Изтеглих пари на летището - едно евро е 3150 песос...ще е голямо смятане през цялото време. Хванахме такси, което ни свали до централната част на стара Картагена, а от там продължихме пеш до хостела, който бяхме запазили чрез hostelworld. Бе баш в центъра, нямаше кухня, имаше 4 тоалетни и 4 бани за около 40 човека. Бяха сложили една пейка около стената в общата стая, но бе твърде тясна...за малки хорица. Не бе зле за 1-2 нощи, но нямахме желание да се задържаме тук.
Оставихме раниците, бе още едва 16,30 и излязохме да потърсим нещо за ядене. В една закусвалня намерих баница. Приличаше на баница, и на вкус бе като баница, с единствената разлика, че вместо сирене, бе с шунка и кашкавал.
Търговци по улиците предлагаха всичко. Плодове, хляб, кесадиляс, отрова за мишки, лимки и самобръсначки, трева, кокаин и каквото още ви дойде на ум...тази част на градът изглеждаше добре уреден, с модерен транспорт, нови коли, хората (повечето) бяха добре облечени. В същото времеме бездомници с протрити и износени дрехи ровеха по кофите за смет и нагъваха мухлясалият хляб директно над контейнера.
Улиците смърдяха на пикня. Дори след дъжда, който бе валял допреди 2 часа, и все още имаше локви...почти на всеки ъгъл ни удряше силно в носа. Всички тия бездомници пикаеха и серяха където им попадне. Явно не подбираха много.
Улиците смърдяха на пикня. Дори след дъжда, който бе валял допреди 2 часа, и все още имаше локви...почти на всеки ъгъл ни удряше силно в носа. Всички тия бездомници пикаеха и серяха където им попадне. Явно не подбираха много.
(търговец на отрова за мишки си рекламира стоката)
Постоянно някой ни се вреше от пред. Оригинален Ролекс, Рей бан очила, тениски, такси, шапки, накити. Всички ни обещаваха, че няма да намерим никъде по-евтино от тяхната стока.
Отделихме един ден да разгледаме старата част на Картагена, обходихме стената на града.
Тук има много история. Някога, главно пристанище на карибската част на Южна Америка, днес значима туристическа атракция. От тук са товарили на кораби за Испания златото, откраднато от местните индианци. Разбира се, пиратите знаели тая работа и постоянно дебнели да плячкосат някой галеон. Неведнъж градът е атакуван от французи или англичани. По този повод са построили огромната стена.
В Картагена са докарвали негрите, заловени в Африка! На улица Санто Доминго са се намирали Negrerias сградите, където ги настанявали. Пред главните порти на града e площадът, където са били излагани на показ. Веднъж продадени, са ги отвеждали към някой от карибските острови, където да работят по захарната тръстика. Докато си чакали реда да бъдат изложени на пазара, били помолени да помогнат в изграждането на стената. Днес на площада имаше статуя на Педро Хереиа (основателя на града) скъпарски барове и ресторанти наоколо, файтони теглени от коне (за туристи), дилъри на кокаин и трева, и проститутки.
От стара Картагена южно се намира малък полуостров, чиято източна част е заета от армията и пристанище. Западната страна са вдигнали съвременни хотели, резиденции и молове. Тук е и градският плаж покрит с тъмен пясък. По-голямата част бе натъпкана с хора, шезлонги и чадъри. Прекосихме част от плажа и около 15 човека се насочиха към нас, вдигнаха рамене и разпериха ръце в жест - "аре бе, къде се губите цял ден, от кога ви чакам" - и ни предлагаха стол и чадър на плажа. Поведението им не бе - бихте ли желали, а по скоро - ей тука са ви шезлонгите и чадъра...
(един от плажовете на Катагена)
За нищо не бих седнал на тоя плаж, още по-малко бих влязъл във водата - изглеждаше кафява, мръсна и неприветлива....какво ли са си мислили всички тия туристи, когато са се записвали за all inclusive ваканция в Картагена, само те си знаят.
Намерихме един уиндсърф център. Искаха по 30 долара на час наем за екипировката. Материала не бе нов, но изгеждаше в добро състояние. Вятъра бе за големи платна и реших да не се занимавам с глупости.
(пристатнището в стара Картагена)
Тръгнахме към Санта Марта - хванахме един автобус, който да ни изведе от централната част до автогарата. Шофьора не спря, за да се качим, само намали скоростта. Елена се качи първа, още бе права, а аз на стъпалата, когато тоя настъпи газта. Елена се цопна на една седалка, а аз увиснах на една от дръжките. Раницата ми е около 15 кила и бе дърпаше назаде. За шастие спряхме на светфар и успях да седна. Тръгнахме отново с мръсна газ, автобусът бе малък, караше го 20ина годишен младеж и явно му доставяше удоволствие да занася със задниццата. Една жена, с малко дете му се развика - Возиш хора и деца, не животни, внимавай!!! Намали за малко, но в момента, в който забрави, че отзаде не са животни отново подкара като луд. Детето с жената, която му се разбуча повърна на седалката...чудно!!!Прекосихме целият град. Докато в центъра е чисто и подредено, то в околията не е...хората в крайните квартали живееха в малки бараки от тухли или дърво, заобикоени от прах, кал и полета осеяни с пластмасови шишета и торбички. Голи деца и крастави кучета тичаха наоколо.
Разликата между центъра с хубавите сгради и крайните и бедни райони е от земята до небето.
На автогарата ни се лепнаха веднага няколко койота, които искаха да ни помогнат в избора на автобус. Игнорирахме ги. Получаваха бакшиш от шофьора, ако му докарат пътници. Намерихме един автобус за Санта Марта, за по 20 000 песо (около 6 долара), който тръгваше след половин час.
