страната.

Тук ни чакаше друг микробус, който за час и половина ни отведе до Алмиранте, от където пък се качихме на една лодка от фибро стъкло за Бокас дел Торо. В лодката се побрахме около 20 човека, раниците ги навряха в предната част, под палубата. Капитана бе малдеж на 20ина години, който тренираше за speed boat challange 2018. Вкара 6000 оборота и не ги бутна повече. Опита, но мотора не даваше повече. Имаше малка вълна със следобедният бриз и лодката возеше като оффроуд с твърдо окачване. Елена ми сграбчи ръката и се опита да ми откърти китката.

Как да е, пристигнахме в Бокас, без да дадем нито една жертва. На последните седалки няколко човека се бяха подмокрили, но това бе от вълните които успяха а прехвърлят перилата на лодката. С малко лутане намерихме къщата си. Нямаше никой да ни посрещне, но пък ни бяха оставили инструкции къде да си намерим ключа, и коя стая е за нас.

Оказа се приятна място, имахме си кухня, веранда, и огромен двор, с няколко дървета. Из двора се мотаеха няколко котки, видяхме огромен плъх, гущери, кокошките на съседа, а между клоните на дърветата прелитаха колибри.

В Коста Рика Елена получи обрив. Не му обърнахме голямо внимание там, но тук се разрастна с главоболие и болки в ставите. Мислехме си, че е лепнала денге или зика, или нещо от сорта. Решихме да посетим доктор. Пуснаха и изследвания, според доктора имала алергия. Изписа и антихестамини, но тя отказа да ги приеме...така и не разбрахме какво и има. Изчезна след 3 дни. Но състоянието и не позволи да изследваме околностите както си знаем.

Преспахме 2 вечери в къщата, след което се преместихме. Надолу по улицата намерихме по-евтин хостел. Елена се почувства по-добре и наехме два велосипеда. Метнахме се на север, към плажа Блъф.Пътят мина по живописни алеи, обградени с кокосови палми, мангови дръвчета и други езкотични породи, за които ботаническите ме знания бледнеят... асфалта премина в черен път, който се редуваше с пясък, когато се приближавахме до Карибско море. Маймуни скачаха по клоните на дърветата, навсякъде бе обрасла гъста джунгла. По брега се разливаха мощни вълни, на един от рифовете, покрай които минахме, няколко младежа караха сърф.

Подминахме плажа Блъф, което се оказа плаж невъзможен за плуване, заради огромните вълни, които се разбиваха по пясъка. Дори и за сърф бе невъзможно...Като огромни и мощни челюсти вълната се затваряше на 10ина метра преди да достигне пясъка, а ланголиерите, придобили форма на пяна се разливаха и изяждаха следите от стъпките ни.

Сърф така и не карах в Бокас. Цените за наем на дъска бяха 15-25 долара, от горе още 10 до 15 за транспорт до спота и обратно - било то с лодка или с такси....Малко нанагорно ми идваха тези цени, а и исках да съм около Елена...заради обрива.

Обрива отмина, имаше все още болка в ставите, но тя е мъжко момиче и настоя да продължим пътуването си. След 4 нощи в Бокас дел Торо се метнахме на една лодка, която ни върна до Алмиранте (този път капитана бе около 50те и явно не се интересуваше от скоростни лодки....въздържаше се от бутане на тротела до макс...)

От кея в Алмиранте ханахме такси, което ни изведе на някакъв кръстопът, от където евентуално щеше да мине автобус за Давид. След около половин час се появи микробус пълен с местни. Давид? Si, si, vamonos...Метнахме раниците на покрива и се качихме. Повечето седалки бяха заети. Аз имах чуден късмет и намерих половин свободна седалка, до огромен панамец. Елена също имаше късмет и намери една трета от свободна седалка (зад мен) до огромна панамка. Нито аз платих половин цена, нито Елена 1/3 от цената...

