Преминахме пеш безмитната зона с Никарагуа и влезнохме в Коста Рика. Нямаше никакъв контрол, и можехме просто да си продължим. Но това щеше да доведе до много неприятности на излизане от страната. Предполагам.
Намерихме имиграционните и влязохме в сградата. Попълнихме си формулярите и си изчакахме реда на опашката. Митничарката, която ни обслужваше, младо момиче и сравнително нова в работата си, натягаше се повече от необходимото. След като ни разгледа паспортите, ни попита кога и как ще напуснем страната. Ние нямахме точно определена дата и маршрут, Отговорихме и, че ще ни отнеме около две седмици. Тук някъде ни поиска да и покажем билети за изходящ транспорт. Самолетен или автобусен билет, който да показва, че ще излезем от Коста Рика. Ние нямахме и тя отказа да ни пусне в страната. Почнаха се едни препирни и обяснения. Момичето си знаеше нейната. Отвън имало офис на транспортна фирма, можело да си купим билет, който да не използваме и т.н....
Гледай сега каква работа...и тя и ние знаем, че ще си купя билет, който няма да ползвам и само ще си хвърля парите на вятъра. Тя много добре ни разбираше, но закона си бил закон...абе поне по 50 човека минават дневно от тук, без да имат представа на къде и как....не, та, не...
Ние сме упорити, а тя бе търпелива. След 20ина минутни мрънкане успяхме да я убедим да ни бие по един печат и ни даде виза за 15 дни. Ако имахме билетите за излизане, щяхме да получим 3 месеца разрешение.
Точно пред имиграционните чакаше един автобус, метнахме се и за около 2 долара на човек ни откара до Либерия. Искахме да стигнем до Тамариндо този ден, автобусът за там потегляше след 2 часа. Докато чакаме се заговорихме с един бакшиш. Тамариндо по коста рикански се наричал тамаГринго, а малко по на север имало красиви плажове - Хермоза, Коко, Панамана...и нямало много хора. Решихме да използаме тази информация добре. Имаше автобус за Хермоза след половин час, набързо сменихме планът и не след дълго се озовахме на Плая Хермоза. Красив малък залив, черен пясък, кокосови палми по брега, игуани се разхождаха навсякъде.
На следният ден, докато пием кафе решихме да вдигаме гълъбите и да използваме 15 дни виза максимално. Потеглихме за Монтеверде - планинско селце, с доста труден достъп, както се оказа. Автобус до Либерия, от там за Сан Хосе, слязохме някъде по средата, прикачихме се на друг автобус, който ни отведе до интерсекция, където от своя страна чакахме още един час за автобуса до Монтеверде.
Нямахме резервация, имахме бегла идея за няколко хостела. На терминала на автобусите чакаха няколко Тиканци (така се наричат костариканците помежду си) предлагайки стаи. 20 долара за самостоятелна стая, кафе и закуска не бе никак зле. Направо си бе евтино. А Коста Рика, както се оказа, никак не е евтина страна.
Цените в супер маркетите бяха с 50 - 100% по високи от тези в Испания, дори и Холандия. Легла в спални се продаваха 12-15 долара, дори 20...
Монтеверде е високо в планините, на границата с няколко природни резервата. В така наречените облачни гори живеят много видове екзотични животни и растения. Ягуари, пуми, кетцали, ленивци, маймуни, орхидеи...
При разсъмване и при свечеряване много от животните отиват да спят или се разбуждат, което е най-подходящият момент да се наблюдават в естествената им среда. Наехме един гид, да ни изведе в джунглата една вечер. Пропълзяхме покрай течението на едно поточе, и се срещнахме с един ленивец, с едно кинкаджу, един заспла токан, гущери, жаби с размерите на нокътя на показалеца и дуги гадини разни. Видяхме на едно дърво две птици, за които гида пощуря от щастие. Били нещо много рядко...на мен ми заприличаха на едри гълъби, а освен това можах да ги видя само от долу, преди да се събудят и отлетят на някъде. Аз никак не се впечатлих.