Излязохме от автогарата, за да спрем точно на 50 метра от нея, където автобусът рещи да чака за още пътници. Двама младежи тичаха наоколо в търсене на още хора - пътниците така или иначе ще се качат на автобуса, тия келеши нито помагаха, нито намираха пътници...само създаваха хаос. Но докато има кой да им плаща, ще съществуват. Каква точно е функцията на тази автогара си остава загадка за мен. Но от там потеглихме аз, Елена и една женица. На ъгъла след автогарата автобуса се напълни.
Пътя до Санта Марта отне около 6 часа. Би било само 4, ако не спирахме тук и там да свалим хора и чакаме за нови пасажери.
Санта Марта е "малко градче" според lonely planet - малко градче с близо един милион жители. Голямо пристанище, стара част с колониални сгради, няколко църкви и нова част със съвременни сгради. Старите сгради спряха да ме впечатляват малко след Гватемала.
От тук се организират екскурзии до Ciudad Perdida - загубеният град, който е някъде в планината Сиера Невада де Санта Марта - останки от древно поселище на индианци. Открит сравнително наскоро от няколко търсачи на злато и изоставени гробници.
Екскурзия до там отнема няколко дни и цените бяха необосновано високи. Трябваше да платим 600 евро за двама ни за 4 дни. Та с тия пари мислим да изкараме цялото време в Колумбия...
Отделихме един ден да се мотаме из града, а на другият ден си организирахме екскурзия до Парк Тайрона. Диви джунгли и не много високи планини, завършващи с красиви плажове на карибско море.
(mokey crossing)
Рано сутринта хванахме един автобус, който ни свали в Cabezo, където бе един от входовете на парка. От тук се започна едно двучасово изкачване по горски пътеки, прекосихме няколко потока в сърцето на джунглата докато стигнем Pueblito - малко индианско поселище с 10ина колиби със сламени покриви. Хората живееха в най-общи линии, така както прадедите им са живеели преди 500 години. Деца се разхождаха боси, облечени в тоги. Надникнах бегло в една от колибите. Нямаше мебелировка, легло от слама директно на земята и няколко тухли, според мен ги ползваха за сядане.
От селището пък започна едно час и половина слизане от планината. Целият път надолу бе скачане от камък на камък - бели и заоблени морени с размери до 10 а може би 15 метрови канари. Огромен великан ги бе изринал с огромна лопата по склона на планината. Между камъните зееха процепи, чието дъно се криеше в тъмнина и човек лесно можеше да изчезне ако падне. Реших да не се замислям много-много какво още се криеше там долу. Малко преди селцето една змия се бе приплъзнала на пътеката, точно под носа ми.
Като кози подскачахме по камъните, докато слезем до морското равнище. Пресякпхме една рекичка и след още стотина метра през джунглата се озовахме на плажа на Cabo de San Juan.
(cabo de San Juan)
Бяхме направили проучване и очаквахме някой друг турист като нас. Но определено не очаквахме подобна гледка. Първо минахме покрай къмпинг с около 50 номерирани палатки. Бяха не повече на 2 метра една от друга. На около 30 метра от палатките, до самият плаж бар-ресторант с много маси и около всяка маса хора, много хора...правостоящи около заведеноето с бира или бутилка вода в ръка.До ресторанта малък плаж с 200 човека по пясъка и още толкова във водата. Отдясно малка рекичка (тази която пресякохме по-рано) а до нея скала с дървена беседка - мирадор отгоре и стъпала водещи до там. Хора по стълбите, пълзящи и в двете посоки, на мирадора хора и камери и телефони насочени във всички посоки. След скалата малък залив с тясна пясъчна ивица дълга около 200 метра. Навсякъде хора, хавлии...иврит, английска, немска, испанска и португалска реч. Вавилонско стълпотворение....хиляди хора бяха наоколо.
Бяхме вир вода от пот. Метнахме се в морето да се освежим и набързо продължихме нататък. Искахме да се отдалечим от всичката тази паплач. След 15ина минути стигнахме до плажа Piscina, който за щастие бе по-малко населен. Това е лагуна с приблиителни размери 500 на 1000 метра. Риф и скали подаващи си главите над водата разделят лагуната от Карибско море. Поплувахме и тук. По плажа имаше 20ина човека. И бе по-красив. Предполагам бе по-рядко опоменат в туристическите гидове. Вече бе към 3 следобед и нямахме много време з мотане. Изхода от парка бе далеко, а последният автобус за града бе в 18 ч. От тук до изхода минахме покрай полите на планината - вървяхме сравнително по равно. Още около 2 часа през джунглата. По пътя маймуни на няколко места ни пресякоха пътя. Скачаха от дърво на дърво в търсене на...незнам! Маймунските проблеми и навици са извън обсега ми на знания. Докато си говорим с Елена и разсъждаваме как точно са докарали строителни материали за няколкото къщи и заведения наоколо и горе в планината пред нас мина и отговора. Насреща ни се зададе керван от 10ина коне и мулета натоварени с чували и пакети. FedEx express на четири крака.
След някое време излязохме на асфалтиран път и цивилизация. Коли и микробуси чакаха пътниците си. Качихме се на едно от возилата да ни закара до изхода за по 3000 песо. Спестихме си още един час ходене. От тук веднага хванахме автобуса за Санта Марта. На седалката пред мен седеше Kogi индианец. В бяла туника и бели панталони, а от торбата му се подаваше дървена пръчка. При възмъжаването си Коги получават така нареченото попоро - нещо като хаванче, в което с дървената пръчица разтриват листа на кока. Получената смес е далеч от кокаин, но им помага да преборят глад и сън, когато се налага. Живееше някъде горе в планината, може и да бе от Поблито. Индианцте Коги са често споменаване, когато се говори за кока. Използват растението при ритуаите си. Как точно, незнам...изгубил съм тръпката към подобен вид любопитство. А може би Елена малко ми бе на пътя.
