Перу - вълни и планини

Перу не се разви точно както го мислехме. Планът бе да спрем в няколко села на тихоокеанският бряг, в северно Перу. Но след като купихме самолетните билети за Великденският остров, се оказа, че имаме един месец, за да прекосим 5000 км...трябваше да пропуснем някой друга дестинация. Хванахме нощният автобус за Чикайо, с което спечелихме няколко дни, но пък пропуснахме северното крайбрежие на Перу. Пресякохме границата в 2 през нощта. Митничарят се запъна на моят паспорт - трябвала ми виза. Аз я бях проучил тази работа, виза не ми бе нужна за Перу. Но той си знаеше неговата. Пита колегите си, гледа в монитора си, изкара един списък и там търси. В крайна сметка ми удари печата и ме пусна в страната. До град Пиуриа успях да поспя, но като го подминахме, слънцето вече си пробиваше път в процепите между завесите на стъклата на автобуса. Разбудих се и се загледах навън. Градът бе мръсен, гнусен, улиците покрити със засъхнала кал и пясък. Тротоари нямаше, хората крачеха в прахоляка. То улиците от кал, аз за тротоара съм се разтревожил...

the view next to the road, north of Peru

Излязохме от града и пред нас се разгърна най-скучната гледка от последните 6 месеца. Безкрайни равнини от пясък, покрит на места с някой храсталак. Видях може би 3 дървета. Максимум! Досущ като пясъчните дюни на Фуертевентура. Само че тук края не се виждаше. От време на време гледката се разнообразяваше от дървени колиби, пред които тичаха полуголи деца. На места, където бе по ниско, и се е събирала вода след дъжд, изсъхнала, а след като слънцето я напекло достатъчно, земята се бе напукала...Някъде в далечината, дясно от нас, бе Тихият океан. Не можехме нито да го видим, нито да го чуем или подушим. Но знаехме, че е там.

Прекосявахме пустиня, а пътят я разсичаше на две. Двжехме се по Панамериканската магистрала, свързваща двете америки (с прекъсване между Панама и Колумбия) Системата от пътища била дълга близо 48000 км...Започва някъде в Аляска и се спуска чак до Ушуая. Имах голям мерак да сляза до там, но идваше зима от тази страна на полукълбото.

Към 11 сутринта влязохме в Чиклайо. Не по-малко мръсен и грозен от Пируя. Ако някой се зачете в пътеводители като lonely planet или rough guides ще прочете чудни истории за чар, за красота, за колко интересни са тези градчета...разбирам, че е по-лесно да се продаде нещо чаровно и красиво. Но това тяхното си е пълна спекула, лъжа и измама...С думите на един истински българин - Маскари са и едните и другите... 

Запазили си бяхме хотел извън центъра. Стая за 14 долара, с тоалет и баня и включена закуска, 2та долара за такси не ни направиха впечатление. В центъра имаше грозен паметник, няколко прашни улици, също грозни. Улиците бяха от кал, пластмасови торби, бокук и прахоляк. Хората си оставяха бокука пред вратата, а уличните кучета късаха найлона в търсене на остатъци от храна. Останалото бе работа на вятъра. Асфалт рядко се мяркаше. 

Използвахме следобеда да си починем. Не е лесно да изкараш 12 часа в автобус.

Имаше някакъв музей в града, с артефакти от древните Инки, но никак не ни трогна. Аз лично мислех само за Чикама - следващата ни дестинация. Чиклайо бе само спирка за прикачване. 

На сутринта хванахме локалният автобус, който ни свали до терминала за автобуси, от където в 11 часа хванахме автобуса за Paijana. Гледката по пътя си остана същата като предният ден. Пясък, камъни и понякога храсталаци. Пустиня. Голяма част от пустинята бе покрта с найлонови торбички. След 3 часа пристигнахме в Пайхан. Бяхме пригладнели и се засилихме към първият комедор, за да хапнем. Комедор е малък ресторант, обикновенно в гаража или дневната на някое семейство. Жената, с помощта на дъщеря си или съседката приготвя супа, с два или три  вида основно. Пиле, риба, свинско или козе месо.  Винаги са придружени с ориз и боб (или леща). Не е кой знае какво, но пък е само 2-3 долара. Засища и в същото време има някаква хранителна стойност.

кея в Пуерто Чикама

Хванахме автобуса до Пуерто Чикама (или Пуерто Малабриго) и след около половин час бяхме в поредното мръсно, гадно и грозно село в Перу. Никарагуа бе мръсно, но някак по приветливо. Основната индустрия тук е била риболов. Преди да отворят голяма фабрика за брашно. Имаше доста дълъг кей, по който минаваха железопътни релси - някога влак е идвал до кея, за да натовари изловената риба. Днес в средата на моста липсва участък от няколко метра, само релсите са останали да висят мжду двете половини. Като разтеглени тиранти, с накацали гарги и корморани по тях.
Заговорихме се с едни от рибарите. Имало много риба някога, но фабриката замърсила водата и рибата изчезнала.
Дойдохме тук по една единствена причина - сърф. В Пуерто де Чикама се разбива най-дългата вълна в света. Южно от селото има риф, където започва , минава по дължина на рифа, плажа, в селото и свършва някъде преди кея. Около 2 и половина километра. Разбира се, като пристигнахме вълните бяха до глезените.

