Еквадор

Пресякохме пеш интернационалният мост между Колумбия и Еквадор и се насочихме към митниццата. Тук бе организиран хаос. Куфари и раници бяха нахвърляни около входната врата. Вътре не пускаха с чанти. Опашката продължаваше и отвън. Елена се нареди да чака, и когато влезе в митницата, аз останах отвън, с раниците. През прозорците не се виждаше, но отвреме на време хвърлях по един поглед през отворената врата. Минаха около 45 минути, когато дойде и нейният ред на гишето. Оставих раниците и се набутах набързо до нея. Уредника се опита да ме спре (заради раницата с лаптопа, която не посмях да оставя без надзор - казах му, че тази чанта няма да остане отвън и продължих, без да се обяснявам повече. Нахалството понякога е много полезно).
На хората по-назад на опашката никак не им се хареса маневрата ми. Аз се направих на разсеян. Без много подробности ни удариха по един печат в паспорта, и официално бяхме влезли в Еквадор. Изгризахме по една ябълка и се упътихме към автобусите. Микробус ни свали за 75 цента (тук също използат американският долар) до Тулкан, откъдето се качихме на голям автобус, който ни отведе до столицата - Кито. Пейзажа по пътя се оказа доста скучен. Нямаше много дървета, минавахме покрай оголени хълмове или скални масиви. Едва бяхме излезли от Колумбия, където всичко бе джунгли, водопади и в общи линии навсякъде бяхме с отворени усти, а аааааахх...и иииииих бяха ежедневно използвани. Очаквахме и тук подобни гледки, но грешахме. Пресякохме Екватора около час и половина преди да влезем в Кито - навигацията на телефона ми каза, че пресичаме нулевият паралел. Знак не видях. Пътя до Кито отне 6 часа, автобусът спираше на всяка барака, за да събира пътници.
Бе вече 18ч, слънцето бавно се скриваше зад хоризонта. Нямахме желание да се лутаме из градския транспорт по тъмно. Внимателно подбрахме такси, което за 8 долара ни стовари пред хостела. Бяхме предупредени, че има фалшиви таксита, които нямат лиценз. От време на време се случвало едно от тези, да отвлича туристи и да ги обира, или изнудва за пари. Ако нямаш брой в себе си, с нож в хъбоците те заставят да източиш някой банкомат. Все приятни преживявания.
Кито е на надморска височина 2850 метра. Както се оказа, бе доста хладно. През деня бе 20-25, но вечер температурите спадаха до 15 градуса. След Централна Америка, където средно бе 30 градуса, във вътрешността на Колумбия ни дойде освежавща. Но Еквадор си бе удар под хълбоците. На Екватора сме, а такъв студ!
На другия ден сутринта, с още едно момче от хостела, се запътихме към Телеферико - кабинков лифт, който ни отведе на височина 3950 метра - до подножието на вулкан Пичинча.

Мислехме, че ще се качим догоре, ще направим по някоя снимка на Кито от високо и ще се приберем обратно. Не. От тук започваше пътека, която отвежда до основата на вулкана. От там нагоре е за сериозни алпиисти. Ние решихме да се запътм нагоре, и до където стигнем. Вървяхме около 2 часа по стръмна пътеки, от време на време се разминавахме с други туристи. Бяхме на височина около 4300 метра, когато в рамките на 15 минути небето се покри с облаци и започна да пада градушка. Ледени парченца в размера на леща се сипеха от небето. От среща ни се зададе една група младежи, които се връщаха. Казаха ни, че до края на тази пътека имало още два и половина часа. Два и половина часа нагор, в тая градушка...съгласихме се дружно, че за днес ни стига. Тръгнахме обратно, а градушката се топеше и превръщаше твърдата земя в кални и хлъзгави пътеки. Слизахме много внимателно. Светкавици заудряха близо до нас. Елена бе на прага да се паникьоса. Абрахам (венецуелеца, с който бяхме) се подхлъзна и падна по задник в калта. Пишман туристи може би ще е приблизително определение за нас в този ден...без повече премеждия слязохме до лифта, а градушката (която се бе превърнала в дъжд) спря, слънцето изгря, и само мократа земя подсказваше, че скоро е валяло.