Изкарахме два часа в гората и се върнахме. Възнаградихме се с по една бира, заедно с гида и се разделихме по живо по здраво.
Следният ден бе запазен за екскурзия до облачната гора на Санта Елена. От хостела, където отседнохме ни дадоха "ваучер", с който трябваше да платим по 15 долара на калпак за вход. Без ваучера платихме по 14 долара...цигански номера!
Аз както винаги, очаквах животните да ми се мотат из краката, леопардите да мъркат около мен, а маймуните да просят банани. Кръстосвахме по маркирани горски пътеки няколко часа. Мамуни не видяхме, чухме ги да крещят наоколо, но останаха невидими.
Срещнахме още няколко пизоте, но тук бяха много срамежливи, за разлика от тези в Мексико и Гватемала. В хралупата на едно дърво срещнахме тарантула. Стоеше си там...както се оказа, женските си стоели у дома, а мъжите щъкали навън.
Няколко колибри и други птици прехвърчаха наоколо. Така и не се срещнахме с легендарният кетцал.
На излизане от парка един от уредниците ни упъти, къде можело да видим ленивец. На няколко стотин метра надолу, по един черен път, имало знак, от знака се обръщаме наляво и назад и някъде по дърветата...Слязохме и започнахме да се взираме по дърветата. След няколко минути се появи още едно момиче, упътено от уредниците. Момичето изкара един бинокъл, аз наточих зум обектива си. Разбира се, Елена, която носеше очила, успя да съзре едно сиво и космато кълбо между клоните и листата...Спеше...Спят по 16 часа на ден. Понякога падали от дъветата докато спят или докато се придвижват.
Нагледахме се и се върнахме, за да си хванем автобуса на обратно.
Следващата дестинация бе Сан Хосе, столицата. Искахме да наемем кола тук. Имаше повече фирми и бе по-евтино. Не бяхме го планирали точно така, идеята за кола се появи спонтанно. Запазих един хотел чрез booking.com, близо до автогарата. Обикновенно правим проучване преди да запазим място, този път не бе точно така. След резервацията разгледахме коментарите и мястото на хотела. Оказа се в квартал Кока Кола - квартала с проститутките в Сан Хосе...А в хотела давали стаи почасово. Района бил доста опасен, особено нощем, а ние пристигахме към 10 вечерта...В най-общи линии, Кока Кола е единственото място в цяла Коста Рика, което е желателно да се избягва. Чудничко. Почнаха се едни радини вълнеия. Колкото повече четяхме за района, толкова по-интересно ставаше.
Изпокрихме дебитните карти и пари в брой из обувките, свалихме часовниците, ляхме си по един куршум, кръстихме се няколко пъти и потеглихме.
В автобуса пътуваше едно момиче, което се оказа, имало път в нашата посока. Нейният хотел бе на няколко пресечки от нашият. Тръгнахме заедно. В група има по-гоям шанс за оцеляване. Природата ни учи, че от цяло стадо овце, вълкът ще изяде само една.
От терминала на автобуса до хотела, имахме 15 минути пеш, които извървяхме за седем и половина. Бездомници лежаха по улиците, къде върху кашон, къде направо върху плочките. Извървяхме няколко пресечки, когато един мръсен и брадясал черньо се зададе от отрещният ъгъл. Говореше с невидимите си събеседници. Според мен и те му говореха обратно. Насочи се към нас, Елена и момичето съвсем приятелски минаха от другата ми страна. оставяйки празно пространство между мен и скитника. Със забити погледи в краката и почти прибягвайки, го оставихме зад нас. Достойнството ни и то остана назад...
Имах желание да изкарам камерата си и да снимам тези нещастници. А съм я изкарал, а съм се сбогувал с нея завинаги и вечно...Разделихме се с момичето след още 200 метра, тя зави на дясно, на следващият ъгъл бе нейният хотел, а нашият бе на една пряка вляво. (бях запаметил всички пресечки, гледайки картите на гугъл).
На 15ина метра преди хотела имаше бар, с няколко проститутки пред входа му. Имаше и 3ма мъже, убеден съм, че поне двама от тях бяха сводници.