Chicama flat

На втория ден имаше малко по-голямо вълнение. Не бе кой знае какво, но наех една дъска и неопрен (водата бе около 18 градуса и духаше студен офшор вятър през цялото време) и се засилих към рифа. От плажа, до началото на скалите се върви около 15-20 минути, влиза се във водата между няколко скали и от там се гребе още около 200  метра, малко над скалите. Течението е много силно и е доста гребане. Това е горе долу началото. Секция дълга няколко стотин метра. Още една секция на южният плаж и друга пред самото село (до кея). При добро вълнение, всички тези секции се свързват в една дълга, дълга, дълга вълна.
По на юг от скалите имаше още една секция (носа) но доколкото разбрах не е част от цялата схема. Така и не видях Чикама в пълнта и прелест, за да преценя сам. Няколко човека караха там, но мен така и ме домързя да сляза. Бе достатъчно далеч, местните се караха с мотоциклети, до където е възможно, и от там пеш. (горе по скалите, не по плажа)

the Cape, south of Chicama

Третият ден вдигна хубава вълна. Хващах вълни от скалите чак до плажа под селото. Ако падна по пътя, просто чаках за следващата празна вълна. Каране от по пет-шестстотин метра, може би повече...излизах на плажа и от там, пеш до скалите на върха. Имаше три лодки, които караха хората, които са си платили (мисля че бяха сервиз към някой от хотелите) Което бе много досадно. Греба си аз към лайн-ъпа, виждам хубава вълна се задава, на добра позиция съм, над мен няма никой. Изведнъж се появява лодка, минава над мен и стоварва 6-7 човека, тия скачат във водата, и с две гребвания хващат вълната, а аз само мога да гледам и да псувам. На много места можеш да излезеш от водата с кървящ нос за подобно поведение. Но вълни имаше достатъчно, нивото на сърфистите не бе особено добро, успях да се позабалявам добре. Съжалявам, че не успях да видя всички секции свързани, но и така хванах най-дългата вълна в живота си. Така и не ги броих, но поне десет топ търна на едно спускане. Мускулите на задният крак крещяха.
Изкарах 5 сесии в три дни...на тръгване бях като разглобен. Дъска с неопрен ми струваха 12 долара на ден, или 7 за половин. Неопрен е задължителен, заради вятъра. Последният ден имах ранна сесия и излязохм към 10 часа от водата. След като обядвахме, реших да хвърля един последен поглед на вълните, преди да си тръгнем. Имаше нещо като мирадор с няколко пейки малко преди края на селото. Седнах на една от пейките и след няколко минути се появиха още двама човека. Видя ли Кай да кара? ме попита единият
Карах тази сутрин, имаше около 20 ина човека, може и да е бил между тях, но не мога да потвърда, тъй като не го познавам...
Заговорихме се, оказа се, че става дума за Кай Лени. Не го познавам лично, но знаех много добре за кого говорим. Малко след като съм излязъл от водата се появил с още 2ма човека две лодки с оператори и дрон...явно някакъв филм бе в подготовка.
Разходих се нагоре по пътя, от където гледката е по-добра. В края на селото има два хотела, в единият от които имаше 3 камери насочени към две глави (това се виждаше през оградата) В единият момент се обърнаха и почнаха да сочат към лайн ъпа. Единият бе Кай, не познавам лицето на другият...

Нямахме време да останем по-дълго, трябваше да продължим на юг.
Върнахме се в Пайхан, откъдето хванахме нощен автобус за Лима. Тръгнахме около 10:30 вечерта, около 7 сутринта влязохме в града. Отне ни още 3 часа да прекосим 20 км от крайните квартали до терминала на фирмата превозвач...ужасен трафик, безредие, мръсен въздух...автобусите бяха препълнени, имаше специална лента за някакви сиви автобуси. Около 20 от тях карха полупразни и сами си образуваха задръстванията. Целият трафик бе една недообмислена безсмислица. Улиците имаха по 3-4 платна, но просто няма кой да помисли как да се подобри ситуацията. Ако се придвижваш с кола, или с рейс до работа, ще ти се наложи да излезеш в 5 сутринта, за да пристигнеш до 8 в офиса си...Пълна драма. На почти всеки светофар имаше регулировчици, но тия хора правеха трафика още по натоварен. Светофара ти дава зелено, но не можеш да тръгнеш, защото патка със свирка в устата все още ръкомаха на движението от другата страна. И така една-две минути, а колите зад теб се трупат и трупат, клаксоните свирят наперено и единственото спасение е да засилиш автомобила си от някой мост.

the traffic in Lima is ruled by those funny women!

Терминала бе някде из централната част, но ни се наложи да хванем такси, за да се придвижим до Мирафлорес - квартал около плажа, където, както се оказа, живеят богаташите в Лима. За щастие, насам нямаше много трафик и след 15ина минути пристигнахме. Нямахме резервация, но намерихме бързо хостел със свободни легла. Отпочинахме 2 часа след нощният автобус и слязохме да разгледаме квартала и плажа. Слязохме до нещо като Малекон, от където, се виждаше океанът. За да се стигне до плажа, трябваше да слезем по скали, около 200-300 метра над морското равнище. Имаше пътища и стълби, но идеята за качването обратно нагоре никак не ни се хареса. Нагледахме се и се върнахме нагоре, към града.

Lima, the beach...

На другият ден слязохме и към старата Лима, където стари църкви се издигаха гордо към небесата. На площад де лас Армас имаше адмимнистративна сграда, заобиолена с ограда и строго охранявана. Беше президенство или нещо от този род. Напомни ми на бъкингамският дворец. Като се върнахме в хостела, Елена остана, а аз слязох до супермаркета да купя нещо за ядене. Бях по джапанки, и докато чакам на касата да си платя, в магазина влезе един образ, дойде направо при мен и сложи бос крак върху моят - que bonito...бяха думите му. Аз останах без думи. След мен се насочи към съседната каса, където друг младеж по джапанки си чакаше реда. Отново същото... И аз и продавачката бяхме безмълвни за около 10 секунди. Тя разчупи мълчанието и ме попита, дали го познавам. Не го познавах. Предполагам, когато 10ина милиона хора живеят на едно място, няма начин да не се срещат и подобни създания, изгубени в мрака на лудостта и фетиша за боси крака...