Прибрахме се уморени, мокри и леко разочароваи от времето, което ни възпря от по-далечен поход. Мен ме болеше глава, предполагам от надморската височина. Никога в живота си не бях се качвал толкова високо.
На следният ден с Елена се разходихме до "centro historico" в Кито. Банки, църкви, катедрали...уморен съм от тези неща. Някога индианците Кечуа сравнили Quito със земята. Не искали да дадат града на испанците. В крайна сметка, преди 500 години, испанците го завзели и съградили, върху руините оставени от Кечуа.
Беше Неделя и улиците в центъра бяха затворени за автомобили, затова пък хиляди велосипедисти щъкаха по улиците. Най дразнещо бе, че не бяха само по улиите, но и по тротоара. Неведнъж трябваше да отскачаме настрани, за да избегнем евентуален сблъсък. Нарадвахме се на Кито и решихме да селзем към тихоокеанската част. Взехме билети за нощният автобус за Каноа, а денят го използвахме, за да отидем до нулевият паралел. Има два монумента, наречени La mitad del mundo - средата на света. Единият е измерен от накой си Чарлз Мари де Кондамин, през 18 век и съответно отстои на 250 метра от истинският нулев паралел. Но тук са вдигнали паметници, музеи и всички туристи се насочват насам. Ние решихме да не се занимаваме с фалшификати. В посока Кайамбе, преди 15 години е построен слънчев часовник, разположен на истинският Екватор. Измерен е от военните със съвременни ГПС методи. Малко е известен и малко посещаван. При пролетно и есенно равнодествие, слънцето минава точно над слънчевият часовник, и сенките в 6 сутринта и 6 вечерта образуват права дълга линия, разположена над географският екватор. В 12 на обяд сянка няма. Младеж на около 25 години се грижеше за часовника и даваше 15 минутни обясненя кога, как и какво трабва да знаем за екватора.

Металната линия минава над нулевият паралел. От ляво е южното, а отдясно, северното полукълбо

Бе обед и бяхме пригладнели, на 200 метра по нагоре по пътя имаше ресторант. Влязохме и попитахме за дневното меню. Предложиха ни го за 6 долара. С Елена се спогледахме, и разменхме на английски няколко думи, изразяващи менението, че е скъпо и че след около час можем да сме обратно в Кито и можем да ядем нещо по-евтино. Казахме на човека благодаря и се обърнахме към вратата. Моментално се появи още едно обедно меню, което бе за 4 долара, и бе абсолютно същото като това за 6. Този път имахме сделка.
Прибрхаме се в Кито, събрахме си багажите, помотахме се малко и в 12 вечерта се качихме на автобуса за Каноа, който ни свали в 5,30 сутринта в центъра на селото. Хостела, където отседнахме бе на 20ина минути южно от селото. Докато в Кито бе високо и студено, то на морското равнище влагата и жегата бяха упорити. За щастие в 5:30 сутринта слънцето не бе изгряло все още и жегата не бе силна. Изминахме пътя пеш, и гледахме как слънцето бавно се подава измежду хълмовете отляво. Хостела все още спеше, наложи се да изчакаме малко, докато хората се поразбудят и ни дадат ключове за стаята. Към 8 часа се върнахме до селото, за да закусим, а след като се върнахме се проснахме на леглото и си доспахме до 11. Когато се измъкнахме от стаята, прилива превземаше бавно плажа, а малка вълна се разбиваше на брега. След 6 седмици без сърф, всяка вълна изглежда перфектна. Наех една дъска от собственика и се метнах във водата. Изкарахме два дни сърф и лежане по плажа. От време на време слизахме до селото за храна.