Регистрирахме се на рецепцията и не си показахме носовете вън от хотела до следващият ден.
Тръгнахме да търсим кола. Обиколихме около 10 офиса на една от главните улици, но ударихме на дърво. Всички фирми за коли под наем искаха кредитна карта, с която да се гарантират евентуални щети по автомобила. Ние нямахме такава.
Коста Рика е пълна с американци, навсякъде може да се плати или с колони или долари. Или кредитна карта...явно цяла америка живее на кредит.
И двамата бяхме много разочаровани, но нищо не можехме да направим по въпроса...Пихме по едно кафе, изядохме по една торта и в 13ч хванахме автобуса за Jaco.
Приятно малко градче, по-скоро курортно селище...хотели, барове, ресторанти и американци...
Намерихме един хостел, с басейн и ни настаниха в нещо между бунгало и палатка. Намираше се на 20ина метра от плажа. Прилива бе следобед и на брега се разбиваше близо 2 метра вълна...бе пълно с народ във водата.
Изкарахме нощта и се качихме на един автобус, който ни свали на Playa Hermosa. В Коста Рика има около 7 плажа белязани на картата със същото име. Има и още поне 7, небелязани на картата.
Помотахме се по плажа, тук някъде исках да се възнаградя за рожденният си ден с наемането на дъска за сърф, но днес нямаше вълна, която да си струва усилията. Върнахме се, но и в Jaco нямаше вълни...това не бе голям проблем, в магазина продаваха ром...
От тук се насочихме към Доминикал...Не бяхме запазили легла, пристигнахме рано и тръгнахме да обикаляме по хостелите. Оказа се, че всичко е пълно с хипита и сърфисти. Преди няколко дни имало фестивал в град Увита (на 15км) и народда не се бе оттекъл. Намерихме един хостел, Пирамис, който имаше две легла в спалните. На вратата пишеше 10 долара, но се оказа, че са 12...заради фестивала. Нямахме избор и приехме офертата. Хостела бе пълна дупка, мръсен, прогнил, дървена платформа, повдигната на няколко метра, стени нямаше, само чаршафи ни деляха от джунглата и опредеяха стаите. Между чаршафите и тавана имаше около метър празно пространство, за да може слънцето да ти влезе в очите в 6 сутринта. Достъпа на змии, гущери и паяци бе максимално улеснен. Вечерта Елена намери в банята паяк с размерите на чиния. Леглото ми и този паяк бяха разделени от 2 метра и един чаршаф. Аз най любезно го размазах с джапанка.
Имахме предостатъчно време и се размотаме в района. Водопадът Позо Азул бе на няколко километра, за съжаление бе почти пресъхнал. През дъждовният сезон изглеждал по-добре.
Слязохме до плажа Доминиалито, който от своя страна граничеше на запад с Тихия океан, а на изток с джунглата. По пътя се разминахме със стотици хамелеони, игуани у лешояди.
Плажа е от ситен пясък, а водата бе 28 градуса.
Планувахме да останем 2 дни, но не и в този хостел. Друга възмжност нямаше и се качихме до пътя, от където искахме да се придвижим до Кепос. Докато чакаме автобус си показахме палците на минаващите коли и един камион спря. Караше кашони, в които така и не разбрахме какво има. Свали ни на една отбивка, от където Кепос бе на 4 км, а той продължи за Сан Хосе.
Разстоянието до хостела в Кепос го изминахме пеша. Автобуси имаше, но ни хареса пътя покрай джунглата...Хостела където отседнахме Wild Mouth Frog, бе приятно място, с басейн, много стаи и голям терен, широки помещения. Може би най-хубавият хостел, където бяхме отсядали. Разгледахме Кепос, където няма какво толкова да се види. Малко пристанище разположено в устието на река. По-големите лодки можеха да влизат само при прилив.
На близо бе природен парк Сан Антонио, но уви, нямахме време за това.