Plaza de armas

В Лима останахме само две нощи. Имаше още много да се прави и види, но аз лично нямах желание, нито мотивация. Големите градове рядко са ме привличали. А това бе най-големият космополит в който бях влизал...една безкрайна върволица от улици, сгради и хора и хора и хора...
Умухваме следващата си дестинация. Между Наска, Аякучо и още един град с Х, чието име не помня, но и да си спомня няма да мога да произнеса, без да си оплета езика. И докато го умуваме, решихме да ги пропуснем и хванем автобус, директно за Куско. Това са малко повече от 1000 км или 24 часа в автобус. Нормалните хора хващат самолет за подобни преходи, но аз отдавна съм се убеди, че ние не сме измежду най-нормалните.
Автобусът трябваше да тръгне в 1:15 следобед, бе Събота, а в центъра улиците бяха затворени, защото провеждаха маратон. Притесних се, че таксито няма да успее на време. Ние стигнахме към 13ч, но се оказа се, че автобусът има закъснение...Успяхме да тръгнем в 16ч. Надявах се да е още светло, когато минаваме през Наска, за да видим, част от графитите по земята. Но с това закъснение, нямаше никакъв шанс. Фирмата превозвач предлагаше и храна. За вечеря ни дадоха пиле с ориз. Това пиле бе най-проклетото, което бях срещал от години. Като ме заболя корема, едни спазми...за щастие имахме тоалет. Диво разстройство ме подгони, а както можете да си представите, да се посереш в автобус, никак не е препоръчително. Още повече, че не минавахме по права магистрала, а се люшкахме по планинските пътища.  Автоусът имаше тоалет. Но минавайки през планините, при всеки напън, автобуса завиваше, а аз трябваше здраво да стискам дръжките по стената.Да си обърша задника, бе поредното предизвикателство. Това бе около 4-5 сутритна. Към 8 спряхме за половин час. Кафе, чай и закуска. Аз се чувствах като парцал, единствено исках да легна някъде и да умра самичък. Като болно куче. Потеглихме отново...главата ме заболя неистово, от завоите ли, от пилето ли...изповръщах си червата към 10 часа...тая тоалетна заприлича на тоалетните в Куба.
Пристигнахме в Куско в 16.15. Аз бях ни жив, ни умрял. Заклех се никога повече да не предприемам подобни пътувания. Сещам се преди 15ина години икарах 3 дни в автобус - от Варна до Холандия. Остарявам.

Карнавал в Куско...

Куско бе първият перуански град, който имаше нещо като чар. С историческият център, с красиви площади и църкви, калдъръмени улици и мръсният пазар Сан Педро, който смърдеше на гнилоч, повръщано, пикня и риба, умряла преди 4 седмици и забравена на слънцето. Хиляди туристи обикаляха по улиците. В пъти повече от местните жители. Всеки ден нещо се случваше тук. Карнавал по улицата, религиозни процесии, гей паради, протести и какво ли не още.Тук е живял и великият Инка - императорът на кечуа. Наоколо е пълно с останки от тях - Мачу Пикчу, Писак, Мурай, Типан.  Областта се нарича Valle Sagrado (свещенна долина) именно, заради всички тези руини. Куско е нещо като базов лагер за посещение на археологическите центрове наоколо, както и El cerrod de los siete colores.

cerro de los siete colores

Ние също дойдохме тук, за да покорим Мачу Пикчу, Амазония и каквото още ни е на пътя.

Записахме се в един тур за Cerro de los 7 colores. Това е планина, която е наситена с минерали, които по една или друга причина са подредени по цветове. Никой не можа да ни обясни защо и как. Идната нощ се вдигнахме в два и половина сутринта, качихме се на един микробус и към 7 сутринта спряхме в едно село да закусим. Тук се разсъниих и се поогледах - бяхме група от 8 човека, мексиканци, франция и англия. И ние. След закуска карахме още около час път по едни планински черни пътища, когато ни свалиха на един паркинг. Височина около 4000 метра. От тук започва 3 часово катерене. Тръгнахме лека по лека, в началото бе сравнително гладко и лесно, но след около час, пътя се промени драстично. От тук насетне бе некъв ужас. Мога да опитам да нахвърлям няколко реда с описания от сорта на как обувките ни тежаха, как пълзяхме като костенурки, как със сетни сили напредвахме, и подобни, но знам, че все още ще бъда далеч от ясно иразителният български епитет...от тук нагоре си ебало майката!Чудомир ще се гордее с мен! На тези височини кислорода е разреден и буквално на всеки 10 крачки спирахме за почивка. Мразех живота си, вселената и всичко останало. Незнам защо продължавахме да си причиняваме това. В Кито, в Еквадор имахме урок, който ни научи, че ние сме всичко друго но не и планинари. Но не! Ината си е инат, а глупостта е генетично заложена в хората. По пътя ни задминаваха кечуа индианци, водещи кон, с някой турист отгоре му. Да, можеше да се наеме кон, но аз бях решил, че ако ще покорявам който и да е връх, ще го направя със собствените си крака. След 3 часа катерене бях на прага да си хвана един кон нагоре (тези, които се връщаха празни) Псувахме, кълняхме, проклинахме света и един друг се питахме, кой дявол ни накара да се засилим отново да катерим. Отне ни три часа да достигнем мирадора, който бе на  около 5000 метра, а от тук още 15ина минути до върха на планината със седем цвята. Според уикипедия, височниата бе 5200 метра. Връх Виникунка. 5200 метра. Не спирах да си го повтарям. 5200 метра над морското равнище. Кислорода бе разреден, дишахме с пълни дробове. Този път главобол нямах. Бях се подготвил. Изпих поне 4 чаши гореща вода с листа от кока, както и два парацетамола. Листата от кока се предлагаха навсякъде, използват се или за чай или за дъвчене. Алкалоидите в тях помагат срещу височинна болест, глад, главоболие, и други.