Не си усещахме краката. Едва доходихме от спирката до хотела.
На идният следобед се качихме на нощният автобус за Меделин. Разстоянието от близо 800 км ни отне 16 часа и 30 долара. Автобуса бе супер луксозен. Седалките лягаха почти хоризонтално, без да безпокоят пътника зад теб, имаше малка ръчка, с която се вдигаше нещо като табуретка за краката. Две тоалетни и интернет по-бърз от някои от хостелите, в които бяхме отсядали.
Пристигнахме разбити от път. Елена бе готова да търси автобус, но не и оставих много време за мислене. Намерих едно такси, което ни докара до хостела за 3 долара. Такситата в Колумбия са сравнително евтни.
Меделин е огромен град, няколко милиона живеят тук. Разположен е в долината на река Medellin а заобикалящите го планини, през повечето време бяха покрити с облаци. Блокове, къщи и бараки се простираха във всички посоки.
Пабло Ескобар е отраснал и живял тук, тук е върлувала и бандата му. Под върлувала, имам предвид, че направо им е разтакала фамилията на местните жители. Едно от момичета в хостела ми разказа спомен от детството си. От терасата, видяла как долу спира автомобил, от него излизат няколко човека с автомати и започват да стрелят по всичко, което се движи. И не става въпрос за гангстери стрелящи по други гангстери или полиция...а по най-обикноенни хорица. Без особена причина. Пабло е бил обявил награда за всеки застрелян полицай или войник. В имението му имало басейн с крокодили. Бая народ е бил превърнат в храна за крокодили. Хора са били убивани, жени насилвни...било е много приятно място. Стотици, може би хиляди хора са били убити от Пабло Ескобар и приятелчетата му. В същото време е построил няколко болници и училища - предполагам част от предизборните му кампании. Да успял е да се вмъкне в политическата система на Колумия. По една или друга причина, извън страната си е приемат едва ли не като колумбийският Робин худ...само че, когато за пръв път отворих думата, момичето в хостела ми каза, че тук е забранено да се говори за него. Хората, които са живели преди 93та година, не искат да си спомнят за миналото.
Пабло Ескобар е отраснал и живял тук, тук е върлувала и бандата му. Под върлувала, имам предвид, че направо им е разтакала фамилията на местните жители. Едно от момичета в хостела ми разказа спомен от детството си. От терасата, видяла как долу спира автомобил, от него излизат няколко човека с автомати и започват да стрелят по всичко, което се движи. И не става въпрос за гангстери стрелящи по други гангстери или полиция...а по най-обикноенни хорица. Без особена причина. Пабло е бил обявил награда за всеки застрелян полицай или войник. В имението му имало басейн с крокодили. Бая народ е бил превърнат в храна за крокодили. Хора са били убивани, жени насилвни...било е много приятно място. Стотици, може би хиляди хора са били убити от Пабло Ескобар и приятелчетата му. В същото време е построил няколко болници и училища - предполагам част от предизборните му кампании. Да успял е да се вмъкне в политическата система на Колумия. По една или друга причина, извън страната си е приемат едва ли не като колумбийският Робин худ...само че, когато за пръв път отворих думата, момичето в хостела ми каза, че тук е забранено да се говори за него. Хората, които са живели преди 93та година, не искат да си спомнят за миналото.
квартал Аврора
С метрото слязахме до Сан Хавиер, от където с въженият лифт се качихме до квартал Аврора. С кабинката минахме над гето, натъпкано с колиби и къщи, никой нямаше двор, хора не живееха в особено приятни условия. До много от бараките не можеше да се стигне с кола, само по тесни, стръмни и кални пътеки. Изрично ни предупредиха да не излизаме от станцията на лифта. Направихме няколко снимки и се върнахме до Сан Хавиер, където в момента е сравително безопасно. Качихме се до квартал, наречен Комуна 13. Днес улиците и къщите бяха украсени с графити или боядиани в ярки цветове. Днес е място, където се навъртат туристи. Но преди 15 години е било място обитавано от любов и мир. Стреляли са се всекиднвено, изнасилванията и обирите са били само малка част от красивият пейзаж.
комуна 13
Изкарахме още един ден в шматкане по улиците не Меделин преди да се засилим към Гуатапе. Селото е полегнало на брега на язовир Пеньол, и е заобиколено от планини от всички страни. Автобуса ни стовари на малекона, а тук бе някаква лудница. Бе неделя, цялото село бе по улиците. Също така съседните села и градове бяха тук. По малекона се продаваха сувенири, напитки, емпаняди, грилове на всеки 15 метра. Тръгнахме по малекона към хостела ни. Над езерото, по дължина на малекона минаваше зиплайн. През половин минута се чуваше свистенето на колелцата и силует в седалка ни задминаваше над главите. Десетки лодки, джетове и няколко лазера и оптимиста пореха водите на езерото. Толкова много живот, в едно толкова малко място. Нямаше празно място по улиците, слаломирахме с раниците си в стремежа да не се сблъскаме с някого. Подминахме едно семейство, облечени и малки и големи с дънки и моряшки тениски. Таткото и сина имаха шапка със символа на Батман. Водеха малък пинчер на каишка, а пинчера също бе облечен с дънки и моряшко елече.
Бавно подминахме лудницата, пресякохме малък мост и след няколко стотин метра след малък баир се озовахме в хостела ни. Разтоварихме багажа, сложихме джапанките и слязохме обратно към лудницата.