На сутринта в 9;30 се качихме на автобуса за Сан Хосе, от където в 14 ч. имаше автобус за Пуерто Виехо. Към 11 часа автобусът ни спря. И не потегли близо 2 часа. Имаше огромен трафик. А по-напред мост, на който имало инцидент...Пристигнахме в Сан Хосе в 3 слеобед, вместо в 1 както планирахме. Имаше друг автобус в 16, но на друг терминал. Нарамихме раниците и закрачихме бързо по улиците. Прекосихме централната част на Сан Хосе, докато пристигнем на терминала на МЕПЕ, от където се качихме на автобуса за Пуерто Виехо. Пристигнахме в 22:30 разбити от път...
Хостела се казваше Kalunai, държеше го испанско семейство, преместили се тук преди 3 години. Отворили първо ресторант, но го оставили и сменили с хостел. Хостела не бе кой знае какво, но домакините влагаха много старание и сърце в работата си.
Вечеряхме остатъците от хляб и мармалад, които носехме със себе си и се хоризонтирахме.
На следният ден с Елена се помотахме по плажа преди обеда, а следобед аз се качих по един черен път зад хостела и влязох в джунглата. Някой бе изкопал стълби в меката земя, подравнил бе няколко площадки и ги бе опънал найлон над тях. Смятам, че бе място за палатка. Някой си бе направил малък рай в жунглата. Няколко дървета бяха изсечени, за да се отвори гледка към морето. Имаше много бананови и какаови дръвчета.
Бяха поставили маса и пейка, а найлона бе за да предпазва от дъжд, а както се оказа около карибите вали много.
На слединят ден бяхме планували разходка до Cahauita. Малко селце на 15 км на север,имаше природен парк. Отидохме на спирката и чакахме два часа, без да се появи никакъв автобус. Бе неделя, и според разписанието, трябваше да минат два...Междувременно махаме и на автостоп, но не ни вървеше. И двамата загубихме желание и мотивация. Аз лично теглих много красива благословия на транспорта в Кост Рика. Автобус не дойде, но аз се почувствах по-добре. Обърнахме се и слязохме към плажовете в Пуерто Виехо, където и прекарахме остатъка от деня.
Jaguar Rescue Center Puerto Viejo бе плануван за следният ден. Искахме да наемем два велосипеда и да слезем до Manzanillo на 10ина км на юг и да посетим убежището за животни, което ни бе по пътя. Но на сутринта валеше като из ведро. Отказахме се от велосипедите, метнахме по един дъждобран и тръгнахме пеш. След около час пристигнахме. Тук помагаха на животни изпаднали в беда. Блъснати от автомобили, ленивци паднали от дърветата, маймуни изгорели по електрически кабели и всякакви подобни. Някой се връщаха в природата, а животни които не могат да се грижат повече сами за себе си, оставаха тук. Имаха змии, бухали, елени, крокодили и каймани, нещо от сорта на оцелоти, ягуарунди - също диви котки от семейството на пумите...определено си струваше посещението, още повече, бяхме започнали да се отегчаваме.
Следобеда се занимавахме с фалшификации. Както в Коста Рика, така и при влизане в Панама е нужен билет за излизане от страната или полет до дома...С разликата, че в Коста Рика успяхме да влезем, макар и с виза за 15 дни само, но в Панама няма да те пуснат въобще.
Отворихме билета, с който летяхме до Куба преди няколко месеца и подменихме дати и места...Запазих го в PDF формат в таблета си и се надявахме да свърши работа.
Пура вида беше към края си...Бяхме уредили транспорт до Бокас дел Торо за следващият ден!
текст и снимки: Мартин Байрямов
Ползването на материал от блога само с разрешението на автора!
words and photos: Martin Bayryamov
to use any of the material above, you will need an authorization!