 5200 meters above the ocean

cerro de los 7 colores

Слизането бе не по малко трудно. Заваля мокър сняг, който превърна пътеката в кал до коленете. Хора падаха и ставаха, търкаляха се надолу, бе интересна гледка. Дъждобранът ми, ме покриваше малко под кръста. Панталоните и обувките ми се напоиха с вода. Слязохме прогизнали и кални, а в микробуса парно нямаше. Върнахме се до ресторантчето, където закусихме и ни предложиха обяд. Пиле или алпака. Това е животно подобно на ламата, с по-мека козина. По вкус приличаше на овца, може би малко по-жилаво месо. Не бих повторил.
Върнахме се в Куско полуумрели от студ.
Следият ден го посветхме на господин Айляк. Ближехме си раните и си сушихме дрехите, като същот така се записахме на тур до Мачу Пикчу, който включваше всичко. Храна, спане, транспорт (до няъде) и вход. Може да се уреди и без агенция, но се оказа, че ще ни струва повече. Агенциите ползват отстъпки, а и няма да се занимаваме с уреждане на детайли около спане, транспорт и т.н...
Тръгнахме към 8 сутринта, към 12:30 спряхме в Санта Тереза, да обядваме. Това бе малко, приветливо селце, някъде в полите на Андите. От тук продължихме по черен, планински път, където грешка на шофьора може да завърши със свободно падане от няколко стотин метра. В 15ч пристигнахме в така нареченото Hidroelectrica - от където ни очакваха два и половина часа пеш до село Агуас Калиентес. Шофьорът ни отпрати с инструкции - в 17,30 на площад де лас армас да потърсим гида си... Малко странно, но явно така работеха тук...

по пътя към хидроелектрика

Имаше и опция влак, цената на билет в една посока бе 31 долара за чужденци. Влакът за перуанци бе 5 солес, което са долар и половина. Разликата бе огромна, не ми се стори никак справедливо. Никой не ни питаше какво мислим, нарамихме раниците и закрачихме по релсите.  Всъщност влак можеше да се хване и от Куско, но от там цените летяха в космоса.
Повечето партакеши ги бяхме оставили в хостела в Куско, бяхме взели по една малка раница с багаж за една нощ. Вървяхме и коментирахме как ще си намерим гида на площада...как ще намерим някого, когото не познаваме, сигурно ще има още 1000 човека на този площад и все подобни.
Пейзажът бе дървета, а над тях отвесни скали вдигащи се на по пет-шест стотин метра над нас...По дължина на релсите се носеше и река Урубамба. Подскачаше по камъните и се пенеше постоянно. Загладените бели камънаци се печаха мързеливо на слънцето. На някои места, където реката бе по-широка и образуваше малки езерца със спокойни води, където можеше и да се плува. Хора крачеха и пред нас и зад нас. На хидроелектрико имаше поне 20 микробуса, които разтовариха туристи. Поток на хора се задаваше и от към Агуас Калиентес. Връщахе се от Мачу Пикчу.

гледката към наблюдателната кула на Мачу Пикчу

Към 17ч. високо в планината съзрях нещо като къща от камъни разположена над няколко тераси. Както се оказа, това бе част от древното село на Инка. Продължихме нататък и не след дълго пред нас се показаха гарата и селото. Лъскави, спретнати сгради, чисти улици, пейки от ковано желязо, луксозни ресторанти, светлини и реклами. Все неща, не особено типични за Перу (извън централните части на големите градове). Наплива на туристи бе оказал влияние. Десетки хиляди долари се наливаха тук дневно.Намерихме площада без особени затруднения, бе все още 17:15 и се огледахме за кафе. Обикновенно бе трудно да се намери кафе от еспресо машина. В южна америка го наричаха американо и друго не се предлагаше. Цените също бяха за американос. Два и половина долара за чашка кафе...гроздето бе кисело, кафе не ми се пиеше повече. Към 17:30 се появиха хората от нашият микробус, както и още народ с раници, Площада бавно се пълнеше с хора. В единият ъгъл забелязохме и няколко перуанци с листове в ръка, които започнаха да викат хора по име. В крайна сметка не бе трудно да намерим нашият човек.
Получихме инструкции, как да си намерим хостела, както и къде ще се срещнем с цялата група за вечеря. Очаквахме хостел със спални с по 10 легла във всяка, а получихме двойна стая с баня и тоалетна. Нещо като урок в живота...колкото по-малко очакваш, толкова повече можеш да получиш.
На вечерята бяхме около 30 човека, разделиха ни на няколко групи. Получихме си билетите за вход в Мачу Пикчу, както и инструкции за следният ден. Мачу Пикчу бе на 450 метра над селото, пеш са около час и половина, с автобус - 20 минути. Срещата ни с гида бе в 6:30 сутринта пред входа. Аз нямах никакво желание за сутрешна гимнастика, купихме си билети за автобуса - 12 долара на калпак. Мафия. Автобусите ги бяха докарали върху платформи с влака, специално за мързели като нас. Въреки че имахме билети за автобуса, трябваше да се вдигнем рано сутринта. Под сутрин, имам предвид 3:30...Към 4:30 бяхме на спирката и около 300 човека вече се бяха наредили на дълга опашка. Наредихме се и ние, а аз намерих кафе на нормална цена. Местните си бяха нагласили живота спрямо туристите. Докато повчето градчета спат по това време на денонощието, то Агуас Калиентес бе будно и пълно с енергия. Кафета, пекарни, закусвални бяха отворени и предлагаха пресно изпечени закуски. Около опашката обикаляха вендори с кафе, вода, кола и други подобни.