Най-сетне бяхме излезли от големите градове и се озовахме в Колумбия, така както съм си я представял. Надали бях виждал по живописно градче до момента. Къщите не бяха просто боядисани, бяха изрисувани. До най-малкият детайл бяха оцветени в светли бои и шарки. А фасадата на всяка една къща бе осеяна с така наречените zocalos. Барелефи,изрисувани и повечето от тях бяха идентични, подсказваки кой живее тук. Например шивачът, ще има шевна машина на фасадата си. Пред една къща бе паркиран стар камион Додж, а на фасадата бе изграфиран същият камион. Местният музикант имаше пиано и китара и т.н....Огромен труд бе положен за да направят селцето така приветливо.
На следният ден тръгнахме пеш към Piedra de Penol. Вървяхме около час покрай главният път, докато стигнахме до една бензиностанция. От тук още 20ина минути по стъпала и доста стръмен баир, докато се озовахме в основата на една канара, висока 200 метра. Нагоре се издигаха безброй стъпала. Платихме по 6 долара за вход и потеглихме. 700 стъпала само нагоре. Незнам защо, но съм запомнил, че има по 18 стъпала на етаж...това прави 40 етажа. Но стъпалата бяха по-високи и тесни и направо ни се разказа играта докато се изкатерим. Пристигнахме почервенели, облени в пот, с изцъклени очи, изплезени езици и в общи линии едва мърдахме. Така изглеждаха почти всички, успели да се доберат до горе. На върха на скалата бяха построили нещо като кула, с магазини за сувенири и бар. Продавачите трябваше да се катерят всеки ден, завалиите.
Качихме се на кулата, и под нас се разстлаха хълмове и планини и реки и езерото и всичките му ръкави и пътя, и други пътища, гори и ливади, покриви на къщи и целият свят на километри пред нас. Хора като мравки се грижеха за хорските си работи. Нямам представа как са покачили материал за кулата и бара и каквото още се намираше тук горе. Не видях нито асансьор, нито лебедки, нито нещо подобно. Докато се катерих нагоре подминах един младеж с огромен чувал на гърба си...Върнахме се също пеш и се възнаградихме с по един сладолед в Гуатапе.
Отделихме един ден за разходка до Сан Рафаел. Качихме се на автобуса и след около час бяхме там. Река Гуапате минава покрай селцето и образува множество малки езерца и каскади. Кръстосахме площада два пъти и слязохме към реката, за да си накиснем задниците във водата. Изсушихме се по гръб на гладките скали и потеглихме обратно. По пътя към селото един чичко продаваше сок от захарна тръстика и лимон. С нещо като мелничка, изцеждаше сока от тръстиката и към него добавя лимонов сок. Почерпихме се с по чаша сок и чичкото не спря да говори. За колко германци и французи живеели тук и ако някога решим да си купим земя в района, да го потърсим. И извади една карта и започна да ни обяснява къде имотите били по-изгодни и къде не. В един момент спрях да се боря с тръпката му да ни продаде парче земя. Освен сока...
Хазяйката ни спомена селце, на име Саленто - намирало се в zona cafeteria...отглеждало се много кафе и било muy lindo. Решихме да се засилим и до там. Потеглихме към 9 сутринта, сменихме автобус в Меделин и пристигнахме в 9 вечерта. В автобуса имаше wifi, та по пътя запазихме две легла в един от хостелите. Бяхме разбити от път, хапнахме набързо и се хоризонтирахме.
Бавно подминахме лудницата, пресякохме малък мост и след няколко стотин метра след малък баир се озовахме в хостела ни. Разтоварихме багажа, сложихме джапанките и слязохме обратно към лудницата.
Качихме се на кулата, и под нас се разстлаха хълмове и планини и реки и езерото и всичките му ръкави и пътя, и други пътища, гори и ливади, покриви на къщи и целият свят на километри пред нас. Хора като мравки се грижеха за хорските си работи. Нямам представа как са покачили материал за кулата и бара и каквото още се намираше тук горе. Не видях нито асансьор, нито лебедки, нито нещо подобно. Докато се катерих нагоре подминах един младеж с огромен чувал на гърба си...Върнахме се също пеш и се възнаградихме с по един сладолед в Гуатапе.
Следващите два дни бяха епически разходки. Първо, по един черен път слязохме в долина, минахме покрай десетки ферми. Всички гледаха кафе и всяка ферма предлагашеобиколка с обяснения как се прави кафе и т.н...Ние си карахме по пътя. Тук цел нямаше, разходката по заспали пътища, горски пътеки и кафени плантации бяха на дневен ред. По едно време се озовахме на кръстопът. Докато умуваме на къде, съзряхме малка сергия - женица предлагаше шейкове - ако не бяхме единствените клиенти днес, то със сигурност бяхме от малкото...презаредихме се с пресен сок от банан и ананас и продължихме.
След още около час излязохме на асфалтиран път, от където се качихме до ферма Санта Рита. Платихме по 5000 песос за вход и от тук ни бяха нужни около два часа, за да прекосим няколко хълма и реки, докато се озовем до водопад Санта Рита. Водопада не ме впечатли, никак особено. Малка рекичке се изливаше от 6-7 метра върху няколко скали. Но пък разходката до там и обратно си струваше труда. Прибрахме се разбити - незнам колко киометра бяхме навъртяли, но бяхме вървели 7 часа.