Преди една година точно, земетресение ударил Еквадор и разрушило много къщи по крайбрежието, включително и Каноа. Бяха нахвърляли няколко временни контейнера, за жилища, докато съградят нови къщи за хората останали без жилище.
В селото пресни зеленчуци и плодове бяха много трудно за намиране. По магазинчетата продаваха почернели банани и изгнили домати. Един ден се приближих до една продавачка, която говореше с младеж пред тезгяха. Първоначално посмислих, че е клиент и реших да си изчакам реда. Заслушах се в разговора, но тези си говореха за 3тия братовчед на стринка им Гайтана. Почаках още няколко минути, но продавачката упорито не се интересуваше от мен...реших да не си губя повече времето, обърнах се, и се насочих към другия магазин, на 15ина метра по-надолу по улицата. Какво ще желаете? - сети се кога да ме пита...вече нищо от тук, отговорих аз и продължих. Не са много заинтересувани от клиентите. В Никарагуа бе същото.
Искахме да останем още една нощ, но стаята ни бе резервиране вече, наложи се да продължим на татък.
Слязохме до Пуерто Лопез, което ни отне около 4 часа. Още едно заспало село, ръчкано от малкото туристи, които минават от тук.На около 40 км офшор се намира остров Isla de la Plata, който е единствената причина туристи да се спират. От тук тръгват дневни екскурзии до острова. Исла де ла плата се обитава от безброй фрегати, корморани и синокраки рибояди. Последните е една от птиците, които могат да се наблюдават и на островите Галапагос.
Екскурзията до острова ни отне целият ден, бяхме група от 8 човека на лодката, която ни отведе до там. Острова е с размери 5 на 2 километра приблилзително, вегетацията е храсталаци и някой друг плевел. Дървета няма, с изключение на Palo Santo (свещенно дърво), като може би имаше не повече от 100 дръвчета на целият остров. От това дърво се извличат етерични масла а талаша и клонки се горят за благовоние и гонене на зли духове и комари. Мотахме се два часа по острова в гледане на птици. Мъжките фрегати имат червена шия, която в период на чфтосване я дуят като балон, за да привличат женските. Това бе може би единственото интерено нещо, което видяхме тук. Върнахме се на лодката, за да наблюдаваме костенурки. Водните костенурки бяха бая едри и може би около 10ина парчета обикаляха около лодката. На лапата на едната бе закачено парче рибарска мрежа или въже. Исках да я хвана и да я освободя от въжетата, но не получих никакво съдействие от екипажа на лодката. Игнорираха ми забележките и молбите да се доближим до животното.Бе им през крачола. Тия глупаци не осъзнават ли, че си изкарват хляба от туристи, дошли заради природата, не заради сандвичите на борда....

blue footed booby

male fregata looking for female

sea turtle with a rope around the leg...

Още в Колумбия започнахме да търсим самолетни билети за Галапагос, но надеждите ни се изплъзнаха от ръцете и се разбиха на малки парченца по земята. Полет от два часа бе 400 долара, а допълнително, още на летището, се плаща такса 110 долара за влизане в нацоналният природен парк на островите. Квартирите струваха 35 долара и нагоре. Щеше да ни излезе доста солено удоволствето да наблюдаваме гигантски костенурки и тюлени.
Продължавахме да следим цените на полетите, но нищо не се промени. Както изглежда, тези острови са привилегия само за богати хора. Или швейцарци.
От Пуерто Лопез слязохме до Монтанита. Пътуването до там отне 4 часа, със смяна на автобус в Портовиехо. Минахме покрай села, потънали в кал, прахоляк и мръсотия. Земетресението и тук бе оставило много хора без покрив над главите си. Цели квартали бяха изградени от контейнери.
В Монтанита си намерихме хостела с най-красивата гледка. Намираше се на върха на малък хълм, наляво бяха покривите на къщите в селото, а надясно бе океана и вълна, дълга поне 500 метра. Монтанита е ужасно място. Мръсни улици, покрити с кал, 95% от къщите са ресторанти, арове, хостели, хотели и стаи под наем. Останалите 5% бяха недовършени строежи, изоставени до където са стигнали. Рояци от хора пълзяха между автомобилите и мотоциклетите, а тротоарте бяха заети от търговци на сувенири, сокове, емпанядас и т.н...Бе една добре известна туристическа дестинация, както за чужденци, така и еквадорци. Пристигнахме в събота, а в понеделник бе 1ви май - допълнителен почивен ден. Много хора бяха се домъкнали и за дълъг уикенд. Клубна музика с басове каращи мозъка ми да вибрира в кутята си. Във всеки бар, кафе, дори и заведенията за хранене бяха надупили гоа транс или там каквото се нарича. От един ресторант звучеше Sublime. И всичко това в обедно време. По-добре гоа в Монтанита, отколкото сръбско в Слънчев ден...
В северната част на плажа се разбиваше la Punta - вълна, която може да се язди няколко стотин метра. Предполагама вълната е привлякла сърфистите някога, а след тях са се помъкнали и всички тези туристи. Както и ние.