локомотив по маршрута към Агуас Калиентес

Между другото, Агуас Калиентес (Топли води) води името си от горещите извори в горната част на селото. Вечерта се качихме до там, хората бяха построили басейни и искаха вход, разбира се. С Елена помолихме да ни пуснат вътре, само за да погледнем. Човекът на входа се двуомеше. Поиска ни документ за самоличност. Ние не носехме нищо със нас. Той ни посочи една снимка на стената изобразяваща два малки басейна, с няколко човека във вода до кръста - ето това е, гледайте...красива ругатня слезе до гърлото ми, но така и не успя да се изплъзне измежду устните. Не ни пуснаха дори за бегъл поглед. Имаме си красива Топла вода във Варна...Между първа и втора буна, за който не знае.
Първият автобус тръгна в 5:30, а опашкта по това време стигаше на около 300 метра зад нас. Поне 1000 човека чакахме за автобус. Имаше и много, тръгнали пеш. Дневно се допускат по 2000 човека, от тях по 200 за Уайна и 200 за Мачу Пикчу планини - хълмовете между които е разположено селцето. Билети за изкачване на тези хълмове се продаваха отделно от Мачу Пикчу, но бяха разпродадени преди месеци. Хора, планирали екскурзиите си на време, ги бяха изкупили. Аз не знам утре къде ще спя, как да си планирам пътуването два месеца напред.
Горе няма кой знае какво, няколко тераси и останки от инка. Предполагам единствено гледката отгоре към селцето Мачу Пикчу трябва да е впечатляваща. Нямах шанс да проверя. Билет до комплекса бе 50 долара, а до планините отделно 30 долара за всяка...и съответо нямаше.
Към 6:15ч бяхме пред входа на археологическият компекс. Тук вече бе пълно с народ от първите автобуси. Влязохме в парка, изчакахме си водачът и останалата част от групата и обиколката започна. От архитектурна и археологическа гледна точка никак не се впечатлих. Пирамидите и селото в Тикал в Гватемала, бяха в пъти по-внушителни. Това което прави Мачу Пикчу забележително е местоположението му. Скрит между облаците, горе в планината, на надморска височина от около 2500 метра, между Huayna Picchu и Machu Picchu. Едва достъпен, със спиращи дъха гледки. Някъде там долу под нас се виеше река Урубамба. Преди 500 години Кечуа не са имали автобуси, имали са здрави крака...

Мачу Пикчу

Мачу Пикчу не е построен за 1-2 години, отнело е деситилетия. Започнали са някъде през 15 век и са продължавали да градят до близо средата на 16 век, докато не са го изоставили. Испанците така и не са стигнали до тук. Но болестите дошли с европейците са успели. Най-вероятно едра шарка или грип са докарани от Кечуа тук горе. Селото се заразява и голяма част измират. Останалите тръгват да се спасяват и Мачу Пикчу е изоставен. В продължение на 5 века, никой не се качва тук, или поне не се дава много гласност. Джунглата бавно е покрила целият комплекс. През 19 век няколко човека споменават за съществуването на древен град, но по-сериозни проучвания са направени в началото на 20и век...бавно се реставрира, разгласява се за съществуването му и малко по малко придобива известност. Днес привлича хиляди туристи от цял свят. Гида ни разказа за някакъв фермер, който по някакви причини се качил тук и зажвял самичък, с ламите си, работел земята по терасите и живял в една от постройките.
Обиколката с гида отне два часа, след което ни оставиха да се мотаме сами. Качихме се до наблюдателната кула, която видяхме предният ден от долу. От тук се разкри гледка към цялото село и планината Уаяна Пикчу. Около 90% от снимките в интернет, по реклами на агенции и т.н. са взети от тук. Като стана дума за снимки...около 700 терабайта информация бяха запечатани в различни видео или  JPEG файлове, селфита, пейзажи, тайм лапси, ГоПро камери, телефони и какво ли още не...Само този ден.

Нагледахме се и бавно тръгнахме да слизаме надолу. Смъкнахме се пеш до Урубамба и релсите на влака. От където отново по релсите се промъкнахме през джунглата, за да стигнем до Хидроелектрика. Имахме време за обяд в един от ресторантите и към 15ч. тръгнахме обратно за Куско. С най-бавният шофьор. Имаше 4-5 микробуса зад нас, които чакаха пътниците си да се върнат...всичките ни задминаха по пътя. Виждахме ги тук и там спрели до тоалет и за храна, подминавахме ги, не след дълго отново ни задминаваха...

панорама от М.П.

Елена имаше желание за церемония с айвазка, но за целта трябваше да останем няколко дни в Писак, където евентуално имаше няколко шамана. Времето ни се изплъзваше като пясък измежду пръстите. Оставаха ни около три седмици, за да слезем до Сантяго. Айвазката ще е за някой друг път. Ако не, да си търси ЛСД в Холандия, там има достатъчно. Взехме билети за нощният автобус за Арекипа, а денят го използвахме, за да отидем до Писак. Селцето бе на час път от Куско, разположено в долината между няколко високи хълма. Улицит бяха покрити с калдъръм, а по средата на всяка улица имаше канали за отичане на водата при дъжд. Всеки един себеуважаващ се пияница в Писак, си е трошил поне веднъж крака! Улеите бяха с размери 15 на 15 см - идеалният размер да си счупиш глезена, ако имаш нещастието да попаднеш с единият край в дупката.