Cocora park бе следващото ни приключение, което започна още при потеглянето ни. Транспорта до парка е с willy jeep - ако не греша, това са автомобилите ползвани от американската армия през втората световна. Има места за 10 човека, но Колумбийците не са фанатици, когато става дума за цифри. Седалките бяха заети и аз и още две момичета стояхме на по една релса отзад, като се държахме за рамките на покривалото. На правите участъци караха с 60 може би и повече. Ако се изтървеш, съмнявам се да се разминеш само със синини. След 20ина минути пристигнахме - от тук започна 2 часово катерене нагоре, през средата на джунглата. Качихме се на около 3000 метра надморска височина до къщата на колибрите. Платихме по 5000 песо за вход, но ни посрещнаха с горещо какао и сирене. Къде бе общото между сиренето и какаото в кулинарен аспект не мога да кажа...но и сиренето и какаото ги правеха тук горе, във фермата. Колибрите...бяха навсякъде - видях три различни вида, зелени, едно черно бяло и няколко синкави с дълги опашки. Имаха хранилки и до голяма степен бяха свикнали с хората около себе си.
До тук с автомобил не можеше да се стигне. Всичко бе докарано с коне, магарета и на ръка. Предполагам. А къщата си бе къща, и то доста голяма. От тук се върнахме 10ина минути назад, за да хванем отбивка с табела Estrella de Agua. Катеренто бе почти вертикално. След 20ина минути, и двамата с изплезени езици излязохме на открито място, където успях да се свържа със сателит - телефона ми показваше една доста голяма извивка близо 20 км, преди да се върнем до входа на парка. Появиха се две момичета - според мен германки. И те не знаеха какво и колко ги очаква. Следваха табелата за Estrella. Освен, че пред нас имаше 45 градуса баир нагоре, нямахме представа как ще се измени след изкачването. Нямахме храна, нито много вода, освен това имахме само по една горница на анорк с нас...не бяхме подготвени за подобни премеждия. Върнахме се по пътя, който бяхме изкачили и намерихме друг път, който ни отведе до друга ферма, от където черен коларски път слизаше плавно от планината. Не след дълго се озовахме в Долината на палмите - високи палмови дървета, посадени от хора, така и не си направих труда да разбера, кой и защо се е захванал с този проект.
Valle de las palmas
Палмите се издигаха като обелиски по склоновете на околните хълмове, навсяъде бе постелено със зелена трева. Някой се грижеше полята със зелена трева да не бъдат завзети от заобкалящите ни джунгли. Щастливи крави и коне пасяха наоколо. Вечерта в хостела, две момчета ни разказаха, че минали по пътя от който ние се върнахме. Бяха тръгнали в 6.30 сутринта, върнаха се към 18ч. вечерта. Според ГПС картите им, бяха изминали 37 километра. Изглеждаха доволни, но напълно изцедени.
Бяхме планували от тук да се придвижим до Villavieja, където е пустинята Татакоа. Semana Santa имаше други планове за нас. Всички хостели и хотели бяха предварително запазени за Великден. Шанса да спим по пейките бе голям, решихме да играем на сигурно. Останахме още един ден в Саленто, да обмислим по нататъшното пътуване. Докато го умуваме , в една малка уличка намерихме кафетерия Дон Хуан - честно ви казвам, не бях пил по-ароматно кафе от много дълго време! Идваше от една от фермите в района - Циркация. Там го отглеждат, събират, пекат и пакетират. Ако не ме очакваха още няколко месеца път, щях да купя два пакета за у дома. Минахме през много страни, където кафето заема голям дял от индустрията. До момента само Колумбийското кафе ми направи впечатление със силен вкус и аромат. Но хубаво кафе не се предлага навсякъде. На улицата и квартални бараки е негърска пот...в повечето хостели бе силно и сроматно...с някои изключения разбира се.
Измислихме и по нататъшен план. Сутринта хванахме автобуса за Армения, от където сменихме друг, който ни отведе в Кали. Намерихме евтин хостел, La Pinta Boogaloo. За 7 долара на вечер, със закуска, басейн, билярд, нинтендо, уроци по салса....Единственият проблем бе, че бе на 15-20 минути от старият център. А около хостела нямаше нито магазини, нито бар, нито ресторанти..Но пък бе тихо и спокойно. В Кали, кой знае няма какво за правене. Има един хълм с 3 кръста, който туристите обичат да катерят. Ние предпочитаме да катерим из планин и джунги, не в гонене на кръстове и обръчи. През Кали минават реките Cauca и Cali. Покрай брега на едната са сложили цяла дузина котки от фибростъкло, в размерите на тигър. Всичките са с еднкъв размер и форма, различават се по цвят и декорация. Не навлязох в подробности защо тия котараци са посадени, имаше нещо с поверията на древните индианци.
Hellraiser cat...
Вечерта, бяхме поседнали на масата с чаша ром с кола, когато се появи едно момиче и ни покани на салса урок. Кали е нещо като салса център на Колумбия, и много хора идват тук да танцуват салса. Разбрах го, когато от Панама летяхме за Картагена. Срещнахме един южно кореец, който летеше от Панама до Кали, специално заради салсата... Та решихме да се пробваме веднъж. Аз съм си дърво за тези работи, дори и след някоя чаша ром. Но научихме че салсата има 6 основни стъпки, ние научихме две от тях. Раз, два, три, cuatro, cinco, seis...
От тук тръгнахме към Сан Циприано, което бе част от план Б. В хостела ни имаше американка, на име Ерика, която живееше в Богота и работеше като учителка по английски. Имала седмица отпуска заради Велик ден и също искаше да иде до Сан Циприано. През Юбер, Ерика извика една кола, която да ни свали до автогарата, но още преди да потеглим наговорихме шофьора да ни закара направо до Кордоба. Излезе с няколко долара на човек по-скъпо, но пък бе по-удобен транспорт и се придвижихме много по-бързо. Освен транспорт, получихме и урок по колумбийски идиоми и жаргон. Основно мръсни думи, които ги няма в нито един учебник. Към 13 ч. бяхме в Кордоба, от където хванахме местният транспорт за Сан Циприано. Някога от тук е минавал влак (един младеж по-късно ни каза, че влакът все още минава веднъж на няколко седмици, за да докара провизии. Не на всеки може да се вярва в тази страна...)Та дненс влакът не минава, или не е много редовен. Транспорта...представете си огромна лагерна количка, дълга около два и половина метра и широка малко повече от релсите. Лагерите са монтирани на широчина железопътните релси, по два във всеки ъгъл. По-малки лагери от всяка страна, монтирани хоризонтално от вътрешната страна на релсите, държат устройството да не излети от пътя. Задвижването е с мотор, монтиран на две парчета винкел. Предното колело е обездвижено на платформата, а задното е на релсата и движи количката напред.