Искам да отбележа, че не всички панамци са огромни. Само някои. За мъжете говоря. В тази част на света са сравнително по-дребни от средния европеец. Всяка себеуважаваща се жена има задник с диаметър 120 см.  Aко е родила, минимумът е 150 см...това е държавен стандарт за повечето страни в централна америка. Изключение правят някои туземни племена, чиито имена не мога да произнеса, нито напиша. Женичките са 150 високи, кльощави, по 50 кила с две деца под мишниците.
Тия с големите гъзове са предимно мулатки, правнучки на "доброволците" дошли от Африка. Испанци и холандци ги помолили да помогнат няколко сезона с работата по захарната тръстика. В замяна им предложили безплатен превоз до новият континент. 
Въпреки че не бяхме в пилешки автобус една от пътничките носеше пилета в чантата си. Живи. А чантата и бе малко по-голяма дамска чанта.Тя се опитваше да ги скрие, а пилетата се опитваха да си покажат главите навън през целият път. Пилетата са много любознателни създания. Лично мое наблюдение, не му се доверявайте.

Прекосихме покрайнините на Национален парк де Амистад. Което бе час и половина изкачване нагоре по виещи се планински пътища, последвано от час и половина слизане надолу по също толкова виещи се пътища.

Парка е гъсто обрасла джунгла (този литературен израз ще го употребя още 8-9 пъти докато говоря за Панама...в Панама живеят около 3,5 милиона души, 1,5 от тях в Панам Сити. Остават 2 милиона по селата и малките градове, 75 мили канал и дивообрасла, тропическа джунгла), пресичана от многобройни реки и ручеи, през прозорците на микробуса съзряхме няколко малки водопада. Висящи мостове минаваха напречно над реките. Предполагам в гората бе пълно с живот.

Минахме покрай няколко селища на местни индианци Ngobe Bulge. Живеха в дървени бараки, повечето вдигнати на колове. Под бараките бяха оборите за животните, тоалетните бяха навън, в бараки метър на метър...това според мен бе най-бедната част от населението на Панама.

Някъде горе от височина близо 1200 метра се взирахме на изток, къето в подножието се размиваше залива Chiriqui, осеян с множество малки и зелени островчета.

От другата страна, на запад, на приблизително същата височина се простираха десетки трудно или изобщо недостъпни хълмове, чиито върхове се забиваха в облаците. Стотици квадратни киометри вечно зелени облачни гори.

Минахме покрай язовир Хорнито и започнахме да слизаме.

С наближаването на Давид, приближихме и тихоокеанската част на Панама. Хълмовете постепено се оголиха, а тревата пожълтя. Тук вали много по-рядко. Всъщност до юни не се очакваше никаква влага. Карибската страна е по-хълмиста, височините задържат облаците, поради което и честите валежи. И в Пуерто Виехо и в Бокас валеше почти всяка нощ, валеше сутрин, а ако имахме късмет към 11 часа се проясняваше..

Тихоокеанското крайбрежие е по-ниско и по-равно, влагата не се задържа...Сухият и мокрият сезон се открояват като черно и бяло. От юни до ноември вали почти постоянно.

Пристигнахме в Давид живи и здрави, от терминала до хостела, в който отседнахме имаше 3 км и половина. Холандските корени на Елена се обадиха и тя категорично отказа да хванем такси за два – три долара. Бе около 3 следобед, жегавото слънце бе в пълният си блясък. Нарамихме раниците и тръгнахме. Отне ни по малко от час, пристигнахме вир вода и с изплезени езици.

Оставихме багажа и излязохме до супермаркета да купим нещо за пиене и ядене. Тук пък се проявиха моите български корени. Аз по прастара българска традиция, превърнах спестените от такси пари в бутилка ром. 

Хостела се държеше от американец от Ню Йорк, който свирил някога в the Rake's Progress - групата се разпаднала, а живота в Ню Йорк бил много скъп. Преместил се в Панама и отворил хостел. 

В хостела си имаха коати. Един от гостите го намерил да лежи до пътя и го донесъл тук. На животинката и харесал живота в хостела и останала. Имаше достатъчно дървета да се катери, достатъчно храна за крадене, а и гостите му даваха да яде...Ухапал само няколко човека до момента, предимно хора, които се опитвали да го галят, докато се храни. 

Решихме да му отпуснем краят тази вечер и да хапнем на вън. От доста време насам си готвехме сами. Намерихме един китайски ресторант, където аз си поръчах най-китайското печено пиле с пържени картофи...не бях ял пържени картофи от месеци...Платихме 14 долара за пилето и зеленчуците с ориз на Елена. Което бе евтино за стандарта на страната.