Глезенотрошачката в Писак

Бе събота и по улиците бяха подредени 140 сергии и всичките продаваха кожени портмонета, калъфки за запалки, табакери, лули, пончота, пуловери изплетени от вълна от алпака и други сувенири.
Няколко момичета, на възраст 10-13 години, облечени в традиционните носии и придружени от една козичка, обикаляха по улиците и подканваха туристите да ги снимат. Незнам с какво се занимаваха родителите им. Детският труд в Перу е нещо съвсем обикновенно. Можеш да ходиш - отивай да изкарваш пари...постоянно срещахме деца, които продват бонбони или сладки, метат улиците и т.н. В Куско един от уличните музиканти, свиреше на флейта, а детенце на 6-7 години, седнало на студената земя биеше по един тъпан. И това всяка вечер след 19-20ч. В някои по напреднали страни това е подсъдно.
Писак бе село, пълно с вегетариански ресторанти, йога, медитация, шамани и шарлатани...Коя бе причината всички тези хипита да се изтърколят точно тук, не успяхме да си обясним.
Обядвахме във веган ресторант за по два долара...какво ядох точно, не разбрах. Имаше броколи, и това бе единственото, което можах да отлича. Вечерта в Куско, си отмъстих на веганския свят с печено пиле. Помотахме се по улилците и между сергиите, пихме по едно кафе и тръгнахме обратно.
В 21,30 същата вечер се качихме на автобуса за Арекипа. Автобуса, разбира се, не тръгна на време. Първо имаше някакъв скандал долу (ние бяхме на втория етаж) Дете пътувало с придружител, но нямало документи. Трафика на хора тук е голям проблем, и за щастие, Перуаците много внимават с тия работи. Но детският труд не е проблем. Чух ги да се карат, но нямах желание да си пъхам носа...евентуално тръгнахме, но имаше отново бунт. Някой изкрещя, че автобусът имал само един шофьор, и всички почнаха да крещят и тропат по пода...по закон трябвало да са двама шофьора за дълъг нощен преход. Аз се зачетох в книгата си.
Пристигнхаме в Арекипа в 7:30 сутринта. Наричаха го Белият град - някога всички къщи били построени от бял вулканичен камък, подобен на варовик. Всичко било бяло. Днес е останала само легендата. И няколко църкви и манастири около Plaza de las Armas. В Перу нямаше село или град, което да няма площад със същото име (площад на оръжията) Около площада в центъра били (и до днес) административните сгради, а в някоя от тях (или кметство или полиция) имало склад с оръжия. В случай на война или нападение, гражданите се стичали тук, грабвали пушките или каквото имало на склад, за да се отбраняват.

Много пътници, които срещнахме по пътя се превъзнасяха, колко красив бил Арекипа (това според мен е наложено мнение от lonely planet, и хората повтаряха, каквото са прочели...) Аз не го намерих за кой знае какво. Да, имаше манастир, метох, църкви, тесни и криволичещи улици, украсени с червени мушката по стените...Не че съм естет, но един метох и няколко църкви в центъра не правят един град красив. Велико Търново е краси град...
На няколко преки от хостела ни, бе централният пазар, слязохме да хапнем нещо. Измежду сергиите със смърдящо сирене, плодове и кокошки имаше и две сергии с билки. Освен билките, продаваха отвари, помади, тотеми, сан педро и изсъхнало бебе лама. Женицата зад сергията ми обясни, че било за ритуал наречен pago de la tierra...Струваше 200 сола, а освен изсъхнало бебе лама ти е нужен и шаман, който да каже заклинателните думи и да извърши ритуала. След което земята евентуално ще е по-плодородна...

бебе лама за вещерски ритуали

Срещнахме се и с Кати - перуанка, с която се запознахме в хостела в Меделин (Колумбия) Тя бе от Арекипа, и ни показа малка част от града. Отидохме в женският метох, който днес е художествена галерия, музей, магазини и няколко бара. Тук опитах и коктейл с писко - местен ликьор от грозде. Така бяха нахакали лимонов сок в коктейла, че не усетих нищо от пиското...
От Арекипа се организират екскурзии до canon de colca - където евентуално можели да се видят кондори. Екскурзията тръгваше в 3 сутринта...5 часа в микробус, 130 солес за мероприятието...аман от подобни! И я видим кондор, я не...оставихме я тая работа, уредихме си сметките с хостела и се насочихме към Пуно.
Някъде тук открих, че ми е нужна виза, за да вляза в Боливия. Уловката бе, че на границата трябва да платя, а ако я изкарам предварително в някое посолство, е безплатно. За щастие в Пуно имаше консулат. Попълних онлайн формуляр, принтирах си нужните документи и каквото още искаха. Още на пътвата сутрин в Пуно отидохме до консулата. Липсваше ми резервация за хотел, но момичето бе супер услужливо, да ми предложи компютъра на посолството, за да запазя хостел и принтирам резервацията. Не много посолства по света биха ми услужили с компютър, интернет и принтер...биха ме пратили обратно. След половин час паспорта ми имаше виза.
А Пуно е град на брега на езерото Титикака на височина 3812 метра. През деня е ок, но вечер е супер студено. Града не е нещо особено, езерото е това което привлича. Титикака е най-високото плавателно езеро в света. От другата страна е Боливия, а по средата има хиляди малки островчета, построени от хора. Ползват снопове тръстика, за да изградят нещо като огромен сал, на който са построили малките си бараки. Ползват тръстиката и за да построят лодки. Тръстиката не поема вода, лека е и издържа дълго време. От тези лодки Тур Хейердал е намерил вдъхновението да построи КонТики, Ра и Тигрис (хронографията ми бяга) и да прекоси Атлантическият океан, както и Червено море от Египет, чак до Индийският океан.

След като уредих визата, слязохме до кея, от където хванахме лодка за по 10 сола на човек и ни закараха до един от островите Урос. Остров от тръстика около 50 на 50 метра, с 5-6 малки колиби. Слязохме, а краката ни потъваха в меката тръстика. Имаше слънчеви панели, които им даваха ток. Били ги поставени преди няколко години. Платформата бе дебела около метър, между нас и дъното имаше 20ина метра вода. Тук живееха 10ина човека. Най-възрастнят мъж ни събра и ни обясни как са построили този остров. След това ни разделиха на групи и ни поканиха в колибите си, където очаквах да науча още за начина на живот на тези хора. Но грешах. Колибата бе 2,5 на 3,5 метра вътре имаше легло и няколко ката дрехи накачени по стените. Ние седнахме на ръба на леглото, а чичкото изкара две торби, сложи ги на земята пред нас, и започна да вади разни кърпи за стена и малки макети на балсовите лодки, орли оплетени от тръстика и други подобни. Цени, два пъти по-високи от цените на пазара в Пуно. Почнаха се едни излияния...ние сме бедни, живеем от туризма, и ако вие не си купите от нас, ние ще сме много тъжни...