the punta in Montanita

Слязохме към плажа, прилива влизаше бавно. Тръгнах да си търся дъска. В първият магазин ми поискаха 20 долара на ден. Дъските им са били нови преди 10ина години. Ползвани, излезли от употреба, влачени за лиша зад някой автомобил, след това хвърлени от 30 метрова скала, отново събрани и натоварени в някой самосвал, разтоварени (с вилата), бяха им залепени дупките, и изпечени на слънцето за около няколко месеца. Попитахме на друго място - имаха по-читави дъски, за по 25 долара на ден. Не оставих момичето да се доизкаже и излязох супер възмутен. Предполагам се намират хора да плащат подобни безумици...
В крайна сметка, след малко обикаляне си спазарих дъска за 10 долара на ден. Смъкнах се обратно до плажа и се засилих директно към ла Пунта. Имаше около 10ина човека и успях да хвана 2 вълни. Някой сетове бяха 2-2,5 метра...Междувременно прииждаха още и още хора...Така и не преброих колко народ бяхме, но на пика 10ина младежа гребяха за една и съща вълна. Крещяха си един на друг. Сесията ми бе на път да се превърне в кланница. Слязох по-надолу и причаквах празните вълни. Но и тук бе пълно с народ. Бе лудница... Хора бяха готови да прегазят други хора, само и само да хванат вълна. Вълните бяха световно качество, а атмосферата във водата бе помия.
Въпреки, че Монтанита не ни хареса особено, решихме да останем още един ден. Гледката от хостела и спокойствието там горе, заместваха бълвоча, там долу. Както Елена се изрази, Монтанта е изнасилена от туристите три пъти.
Следният ден изкарахме в почивка и лентяйство на плажа. Не влязох да карам сърф. Тялото ми бе накак схванато след близо 4 часа във водата предният ден.