Панама, както и Коста Рика е скъпа страна. В супермаркета, цените са по-висои от това, което съм свикнал да плащам в Европа. Хляб 2,5 – 3 долара, литър мляко 1,5 долара най-евтиното. А кафето, което тук си го отглеждат струваше 2,5 долара за буркан разтворимо от 50 грама...мъка, мъка...

Продължихме пътя си към Санта Каталина. На сутринта намерихме градски транспорт, който ни отведе за по 35 цента до терминала в Давид, от там автобус за Сантяго, от където бързо намерихме автобус до Сона, от където се прикачихме за Санта Каталина. Последният автобус бе пълен с туристи. Нямаше места за сядане, пътувахме прави. Което не би било проблем за някой местен, но за хора над 165 см не бе удобно. Трябваше да си изкривя врата и подвия колената, за да се побера.

По пътя имах време да поразмишлявам над всички тези туристи около мен. В Санта Каталина има две неща за правене. Сърф и гмуркане. От автобус с 20 човека може би 5-6 ще карат сърф или ще се гмуркат. Останалите просто ще се мотат по плажа, защото lonely panet им е казал, че е много красиво място.

Което със сигурност стимулира местната икономика. Само дето с пристигането на туристите, са се покачили и цените. Пица за 15 долара, бира за 3 долара или хотел за 100 на вечер...аман ви на номерата...
Ние си намерихме фонда (храна от кухнята на местна женица) за по 4-5 долара. И хостел за по 12 долара на калпак, а последната вечер спахме в самостоятелна стая за 20 долара...но американизацията бе по пътя си...

Санта Каталина лежи в югозпадната част на провинция Верагуас. На около километър южно от брега се подава от водата малко островче, чието име така и не разбрах. На около са островите Коиба, Себако и Гобернадора, добре известни дестинации за гмуркане или разходки из необходените им гори.

Мен ме интересуваше единствено Ла Пунта – пойнт брейк с дълга дясна секция и туби. На следният ден с идването на прилива започнах да се оглеждам, за да си наема дъска. Всичко се оказа затворено, а единственият отворен сърфшоп, представляван от една американка, отказа да ми вземе 10те долара и да ми даде дъска...наемала само за по цяла седмица. Ами аз надали ще изкарам цяла седмица тук...ами съжалявам....не карах сърф този ден...приех го сравнително спокойно. Направихме си една разходка до плажа Естрельо. Дълга плажна ивица, завършваща с остри скали, които продължаваха с километри на запад. Плажа бе сравнително равен, широк 100 метра и повече при отлив. При прилив всичко бе покрито с 
Бях подготвен с търпение и разбиране, но и с голяма доза увереност, че ще намеря нещо за каране с прилива на следващият следобед. Не мина без перипетии, в един магазин ми обещаха, че момичето е отишло да обядва и ще се върне до 15 минути. Минаха около 40 мин без да се появи, а аз тръгнах към един отдалечен хостел, където ми казаха, че наемали дъски. Към 15ч се сдобих с 6,2 фута дъска, гребането до line up не е лесно – поне 500 метра са, и се влиза между едни ми ти скали, където трябва да се лавира, за да се избегнат дупки по дъската и липсващи финки...има няколко десни секции, които при добри дни се сързват и образуват туба. Вълната е дълга 200-250 метра. Грубо. В ляво качеството не е лошо, но е малко по-къс райда. Пълно е с подводни скали и при отлив е много лесно да си разбиеш главата...изкарах близо два часа във водата и излязох предоволен...не бяха най-добрите условия, но бяхме само 4 човека. Десните не ми вървяха този ден, изкарах две вълни и 5 пъти минах през пералнята. Когато бе почти прилив хванах няколко вълни вляво, преди да изгреба обратно до брега.

След този ден бях готов да продължа нататък. Бяхме набелязали плажа Венао – отдалечена сърф дестинация, на съседният полостров, в местността Лос Сантос...

Потеглихме сутринта с автобуса в 8ч. Аз се бях събудил с болка в гърлото и с усещането, че съм парцал...бях лепнал нещо. Единствено исках да си остана в леглото, но някак си намерих сили да тръгна.