Намерихме имиграционните и влязохме в сградата. Попълнихме си формулярите и си изчакахме реда на опашката. Митничарката, която ни обслужваше, младо момиче и сравнително нова в работата си, натягаше се повече от необходимото. След като ни разгледа паспортите, ни попита кога и как ще напуснем страната. Ние нямахме точно определена дата и маршрут, Отговорихме и, че ще ни отнеме около две седмици. Тук някъде ни поиска да и покажем билети за изходящ транспорт. Самолетен или автобусен билет, който да показва, че ще излезем от Коста Рика. Ние нямахме и тя отказа да ни пусне в страната. Почнаха се едни препирни и обяснения. Момичето си знаеше нейната. Отвън имало офис на транспортна фирма, можело да си купим билет, който да не използваме и т.н....
Гледай сега каква работа...и тя и ние знаем, че ще си купя билет, който няма да ползвам и само ще си хвърля парите на вятъра. Тя много добре ни разбираше, но закона си бил закон...абе поне по 50 човека минават дневно от тук, без да имат представа на къде и как....не, та, не...
Ние сме упорити, а тя бе търпелива. След 20ина минутни мрънкане успяхме да я убедим да ни бие по един печат и ни даде виза за 15 дни. Ако имахме билетите за излизане, щяхме да получим 3 месеца разрешение.
На следният ден, докато пием кафе решихме да вдигаме гълъбите и да използваме 15 дни виза максимално. Потеглихме за Монтеверде - планинско селце, с доста труден достъп, както се оказа. Автобус до Либерия, от там за Сан Хосе, слязохме някъде по средата, прикачихме се на друг автобус, който ни отведе до интерсекция, където от своя страна чакахме още един час за автобуса до Монтеверде.
Цените в супер маркетите бяха с 50 - 100% по високи от тези в Испания, дори и Холандия. Легла в спални се продаваха 12-15 долара, дори 20...
Монтеверде е високо в планините, на границата с няколко природни резервата. В така наречените облачни гори живеят много видове екзотични животни и растения. Ягуари, пуми, кетцали, ленивци, маймуни, орхидеи...
При разсъмване и при свечеряване много от животните отиват да спят или се разбуждат, което е най-подходящият момент да се наблюдават в естествената им среда. Наехме един гид, да ни изведе в джунглата една вечер. Пропълзяхме покрай течението на едно поточе, и се срещнахме с един ленивец, с едно кинкаджу, един заспла токан, гущери, жаби с размерите на нокътя на показалеца и дуги гадини разни. Видяхме на едно дърво две птици, за които гида пощуря от щастие. Били нещо много рядко...на мен ми заприличаха на едри гълъби, а освен това можах да ги видя само от долу, преди да се събудят и отлетят на някъде. Аз никак не се впечатлих.
Изкарахме два часа в гората и се върнахме. Възнаградихме се с по една бира, заедно с гида и се разделихме по живо по здраво.
Следният ден бе запазен за екскурзия до облачната гора на Санта Елена. От хостела, където отседнохме ни дадоха "ваучер", с който трябваше да платим по 15 долара на калпак за вход. Без ваучера платихме по 14 долара...цигански номера!
Аз както винаги, очаквах животните да ми се мотат из краката, леопардите да мъркат около мен, а маймуните да просят банани. Кръстосвахме по маркирани горски пътеки няколко часа. Мамуни не видяхме, чухме ги да крещят наоколо, но останаха невидими.
Срещнахме още няколко пизоте, но тук бяха много срамежливи, за разлика от тези в Мексико и Гватемала. В хралупата на едно дърво срещнахме тарантула. Стоеше си там...както се оказа, женските си стоели у дома, а мъжите щъкали навън.
Няколко колибри и други птици прехвърчаха наоколо. Така и не се срещнахме с легендарният кетцал.
Нагледахме се и се върнахме, за да си хванем автобуса на обратно.
Следващата дестинация бе Сан Хосе, столицата. Искахме да наемем кола тук. Имаше повече фирми и бе по-евтино. Не бяхме го планирали точно така, идеята за кола се появи спонтанно. Запазих един хотел чрез booking.com, близо до автогарата. Обикновенно правим проучване преди да запазим място, този път не бе точно така. След резервацията разгледахме коментарите и мястото на хотела. Оказа се в квартал Кока Кола - квартала с проститутките в Сан Хосе...А в хотела давали стаи почасово. Района бил доста опасен, особено нощем, а ние пристигахме към 10 вечерта...В най-общи линии, Кока Кола е единственото място в цяла Коста Рика, което е желателно да се избягва. Чудничко. Почнаха се едни радини вълнеия. Колкото повече четяхме за района, толкова по-интересно ставаше.