Никак не ме очарова подхода му...хората си купуваха от съжаление. В бараката с нас имаше двойка перуанци. Купиха си една кърпа, която да окачат на стената за 80 солес. Момчето подаде банкнота от 100, и вместо да получи ресто, бе изнуден да си купи още нещо за останалите 20 солес...ние бяхме по-твърди и колкото и да ни врънкаха не взехме нищо. Честно казано балсовите лодчици ми харесаха, но къде ще ти ги мъкна в ранцата си. Имам вече един дървен саксофон от Колумбия...
Предложиха ни кратка разходка на тръстиковата лодка. Представляваше конструкция от две канута, дълги около пет метра, свързани с въжета. Ползвали около 4000 снопа тръстика, за да построят едното. Канутата нямаха платформа, трябваше сами да я сложим...полуизгнили дъски, които се разпадаха по снадките. Разходката бе 5 сола на калпак, а тръстковата лодка, бе бутана от моторна лодка отзад. Закараха ни на една платформа на няколко стотин метра нататък, където имаше ресторант. Да хапнем нещо...

поставяме дървената платформа на балсовите канута

Някога тези хора са живеели единствено от риболов. Днес е по-лесно да продават сувенири на туристите, които сами идват при тях. Цялата работа бе една парлама, да ти измъкнат стотинките. Правеха го по много отвратителен начин.
Но пък си струваше да видим тези прословути острови, както и балсовите лодки. Върнахме се в Пуо, а на слеващата сутрин слязохме до автогарата и хванахме микробус до Хули, който да ни свали в Арамумуро. През целият път валя проливен дъжд. Аз съжалявах, че сме тръгнали, но късмета ни се усмихна и 10ина минути преди да ни стоварят покрай пътя, дъжда спря.....Арамумуро е отвесна скала, в която инките (предполагаемо) са маркирали квадрат, 7 на 7 метра, а в основата е издълбан нещо като врата. Според легендите, това бил портал, от който велии герои пътували към островите на боговете, други светове и тем подобни. Няколко слуха се носеха наоколо. Автобусът ни свали в средата на нищото, походихме 10ина минути по междуселкси пътища, за да стигнем до тук. Скалните масиви от камънаци, забити в земята бяха къде по интересни от портала на Арамумуро. Червеникави зъбери се издигаха като вертикални стени, право от планината и достигаха височина до 20 метра. Направихме по някоко снимки и тръгнахме на обратно.

Трите седмици в Перу минаха бързо. В препускане към Рапа Нуи препуснахме много благини и красиви места. Аз лично съжалявам за северното крайбрежие, където сърф от световна класа ме примамваше. Съжалявам, че не видях Чикама, както съм я виждал по снимки в интернт и списания. Запазвам си позитивният дух - добър повод да се върнем. Елена с нейните шамани...тя ще продължи да ги гони. В една държава сбъднах две от мечтите си...очакваше ни още една. И много още приключения, надявам се.
Утре ни очакваше дълъг ден - Ла Паз, столицата на Боливия бе пред нас....

panorama view to Chicama

landscape in Peru

the never ending wave in Chicama

and still riding

landscape in Chicama (and the rest of the coast of Peru)

the pier with the rail road in Puerto Malabrigo

Puerto Malabrigo...

 i have seen those only in movies

no comment

 Lima

 Paul Bart

the photos above represent some celebration dance. I didn't ask what and why, I decided to leave the axe and the pots as mistery...

Plaza de armas, Lima

 montana de los 7 colores

quechua woman in th cerro...

 5200 meters high

cerro de los 7 colores

Cusco, plaza de Armas

Cusco

 Cusco

Елена ме издебнала да маркирам територия...

quechua woman with her horse

gratis visitor in MP

Machu Picchu

 terraces in Machu Picchu

the guide was explaining the skill of writing with knots

 girl in Pisac

 girls in Pisac with traditional clothes

 the market in Pisac

door in Pisac - jaguar, snake and condor...most important animals for quechua...

old town Arequipa

Arequipa's center

 Titicaca

 tough woman

Puno on the back

Reed boat trip

 Titicaca

 Urso isands

Urso islands

women from Urso island, singing to bless the reed boat

Urso...something

 Арамумуро

 сеските пътища около Арамумуро

 и пак Арамумуро

Пуно...гледка към Титикака от хостела ни

След като прекарахме седмица в Боливия и още месец в Чили, се върнахме отново към Перу. Имахме да гоним самолет от Лима. Границата с Чили бе пълна с народ. В Такна, Перу бе пазарен ден и много чилийци пътуваха натам, за да си напазаруват евтини стоки. Отне ни може би час да си изчакаме реда и да преминем митница. Още час до Такна, откъдето намерихме един нощен автобус, който да ни отведе до Ика, където пристигнахме в 6 сутритна. Нямахме запазаен хостел, но имахме няколко адреса. Намерихме едно тук-тук такси, което след макло лутане намери един от хостелите. Хората още спяха. Събудихме ги, и момичето което ни посрещна ни остави да шетаме из кухнята, но легла още нямало оправени. Към 9 сутринта ни чекираха в хостела, полежахме още около час и по някое време се изстреляхме към Хуакачина. Ика бе селище насред пустинята, а Хуакачина бе малък оазис на половин час пеш от нашият хостел. Ние тръгнахме по пътя, и не след дълго пред нас се показа оазисът. Преди да се спуснем надолу, излязохме от пътя и хванахме вдясно. Тръгнахме да се катерим по дюните. Ходенето по пясъка никак не е лесно, а жегата не също не ни помагаше. Наоколо се търкаляха останки от цигари, опаковки от чипсове и все подобни красотии. Боклуците бяха останки от самите перуанци. Туристите чистят след себе си, а местните са прасета и глупаци. Перуанеца яде чипс и опаковката среща земята, точно там, където е изядено последното парче. Не веднъж ги бях гледал през стъклото на автобуса, как слизат и изхвърлят билета на земята веднага щом са слези. Цигания и мизерия. Озовахме се на върха на пясъчна дюна, на около 60-70 метра над оазсиа. А пред и под нас се разкри невероятна гледка. Пясък и пясъчни хълмове се простираха до където ни стигаше погледа. Зад нас остана поле от бараки, бедният квартал на Ика, от ляво бе централната част, а всичко останало бе безкрайността. Тук таме се виждаше някое пясъчно бъги с туристи да пори дюните. Долу бе оазисът, малко езерце дълго около 400 и широко 200 метра. Около брегвете му имаше два реда къщи, които бяха превърнати в хотели и ресторанти. Вдясно от езерото имаше още едно по-малко езерце, локва в диаметър 10ина метра, която бе цялата покрита с найлонови торби и други боклуци. Гротеска! Слязохме по дюните, обиколихме езерото и тръгнахме обратно. Върнахме се към Ика и се насочихме към центъра, за да разгледаме и тук. Чили бе сравнително висок стандарт, чисто и подредено. Връщането в Перу бе като ритник под кръста. От изпарелите автомобилни газове по улиците ми се доповръща. На почти всеки ъгъл смърдеше на пикоч и лайна. Клаксоните на автомобилите не млъкваха и за секунда. Като морзова азбука от различни тонове се набиваха в ушите ни. Такситата имат навика да свирят на всеки пешеходец, а на глава от населението се падат 2 таксита и три тук-тук.