Достъпа до Венао не е труден но е галимация с автобусите. Сменихме 5. Санта Каталина – Сона – Сантяго – Лас Таблас – Педаси, където пристигнахме към 15ч и бяхме изтървали последният автобус. Но хотел Селина предлагаха шатъл сервиз от хотела им, до друг хотел на същата фирма във Венао. Бе по 8 долара на човек. Нямахме голям избор, не ми се оставаше в Педаси.

Цялото ни пътуване отне близо 10 часа.

На плажа провеждаха сърф състезание – шампионат на латинска и централна америка. Аериал 360та се връткаха за добър ден.

Типи хостел, където отседнахме, бе на 50 метра от плажа. Имаше около 30 малки бараки с по няколко легла всяка. Сложиха ни в различни бараки с Елена, аз се случи да съм с тима на Венецуела. И един австриец, който пък работил като кайт инструктор близо до Панама, имал няколко почивни дни и слязъл да разгледа насам.

Състезанието им започна, но и на мен ми се караше сърф. Все още се чувствах отпаднал, но бяхме били всичкия тоя път, няма само да гледам...тръгнах да си търся дъска и ударих на камък. Имаше 3 места с дъски под наем, и само едно от тях предлагаха къси дъски. Харесах си една 6 стъпи дълга, но не можах да я наема...искаха ми кредитна карта за залог. Аз такава нямам. Свикнали са с американци, които явно не могат да се сдобият в нищо в живота си, без кредит. Предложих им паспорт или шофьорска книжка, но не се навиха. Идилия...отписах сърфа и с Елена се упътихме надолу по плажа, поне да поплуваме и да разгледаме наоколо. Вървяхме по плажа и в един отдалечен бар съзрях няколко дъски. Качих се там, за да погледна и разпитам и се оказа, че имат около 40 дъски и се интересуват от 10те ми долара. Не бяха фанатици на депозити и подробности като кредитна карта или паспорт не бяха от голяма важност. Харесах си едно 6,3 и се върнах следобеда, когато прилива влизаше в залива и вдигна малко вълната. За един час хванах около 20 вълни на шорбрейка. Около мен бе пълно с прота, но бе широк плаж, с няколко пика и имаше по много и за всеки...между другото реферите бяха избрали най-куция спот за състезание. Вълната в източната част на залива бе най-малка и нередовна, а те там си бяха вдигнали съдийската постройка и бяха маркирали зоната за състезателите. 

Прогнозата за следващите няколко дни бе гладко като стъкло...горките състезатели. Ние нямахме какво да правим тук, ако няма вълна. Освен това идваше уикенд с уикенд цени за леглата - от 12 леглото бе 15 от петък до неделя. Храната бе на свършване, а в единственият мини маркет предлагаха няколко продукта на цени за космонавти. Консерва с боб се продаваше за 8 долара, хляб за 4-5, един банан бе 50 цента...за сравнение в Педаси, банана бе 15 цента.
Тръгнахме към Панама сити. Имахме намерението да спрем някъде по средата, но по пътя нямаше нощувки за по-малко от 50 долара. Бях болен, умората от 3 месеца пътуване се проявяваше. Решихме просто да отидем до големият град и да опитаме да си отпочинем няколко дни преди да продължим към Колумбия и нататък.

Излизането от Лос Сантос и плажа Венао бе по-леснено от пристигането. От Лас Таблас успяхме да се качим на автобус, който отива директно в Панама Сити. На 30ина км преди големият град автобусът ни забави скорост. Трафика бе натоварен преди моста Лас Америкас, минаваш над панамският канал. От моста се виждаха около 50 ветроходни и други по-малки плавателни съдове, чакащи да преминат. В океанската част на рейд бяха по-големите кораби.

Пресякохме моста, и след още 45 минути пълзене из града, пристигнахме в терминала. Купихме една магнитна карта за градският транспорт и я заредихме с кредит. Автогарата е добре организирана и лесно намерихме спирка с автобус в нашата посока. Автобуса дойде след 15-20 минути и пред вратата се изви една опашка от хора, които чакаха да се качат. Оказа се, че имало ред и последователност за качване. Ние не я знаехме тази подробност. Набутахме се най-отпред. Едно момиче ни направи забележка: идете отзад на опашката...не знаехме че има опашка, чакаме тук от 15 минути...е, като не сте знаели...не довърши изречението си. Останалите пътници нямаха много против според мен. От километри си личеше, че сме туристи. Не мисля че редът за чакане на автобуса ми бе обяснен, когато си купувах картата.