Изпокрихме дебитните карти и пари в брой из обувките, свалихме часовниците, ляхме си по един куршум, кръстихме се няколко пъти и потеглихме.
В автобуса пътуваше едно момиче, което се оказа, имало път в нашата посока. Нейният хотел бе на няколко пресечки от нашият. Тръгнахме заедно. В група има по-гоям шанс за оцеляване. Природата ни учи, че от цяло стадо овце, вълкът ще изяде само една.
От терминала на автобуса до хотела, имахме 15 минути пеш, които извървяхме за седем и половина. Бездомници лежаха по улиците, къде върху кашон, къде направо върху плочките. Извървяхме няколко пресечки, когато един мръсен и брадясал черньо се зададе от отрещният ъгъл. Говореше с невидимите си събеседници. Според мен и те му говореха обратно. Насочи се към нас, Елена и момичето съвсем приятелски минаха от другата ми страна. оставяйки празно пространство между мен и скитника. Със забити погледи в краката и почти прибягвайки, го оставихме зад нас. Достойнството ни и то остана назад...
Имах желание да изкарам камерата си и да снимам тези нещастници. А съм я изкарал, а съм се сбогувал с нея завинаги и вечно...Разделихме се с момичето след още 200 метра, тя зави на дясно, на следващият ъгъл бе нейният хотел, а нашият бе на една пряка вляво. (бях запаметил всички пресечки, гледайки картите на гугъл).
На 15ина метра преди хотела имаше бар, с няколко проститутки пред входа му. Имаше и 3ма мъже, убеден съм, че поне двама от тях бяха сводници.
Регистрирахме се на рецепцията и не си показахме носовете вън от хотела до следващият ден.
Тръгнахме да търсим кола. Обиколихме около 10 офиса на една от главните улици, но ударихме на дърво. Всички фирми за коли под наем искаха кредитна карта, с която да се гарантират евентуални щети по автомобила. Ние нямахме такава.
Коста Рика е пълна с американци, навсякъде може да се плати или с колони или долари. Или кредитна карта...явно цяла америка живее на кредит.
И двамата бяхме много разочаровани, но нищо не можехме да направим по въпроса...Пихме по едно кафе, изядохме по една торта и в 13ч хванахме автобуса за Jaco.
Приятно малко градче, по-скоро курортно селище...хотели, барове, ресторанти и американци...
Намерихме един хостел, с басейн и ни настаниха в нещо между бунгало и палатка. Намираше се на 20ина метра от плажа. Прилива бе следобед и на брега се разбиваше близо 2 метра вълна...бе пълно с народ във водата.
Изкарахме нощта и се качихме на един автобус, който ни свали на Playa Hermosa. В Коста Рика има около 7 плажа белязани на картата със същото име. Има и още поне 7, небелязани на картата.
От тук се насочихме към Доминикал...Не бяхме запазили легла, пристигнахме рано и тръгнахме да обикаляме по хостелите. Оказа се, че всичко е пълно с хипита и сърфисти. Преди няколко дни имало фестивал в град Увита (на 15км) и народда не се бе оттекъл. Намерихме един хостел, Пирамис, който имаше две легла в спалните. На вратата пишеше 10 долара, но се оказа, че са 12...заради фестивала. Нямахме избор и приехме офертата. Хостела бе пълна дупка, мръсен, прогнил, дървена платформа, повдигната на няколко метра, стени нямаше, само чаршафи ни деляха от джунглата и опредеяха стаите. Между чаршафите и тавана имаше около метър празно пространство, за да може слънцето да ти влезе в очите в 6 сутринта. Достъпа на змии, гущери и паяци бе максимално улеснен. Вечерта Елена намери в банята паяк с размерите на чиния. Леглото ми и този паяк бяха разделени от 2 метра и един чаршаф. Аз най любезно го размазах с джапанка.