the lifeguards in Montanita

Продължихме нататък. Хванахме си един автобус до Гуаякил. Това е най-големият град в Еквадор. Леко грозничък, леко скучен. Пристигнахме към обяд и имахме предостатъчно време да се разходим до Малекона и до пазара. В края на Малекона бяха вдигнали виенско колело, което ми заприлича на евтино копие на лондонското око. От тук също се издигаше малък хълм, на който бяха изградили стотици къщи, боядисани във всички цветове на дъгата. Оранжеви, зелени, сини...съжалих че не носех камерата. Напомни ми на комуна 13 в Меделин, Колумбия. На върха на хълма имаше огрома статуя на Исус. Малко градове в тази част на света нямат статуя на Исус вдигната в най-високата възможна точка. Латиноамериканците са набожни, по един или друг начин. Няма автобус или такси, които да нямат стикер с лицето на Исус. Или текст "бог ми е водач на пътя, ако не се върна, значи съм заминал с него..." Това е на предното стъкло. На задното стъкло е стикер с надупена мацка само по прашки, с огромни цици. Или стикер с карти за игра - каре асаци или флаш...някак си предното и задното стъкло не се връзват, затова казах набожни по един или друг начин.
Минахме от тук, само като спирка между плажа и планината.
Планувахме да продължим към Риобамба - градче, разположено между няколко вулкана с височина от по пет-шест хиляди метра. Имахме желание да се покекрим на един от тези, но взехме да се замисляме за това. Нито аз, нито Елена имаме опит и подготовка за подобни преживявания. Помня в Кито като се катерихме нагоре по Пичинча, ругаех на ум, кой дявол ме дърпаше за косата да се занимавам с простотии...А това бяха 4000 метра само. Над 5000 бе сняг и лед!
Всички агенции, които предлагаха гидове, изискваха предишен опит...нямахме го и в крайна сметка задраскахме Риобамба от списъка.
Хванахме автобуса за Куенка. Аз си мислех, че отиваме в някое село, забутано в планината. Но се оказа, че това е третият по големина град в Еквадор (след Гуаякил и Кито). Също така се оказа и един от най-красивите. Улиците бяха спретнати, чисти (не само в центъра), не видях нито един скитник, нито просяци. Сградите, дори и в крайните квартали бяха от тухли, измазани, дворовете подредени...сякаш бяхме попаднали в друг един Еквадор. Отседнахме в хостел, в историческият център на града. Така и не си направих труда да науча нещо повече за това място. Имаше поне 20 църкви, оцелели няколко века. Много добре запазени, колониални сгради, хостела ни бе една от тях. Красиво декорирани с орнаменти около вратите и по стрехите, с малки балкончета с железни парапети.
В Куенка, както и някой околни градове, както се оказа, обичат много морски свинчета. Печени, на грил. Нямах намерение да ги опитвам, но Елена не спря да ме ръчка. В ресторантите, това бе деликатес, цените бяха от 25 долара и нагоре. Разпитахме малко, и както и предполагах ни препоръчаха един съседен квартал, където може да се купят на улицата. Запътихме се и на няколко бараки, освен свинско, предлагаха и куй...кавиа. Гарнитура с картофи или царевица. Сергиите бяха една до друга и жениците се конкурираха. Всяка една се зададе с парче свинско в ръка. Да пробваме...свинското си бе свинско. Елена не яде месо, аз се оказах с половин порция свинско в ръцете си. Разпитах ги за куя, като също им разказах, че там от където идвам, хората ги гледат в клетки и им се радват. Тук имало няколко ферми за морски свинчета, където ги размножавали, за да снабдяват ресторанти. Една от жените ми подаде малка мръвка кавия. Бе приготвен с някакъв сос с чесън, а месото беше много крехко и наподобяваше нещо между риба и пилешко. Не ми хареса. Тук предагаха цялото морско свинче, печено на грил за 10 долара. Или половинка за 6. Аз се отказах от намерението си да го консумирам и си продължихме нататък.

pork and cavia meat vendor

Отделихме един ден да се качим до парк Кахас. Приоден парк в част от Андите, със стотици малки езерца в долините на върховете. Вода извираше а всеки 500 метра, за да ги напълни. Средната височина бе 4000 метра, бе доста студено, и разбира се, валя през цялото време. Пръстта се превърна в кал, панталоните ми бяха черни до колената, когато се прибрах. Някъде тук живеели кондори, но така и не ги видяхме. Срещнахме няколко лами и някоя друга птичка. С дъжда и студа, екскурзията ни не бе много приятна. Като малък, родителите ми ме водеха наляво и надясно из българските планини. Преходите никак не ми харесваха. Спомням си връх Мусала. Качихме се с лифта нагоре, от там се очакваше да тръгнем пеш до върха. На брат ми му прилоша в лифта, пожълтя и почна да повръща. Майка ми реши да остане с него, а аз и баща ми трябваше да се качим до самият връх. Като видях баира нагоре, моментално ми призля и на мен. Не можах нито да пожълтея, нито да повърна, но ме оставиха на мира. Баща ми се качи сам, аз и до ден днешен не съм се качвал до връх Мусала. По някакви причини, продължавах да се наказвам с подобни туристически издевателства.

parque Cajas

Прескочихме островите Галапагос, но същата вечер си купихме самолетни билети за Великденският остров. Като стигнем до Чили, ще ви разкажа, защо точно тази отдалечена точка в океана. Билетите бяха за 5ти Юни и установихме, че имам един месец и 5000 километра, за да се доберем до Сантяго (от където бе полета).
Това бе много път. Решихме да се позабързаме. Бяхме решили да минем през Хуаякилас - градче на границата с Перу и от там бавно, покрай плажа, да слезем до Пуерто Малабриго (където задължително искам да се спра) след което Лима и т.н....но времето ни притисна. Намерихме нощен автобус, директно от Куенка до Чиклайо в Перу.