 пясъчни дюни Хуакачика

оазисът Хуакачика

На следващата сутрин продължихме към Пунта Хермоза. Малко градче на брега на пасифика, на 40 км южно от Лима. Бе известен сърф спот, където се разбиваше и Пико Алто – перуанският еквивалент на Маверик. Изглеждаше като идеалното място да спрем за няколко дни, преди полета ни към Кюрасао.

Автобусът ни свали на автомагистралата,от където пеш намерихме хостела ни. Тук искам да изразя дълбока благодарност, към човека изобретил ГПС системата, и още по-голяма радоста за това, че някой се е сетил да я сложи в телефон. На господата от Самсунг искам да им обърна внимание, че галакси 2 има възможно най-смотания ГПС приемник. Понякога му отнемаше един час, за да хване сигнал. Но този път мина добре – бях уговорил предварително един сърф хостел, който ни даде евтина стая. Пунта Хермоза бе заспало градче с една главна улица и няколко магазина по нея. Повече сърфшопове, от колкото хранителни магазини. Имаше и малък малекон, с барове и ресторанти. По улците нямаше почти никой. През лятото е пълно с народ тук, но ние пристигнахме в разгара на зимата.

В Понеделник с голямото вълнние в Чили, Пико Алто бил под пара. Аз взех една дъска под наем и прекарах два дни в каране на каквото бе останало от вълнението. На север бе спот наречен Сеньоритас, но бе препълнен с хора, а и имаше някакво местно състезание. Аз влязох в заливчето, където имаше по-малки вълни, но пък имаше само 3-4 човека. Водата бе студена, времето мрачно и хладно. Бяха ми дали неопрен 2/3 мм и след 2 часа на вода, топките ми бяха на прага на изчезване.

сърф, пунта Хермоза

Цените тук бяха като за туристи, но на половин час с автобус бе един от кварталите на Лима, където имаше голям пазар и супермаркети с народни цени. Всеки ден се качвахме до там да си пазарим.

Изкарахме два дни сърфинг и се качихме към Лима, за да си гоним самолета. Останахме една нощ тук, обикаляхм по-магазините да си доизхарчим перуанските пари. Полета ни бе с Авиор – венецуелска авиокомпания. Бе в 4 сутринта, но ние отидохме на летището към 23ч. Изчакахме да отворят гишето и отидохме да си оставим куфарите. Младежите не можаха да ни намерят в списъка, търсиха но нищо. Дойде началника и след малко ни казаха, че всъщност ние нямаме билети...от тук насетне бяха едни драми, които мисля да пропусна в разказа си. Накратко – купихме билтите онлайн, преди 3-4 седмици. Нямахме кредитна карта, поискахме данните от бащата на Елена. Аз получих имейл с потвърждение на билети, номер на резервация и т.н. Понеже, титуляра на кредитната карта, не бил пътника, тррабвало бащата на Елена да потвърди на банката си, че той наистина купува тези билети. Никой обаче не му се обадил да го попита за потвърждение, нямал време да погледне дали и колко пари са излезли от сметката му. От авиолинията не ми изпрщат мейл, в който да кажат нещо от сорта – абе момче, нямаш всъщност билети...и те така. Увиснахме на летището без билети. Можело да си купим билети на място, но с по 200 долара по-скъпи. Нямаше какво повече да се напраи. Намерихме на летището едно кафе с интернет, стартирахме компютъра и разгледахме какви опции имаме. Следващите полети до Кюрасао бяха по-скъпи и то със сериозна разлика. Там щях да работя, но трябваше да работя два месеца, само за да си платя пътя. Бяхме уморени от 7 месеца път. Елена искаше да завърши пътуването на някой плаж на карибите, аз исках да се прибера. В крайна сметка купихме два билета за Мадрид за следният ден, и се обадих в Кюрасао, да им кажа, че няма да се видим...И това бе краят на едно необикненно пътуване. 7 месеца централна и южна америка. Близо 50 хил километра и 14 държави. Бяхме уморнеи. Много уморени. Пълни с нови впечатления, опит, приятели и хубави спомени. Незнам дали някога отново ще се впуснем в подобно приключение. Дано отново намерим време и възможности.

 пясъчни дюни Хуакачика

 Ика, а по средата на града, голям пясъчен насип

и още пясък. Много пясък....

текст и снимки: Мартин Байрямов
Ползването на материал от блога само с разрешението на автора!
words and photos: Martin Bayryamov
to use any of the material above, you will need an authorization!

with love from https://www.geckowindsurfschool.com/