Пътниците са седнали на малка дървена пейка, която се маха, ако количката се ползва за карго. Раниците отидоха между седалката и мотоциклета. Безопасността не бе никакъв проблем - просто не съществуваше. Аз знаех какво да очаквам. Пътувах с обувки и дрехи с дълги ръкави и крачоли - ако се наложи да скоча от това нещо, в случай на опасност. Наричаха ги brujitas - вещици. Движнето бе само в една посока. Изчаквахме да пристигнат тези от Сан Циприано, преди да потеглим нататък. В Гуатапе срещнахме швейцарец, който ни разказа, че когато минал по този маршрут, брухитата не се изчаквали, а когато се срещнали с насреща идващата, двамата шофьори се скарали, кой да остъпи. В крайна сметка по-леко натоварената, трябвало да свали товара край релсите и да свали и брухитата, за да се разминат.
Сан Циприано е селце с население от около 500 човека, заобиколено от джунгла, покрай река със същото име, и още няколко потока. Жителите са черни, потомство на роби предполагам. Повечето живеят в дървени бараки, в доста първобитни условия. В търсене на квартира, надникнахме в няколко. Супер мръсни матраци, стаи с улуци между дъските, за улеснение на мишки и паяци, паяжини навсякъде...намерихме едно хотелче за 60000 стаята с две двойни легла. Стаята бе много малка за трима човека, но нямахме голям избор. Цените бяха вече надути заради Семана Санта. Имахме още няколко часа дневна светлина, обядвахме и се качихме нагоре по реката, от където отбихме вляво и влязохме по една горска пътека в джунглата. Пресичахме поточета и малки водопади, на няколко места се топнахме в реката. Водата първоначално се усеща хладна, но след като веднъж се потопихме изцяло, бе приятно. Една вечер тук ни бе достатъчна, но на следната сутрин не бързахме да си тръгнем. След закуска наехме по една надута вътрешна гума от колело на камион, качихме се около 40 минути нагоре по реката. По пътя ни последва едно кученце. Като намерихме удобно място, хвърлихме гумите в реката и се метнахме отгоре им. Кученцето реши да ни последва, но течението ни отнесе към един бързей. Кучето отиваше към беля. Аз и Ерика загребахме усърдно към него, за да му помогнем. Ерика се оказа по-бърза, грабна го за врата и го издърпа от водата. През целия път нагоре, докато кучето ни следваше, Ерик отбягваше кучето - мисля, че се страхуваше от бълхи или някоя болест. Бе по средата на реката и просто реши да го остави да пътува с нея надолу. Минавахме през бързи и по плитки участъци или забавяхме, където бе дълбоко. Със задници забити в отвора на гумата, и крака във водата се носехме надолу по течението. Надали мога да сравня този ручей с Мисисипи, но Хъкълбери Фин ми влезе в мислите, докато гумата ми цепеше меката вода. От време на време моят задник обираше някой камък, а на няколко пъти течението ме изхвърли на плитчини, където се наложи да стана и мина няколко метра по камъните с гумата в ръка. Ерика пътува почти през цялото време с кученцето. То бе или отгоре и, или на гумата. Ако гумата се въртеше, кученцето подскачаше от едната, на другата страна на ринга. Не му харесваше да пътува с муцуна, насочена назад. На една плитчина малко преди селцето, Ерика го пусна във водата, а то доплува до брега. Мисля че пътуването му хареса, не по-малко от нас. 40 минути пеш нагоре, се оказаха около час и половина спускане.
Върнахме гумите, събрахме си раниците и към 12 часа тръгнахме обратно към Кали, където изкарахме още една вечер. Ерика остана, ние потеглихме към Popayan. Тук всички хостели и хотели бяха заети, цените бяха надути, но аз успях да намеря стая за около 22 долара на вечер. Не знаех какво ни очаква, преди да пристигнем. Улици пълни с хора, магазини, барове и ресторанти пълни с хора, площади и църкви пълни с хора...Половин Колумбия бе тук. В Попаян се провежда голяма процесия по случай Великден, и всеки себеуважаващ се католик трябваше да е тук. Най-отпред са барабанчиците. На всеки пет секунди около около 50 тъпана наподобяваха гръмотевичен тътен, и гонеха къде що са останали гълъби по покривите, а по-малките деца започваха да плачата. Тъпанджиите ходеха много бавно и имахме възможността, да се насладим на гръмотевичната им синхронизация. Останах глух за около 15 минути след като отминаха. Последваха ги около 20ина платформи. На всяка имаше двуметрови статуи, изобразяващи Христос в последните си моменти от живота. А това бяха Юда и целувката му, Пилат Понтийски, който съди Исус, наказанието на Исус, мъкненето на кръста, заковаването за него с пирони, вдигането на самия кръст и т.н.Всяка платформа бе носена от 8 човека и не изглеждаха никак леки. Носачите бяха облечени в сини тоги и обути в сандали. Платформите бяха на разстояние от около 50-100 метра една от друга, между тях имаше хора със свещи, хорове, духови и струнни оркестри, гвардия, деца, бездомни кучета няколко котки и какво ли още не. Все поклонници. Продължи няколко часа. На втората вечер бе абсолютно същата схема, музиката бе същата, оркестрите и хората бяха същите, само че платформите бяха различни. Този път изобразяваха свалянето на Исус от кръста, повиването, полагането му в пещерата (не, платформа с пещера нямаше, но ми се иска да я бяха помъкнали) и т.н...Тук таме и се появяваха Мария Магдалена или Мария, божията майка...