Бе вече 17ч...час пик и дивни задръствания от автомобили, автобуси и камиони с контейнери се виеха живописно на където и да погледна. Автобусът спря на една спирка и всичкият народ се засили да слиза. Попитах младеж до мене какво става. Оказа се, че автобуса се е повредил и трябваше да го сменим. На спирката вече чакаше друг автобус. Сменихме ги и продължихме. Излязохме на крайбрежната алея, и продължихме няколко километра.Наляво Тихият океан, а отдясно, джунгла от бетон...небостъргачи с по 30-40 и повече етажа се извисяваха към небето. Ченето ми падна...Тук и там бях мяркал някоя друга по-висока сграда, но такова чудо точно не бях виждал. На една от спирките съзрях мол Мултицентро и слязохме (следвах инструкциите от хостела, с който се бях свързал предварително) и след 15ина минути лутане между титани се озовахме пред вратата на хостел Лос Мострос.

След вечеря си сипахме по една чаша ром и докато мързелуваме в градината, всичко потъна в мрак. Тока бе спрял на цялата улица. Аз веднага грабнах камерата си и излязох на улицата. Малките сгради тънеха в тъмнина, а небостъргачи и по-големи хотели имаха аварийни светлини, а някой дори си имаха генератори.

Оказа се, че някакъв трафопост експлоадирал. Близо половината град бе без ток...научихме го от един от съседите – млад мъж, който живееше в небостъргача, точно пред хостела ни.

На следната сутрин прекосихме малекона, в опити да не си потрошим вратовете да гледаме на горе. Везнахме в една сграда с надеждата да стигнем до последният етаж, но портиерите не ни пуснаха по нататък. Продължихме, за да стигнем до Casco Viejo. Стара част на Панама, където до преди 15ина години местните гангстери са се стреляли по улиците, а днес е президенството. Разходихме се по калдъръмените улици, нагледахме се на новата Панама и тръгнахме обратно. Близо до хостела бе Хард Рок хотел. Някой ни каза, че можело да се качим до 62 етаж, където имало казино, бар и евентуално зрелищна гледка. Да ама не...било затворено, щели да отворят в сряда след 20ч...
В хостела срещнах една много интересна особа. Вземам си кафето и сядам на масата, където вече се намира една женица на около 50. Пожелах и добро утро както си е реда и си стартирах компютъра. Тя ме заговори, аз вяло се заслушах. Значи един от гостите на хостела (посочи ми го) и бил откраднал интелектуалната собственост. Усетих накъде отиват нещата и реших само да кимам с глава. 
Женицата изкарала курс по сток маркетинг разбирате ли, и задобряла много в познанията си на пазара на ценни книжа. В клас говорили за това, че е трудно да се предвиди пазара в бъдеще, но тя заявила, че е много лесно, за което всички и се присмели. Но няколко банкери надушили, че тя знае нещо, което никой друг не знае! В един момент започнали да я търсят, за да разберат как да предвидят развитието на пазара. Но тя не искала току така да споделя безценните си знания. Започнали да я преследват. Смяташе, че са я проследили от Канада до Панама, и докато била в мола я простреляли с енергийно насочващо се оръжие и я маркирали с окото на илюминати над глезена - и си запретна единия крачол, за да ми покаже някаъв обрив...как само си намирам и аз къде да седна. В следващите дни избягвах близък и далечен контакт с нея. Опасявах се, че енергийно насочващо се оръжие насочено към нея (от безкрупулни банкери най-вероятно) може да ме уцели. Както казваше учителката ми по френски (докато ме гледа след като съм направил някоя глупост) - тя простотията не ходи в гората.
Направихме си и разходка до Панама Виеха - най-старата част на града, където днес имаше само руини...бе понеделник и тук бе затворено. Вървеше  ни на затворени учреждения.