Имахме предостатъчно време и се размотаме в района. Водопадът Позо Азул бе на няколко километра, за съжаление бе почти пресъхнал. През дъждовният сезон изглеждал по-добре.
Слязохме до плажа Доминиалито, който от своя страна граничеше на запад с Тихия океан, а на изток с джунглата. По пътя се разминахме със стотици хамелеони, игуани у лешояди.
Плажа е от ситен пясък, а водата бе 28 градуса.
Разстоянието до хостела в Кепос го изминахме пеша. Автобуси имаше, но ни хареса пътя покрай джунглата...Хостела където отседнахме Wild Mouth Frog, бе приятно място, с басейн, много стаи и голям терен, широки помещения. Може би най-хубавият хостел, където бяхме отсядали. Разгледахме Кепос, където няма какво толкова да се види. Малко пристанище разположено в устието на река. По-големите лодки можеха да влизат само при прилив.
На близо бе природен парк Сан Антонио, но уви, нямахме време за това.
На сутринта в 9;30 се качихме на автобуса за Сан Хосе, от където в 14 ч. имаше автобус за Пуерто Виехо. Към 11 часа автобусът ни спря. И не потегли близо 2 часа. Имаше огромен трафик. А по-напред мост, на който имало инцидент...Пристигнахме в Сан Хосе в 3 слеобед, вместо в 1 както планирахме. Имаше друг автобус в 16, но на друг терминал. Нарамихме раниците и закрачихме бързо по улиците. Прекосихме централната част на Сан Хосе, докато пристигнем на терминала на МЕПЕ, от където се качихме на автобуса за Пуерто Виехо. Пристигнахме в 22:30 разбити от път...
Хостела се казваше Kalunai, държеше го испанско семейство, преместили се тук преди 3 години. Отворили първо ресторант, но го оставили и сменили с хостел. Хостела не бе кой знае какво, но домакините влагаха много старание и сърце в работата си.
Вечеряхме остатъците от хляб и мармалад, които носехме със себе си и се хоризонтирахме.
На следният ден с Елена се помотахме по плажа преди обеда, а следобед аз се качих по един черен път зад хостела и влязох в джунглата. Някой бе изкопал стълби в меката земя, подравнил бе няколко площадки и ги бе опънал найлон над тях. Смятам, че бе място за палатка. Някой си бе направил малък рай в жунглата. Няколко дървета бяха изсечени, за да се отвори гледка към морето. Имаше много бананови и какаови дръвчета.
Бяха поставили маса и пейка, а найлона бе за да предпазва от дъжд, а както се оказа около карибите вали много.
На слединят ден бяхме планували разходка до Cahauita. Малко селце на 15 км на север,имаше природен парк. Отидохме на спирката и чакахме два часа, без да се появи никакъв автобус. Бе неделя, и според разписанието, трябваше да минат два...Междувременно махаме и на автостоп, но не ни вървеше. И двамата загубихме желание и мотивация. Аз лично теглих много красива благословия на транспорта в Кост Рика. Автобус не дойде, но аз се почувствах по-добре. Обърнахме се и слязохме към плажовете в Пуерто Виехо, където и прекарахме остатъка от деня.
Следобеда се занимавахме с фалшификации. Както в Коста Рика, така и при влизане в Панама е нужен билет за излизане от страната или полет до дома...С разликата, че в Коста Рика успяхме да влезем, макар и с виза за 15 дни само, но в Панама няма да те пуснат въобще.
Отворихме билета, с който летяхме до Куба преди няколко месеца и подменихме дати и места...Запазих го в PDF формат в таблета си и се надявахме да свърши работа.
Пура вида беше към края си...Бяхме уредили транспорт до Бокас дел Торо за следващият ден!
текст и снимки: Мартин Байрямов
Ползването на материал от блога само с разрешението на автора!
words and photos: Martin Bayryamov
to use any of the material above, you will need an authorization!
with love from https://www.geckowindsurfschool.com/
Comments
Post a Comment