Последната вечер, церемонията не се промени особено много. Освен че музиката от погребална се превърна в радостна, тъпаните звучаха игриво, а върху платформите бе изобразено възкресението на Исус...и носачите бяха облечени с бели тоги.
Раздаваха се флайери с указания кога и къде ще минава процесията всяка вечер, а също така се умоляваха гражданите да се държат културно - да не говорят, да не пушат, да внимават, защото има много полиция, имаше предупреждение за външен вид - в смисъл пънкари, кожени якета и флешове по ушите не бяха желателни. Нямаха никакъв проблем с полуголи жени (последните между 15 - 65 се обличат като курви, поне половината от тях...циците и месата им са навън, а колумбийките имат по много от всичко!)
Като говоря за пънкари, тук на местните никак не им е лесно. Полицията и правителството не ги обичат, ама никак. Носене на кубинки или подобни обувки от неауториирани лица е забранено - подобни лица се приемат за членове на ФАРК. Някой ми разказа как преди време, младеж (турист) се разхождал по улиците на Богота с черни Мартинси. Полицията го спира на улицата, и го накарали да ги събуе, а след това дасе съблече гол. Изхвърлили му дрехите в контейнера, и го отпратили да се прибира. Днес може би няма да те съблекат, но все още ще гледат с много лошо око на теб. В хостела в Кали имаше две момчета, които работеха там и го играеха "различни". Татуси, флешове, кубинки и тениски с деткор банди или там каквото бе...черепи и кости и голи жени яздещи дракони...Заговорихме се за пънк рок с едното момче. До преди 2 години ако се появи така на улицата, щели да го арестуват веднага. И за полицията ще ви разкажа нещо - когато навърши 18, всеки младеж се задължава да си изтегли "чопа". Няколко лимки в различни цветове в една торба. Ако изтегли черната, отива в армията, ако изтегли червена отива в полицията, а ако изтегли бялата си отива вкъщи. Имат право да се откупят от служба. Ако нямата пари или не чакат деца, 1 година ще служат на народа.
Та ако ти се случи да си на улицата и те нападнат крадци, не очаквайте помощ от 18 годишен полицай, който няма никакво желание да носи униформата...аз не бих се наврял между шамарите. Разбира се имаше и редови офицери.
Попаян е наричан още белият град. Всички сгради в централната част са боядисани в бяло. Незнам защо, правеха се на интересни предполагам.
На два пъти, колумбийци на улицата ни помолиха да се снимат с нас. Предполагам не се появяват много европейци наоколо. Аз лесно мога да мина за аржентинец, дори и за местен, ако си държа устата затворена. Но Елена е висока и руса и тук такива не виреят.
През деня имаше много пазари със сувенири, също фолклорни фестивали, изложби и на всеки ъгъл нещо се случваше. Хората празнуваха с пълна пара. Ден година храни...в случая цяла седмица, на гърба на Исус.
В Неделя потеглихме отново - този път за Сан Августин. Хипарливо селце запокитено из планините. Автобус ни свали до отбивката за Сан Августин, откъдето се качихме в каросерията на една камионетка, която ни свали в центъра на селцето. Намерихме си хотела, който се оказа доста сносен. Имахме време да се помотаме из селото. Но нямаше какво толкова да се гледа, цяла една улица със сувенири. Аз исках да си купя така наречената мочила - раница за през рамо, оплетена от вълна или ушита от плат. Бяха или много колоритни, или само черно бели , от време на време преплетени с цветовете на колумбийският флаг. Така и не намерих една, която да ми хареса.
Причината да се насочим насам бе археологически парк, в който са изложени 130 каменни статуи. Хора, жаби, гущери и змии бяха издялани от камък. Датираха от преди 3000 години и доста малко се знаеше за тях. Още по-малко за хората сътворили ги. Археолозите предполагаха за значението и ролята на статуите. През целият ден докато бяхме в парка валя дъжд. Разбира се, когато излязохме от парка. дъжда спря. Билета, който ни издадоха важеше за още две археологически местности в района. Но за да се стигне до там трябваше да наемем кола или коне...прогнозата даваше още дъжд, решихме че 130 статуи ни стигат и на следната сутрин се качихме в каросерията на пикап тойота хайлукс, който ни отведе до Питалито.
От тук си хванахме автобуса за Мокоа. Целта бе Пасто, но пътят бе много за един ден и останахме в Мокоа за една вечер. Бяхме в Санта Марта, когато Мокоа се появи в новините. След обилни валежи, лавина от кал се свлича по коритото на реката, прелива и помита къщите, които са около бреговете. Първо придошла водата. Мостове и улици изчезнали под нея. Последвала лавина от кал, а за да бъде нещастието пълно, водата помъкала канари до 3-4 метра в диаметър. Коли изпомачкани, много къщи бяха унищожени напълно или наполовина с липсващи стени от страната на реката. По улиците бяха разлепени снимки на липсващи хора - предимно деца. Над 500 човека бяха загинали или безследно изчезнали. Когато пристигнахме, бяха минали вече 3 седмици. Сградите около автогарата, която е в по-ниската част на града, бяха все още пълни с кал, камъни и клони. Река Мокоа е една от всчките, които образуват Амазонка...беше побесняла!