На връщане от Панама Виеха попаднахме на Trump International Tower and Hotel. Тук ни провървя. На 66 етаж се намираше малък бар с басейн, където бе позволено за негости на хотела и казиното. Балкона гледаше на запад. Пред нас се разкри гледка към залива на Панама отляво, пред нас слънцето бавно слизаше над града, а в далечината вдясно, някъде на север се виждаше карибсо море. Срамежливо се помотахме по терасата и аз направих няколко снимки. Момичето ни донесе меню и аз вече си представях хладна бира на тази тераса. Оказа се, че бирата бе никакви си 6 долара. По нататък в менюто не посмях да погледна, но Елена ми сочеше цена от 1100 долара...оказа се бутилка уиски Крал Джордж. Давай да се махаме от тука преди да сме обърнали някоя маса по невнимание, че ще трябва да работим 2 месеца, за да им я изплатим...
Сградата имаше още няколко етажа нагоре, но бе само за привилегировани. Ние не минавахме в тази класация. Сградата бе една огроооооооооомна вагина ако се погледне от пред. От страни може да мине и за платно на лодка.
Бяхме си отделили и един ден за да посетим канала. Лодки минаваха сутрин нагоре (от юг на север) а следобед се спускаха на обранто. Метнахме се по автобусите, за да пристигнем в Мирафлорес. Един от шлюзовете, където срещу 15 долара ти позволяват да застанеш на една площадка, за да гледаш как корабите влизат и излизат от тозо шлюз. Ние решихме да си спестим 30 долара и се метнахме на автостоп - 4 км по нагоре бе шлюза Педро Мигел, който бе другата врата на езерото Мирафлорес и дефакто бе вратата от другата страна на езерото Мирафлорес. Цялата галимация е за 16 метра. Значи пристига кораба при Педро Мигел, вратите и от двете страни са затворени, езерото се пълни с вода, до нивото, където е Педро Мигел. Отварят вратата, кораба влиза в езерото и затварят.  Сега изпомпват вода до нивото след Мирафлорес, което са 16 метра, когато са на еднакво ниво, отварят вратата при Мирафлорес (отдолу) и кораба продължава...
За преминаването си кораби плащат доста солидни суми. Зависимост от товара и обема си, може да излезе над 300 000 долара. 
Канала е бил под американско управление до 2000 година, след което попада под управлението на панамските власти. 
А американците, нали са доброжелателна нация и международни миротворци, решили да наложат демокрация и мир на Панама. Част от световното им турне. Самопоканили се през 89та година...хвърлили няколко бомби...да отворят пътя на мира и на спокойствието. Може би Коста Рика е единствената страна в района, в която не бяха хвърляли бомби. 
Последният ни ден в Панама бе Сряда. Помотахме се из града и вечерта решихме да се качим до 62 етаж на Хард Рок хотел...Милиони светлини и лампи и фарове и неонови реклами и табели...целият град ни бе в краката.  
Лодка от Панама до Колумбия така и не намерихме. Източните ветрове не ни помогнаха никак. Сухопътният изход от Панама е невъзможен. Възможен е само за хора с автоматични пушки. Областта Дариен, която граничи с Колумбия на запад е известна с партизаните си, които не дават и пиле да прехвръкне. Военните не веднъж са се опитали да ги прогонят, но пак се връщали. Кокаиновите картели спонсорират партизаните, за да запазят територията недостъпна от закона. Няколкото туристи, които решили да преминат наземно от там или са "изченали безследно" или са били заловени и разменени срещу откуп. 
Имаше малък самолет от Порто Бело (от тези с перките, за по 20ина човека) до границата, където се пресича с моторна лодка. Ние намеирхме евтин полет до Картагена и след няколко дни лутане из бетонните джунгли се отправихме към нов континент - Южна Америка!

един от плажовете в Бокас дел Торо

замък от пластмасови шишета

гледка от северата страна на Бокас, към селото

парти автобус...

парен локомотив...или нещо подобно!

contest guy catching waves

me, catching waves

casco viejo

Панама сити

вулвата на Тръмп

 Bocas del Torro

bike tour Bocas

cina costeria

 bocas del toro

 panama city

Almirante

 panama canal railroad

 Pedro Miguel locks

Pedro Miguel locks

Pedro Miguel locks

night view from Hard Rock hotel

plane out of Panama city...

текст и снимки: Мартин Байрямов
Ползването на материал от блога само с разрешението на автора!
words and photos: Martin Bayryamov
to use any of the material above, you will need an authorization!

with love from https://www.geckowindsurfschool.com/