Бяхме наели стая в евтин хотел в центъра. Слязохме да пием по бира в кафенето до входа на хотела. На една маса се бяха разположили 3 канадци и един еквадорец - заговорихме ги. Работеха като доброволци в помощ на Мокоа - тяхната работа бе да картографират мястото където реката бе преляла. Преди два дни пожарникарите и армията спрели с търсенето на изчезнали - от тук, шанса да намерят някой все още жив, бил 1%. Изчезналите са затрупани под скалите или отнесени надолу по течението. Тела ще изплуват едно по едно в близките седмици.
От Мокоа продължихме към Пасто. Прекосихме Андите, минавайки по Trampoline de Diablo - един от най-опасните пътища не само в Колумбия, но и Южна Америка. Пътя е хлъзгав при дъжд, има опасност от свличане на кал, а ако някое от колелата излезе от пътя, пропастта е няколко стотин метра. Два автомобила се разминават трудно, понякога една от колите трява да даде до 50 метра назад, до по-широка част на пътя. Стотици хора са загинали тук от построяването му от военните през 30те години на миналият век. Когато ние минахме имаше мантинели през по-голямата част. Тук таме бяха изтръгнати от някое свлачище. Минахме покрай десетки водопади, от 2 до може би 50 метра височина...няколко прекосихме буквално. Изливаха се и се изтичаха на пътя. След близо 6 часа пристигнахме в Пасто. Имахме планове да посетим близкият вулкан, с езеро в кратера си, но валеше почти през цялото време, а и двамата бяхме уморени от приключения и емоции. Дадохме си почивка преди да влезем в Еквадор. Прекарахме един ден в разглеждане на Пасто, в който няма какво толкова да се гледа. Намерихме музей на златото и се вмъкнахме вътре. Интереснтото не бе в музея, а в краткият ни разговор с един около 65 годишен чичак, когото срещнахме вътре.
Той пръв ни заговори на английски, попита ни от къде сме и ни пожела добре дошли. Обърнахме разговора на испански. Изненада се да чуе България. Бе един от малкото, които бе чувал за тази държавица. Също така имаше познания за миналото ни. Знаеше, че сме били част от социалистическият блок. Разпита ме за което. Казах му, че не помня много, но при капитализма има много бедни и няколко много богати...и всеки е сам за себе си. Ентузиазира се от отговора ми. Тук някъде ми бе зададен най странният въпрос от началото на пътуването ни:
- Вие да не сте евреи? - трябваше ми време да осмисля въпроса. Judeos и jodidos звучат на испански подобно, особено когато има намесен акцент. Judeos са евреи, а jodidos идва от joder, което е еба...може да се интерпретра по много начини както и българският глагол.
- За израелтяни ли ни питаш? - исках да съм сигуен, че правилно съм разбрал въпроса.
- Да.
- Не, не сме евреи - отговорих аз, последва радостен възглас и ръкостискане...беше изключително щастлив, че няма евреи насреща си, и че може да стисне ръцете на чужденци Неевреи.
- Какво те бъркат евреите теб...и без друго няма толкова много наоколо.
- Пълни са с пари и искат още.
Реших да не навлизам в повече детайли, всеки си има право на мнение. Неговото наподобяваше открит расизъм. Разменхме още няколко думи и се сбогувахме по живо по здраво.
Колумбийците са много отворени и любознателни хора. Нямаше как да не направя разлика от всички останали държави които бяхме посетили до момента. Заговаряха ни постоянно, интересуваха се от къде идваме, какво е в Еропа, в държавите от където идваме, какво работим и т.н...В други държави ни питаха от къде сме, с цел да ни заговорят, след което да ни продадат стоката си или да ни предложат такси или трева...все измекярски подходи.
Но в Колумбия съвсем чисто и откровенно искаха да знаят за света навън. Също така се гордееха се с родината си и се радваха, че чужденци идват от толкова далеко, за да посетят страната. Коумбия е известна с насилието си, наркокартелите и ФАРК, което дълго време е отблъсквало туристи. Днес е много по-спокойно, малко по малко, хора от близко и далеч се насочват насам в търсене на природните и красоти. Незнам колко пъти ни бе пожелано добре дошли. В автобуса от Пасто към границата пътувахме с 10 годишно хлапе. Елена се занимава с него, аз се опитвах да спя. Хлапето не се спря - има ли крави в холандия, има ли велосипедисти, има ли дървета има ли от всяко едно нещо, което му се изпречи на погледа през целият път.
Изкарахме 4 седмици в Колумби. Видяхме една много малка част от всичките и прелести. От пътването ни до тук давах предимство на Гватемала, като най-красива държава. Колумбия отне първото място по всичко. И транспорт и пътища и хора и хостели и природа. С голяма радост бих се върнал тук отново и измина неизминатите пътища.
Cartagena
Cartagena
Cartagena
проажба на отрова за мишки
Cartagena
Картагена
cartagena
часовниковата кула и вратите на старият град в Картагена
гратис пътници
Santa Marta
fisherman Santa Marta
Santa Marta
kogi kids
river in Tayrona park
Santa Marta
tayrona park
old school graffiti
част от гетото в Меделин
Medellin
and the streets of Medellin
долина с кафени плантации
Още веднъж от скалата
Valle de las palmas
valle de las palmas
coffee!!!!
even more coffee!
colibri
and blue colibri
and now together
art in Salento
Santa Rita farm
that one was 1.5 mtrs long..
долината на палмите в Кокора
древна гробница в парк Кокора
какаово дръвче
San Cipriano
orchestra in Popayan
on the way of Trampoline de Diablo
текст и снимки: Мартин Байрямов
Ползването на материал от блога само с разрешението на автора!words and photos: Martin Bayryamov
to use any of the material above, you will need an authorization!
with love from https://www.geckowindsurfschool.com/
Comments
Post a Comment