Bolivia

От Пуно тръгнахме рано сутринта, в посока Боливия. За българи бе нужна виза. Нямах представа за това, забелязах случайно, докато търсех информация за виза за Антилите. При влизане в страната, на границата е 30 долара, американос. Но предварително извадена в посолството не струваше нищо, в Пуно намерихме консулат, та се бях подготвил. Боливия е една от малкото страни, които иска виза за американци. Дали в посолство, дали на границата, струва им 130 долара. Не бих го отбелязал, ако не бях имал вземане даване с американските имиграционни преди половин година. Думи и мисли напират в главата ми, но ще се отплесна...разказа е за Боливия.
Пътувахме през цялото време покрай бреговете на езерото Титикака, и малко преди обед пристигнахме на границата. Аз както на всяка граница бях леко нервен. Въпреки, че имах виза, не бях сигурен до последен момент с какво могат да се заядат. Продължавам да се самонавивам да си изкарам холандски паспорт. Пътувам много, и колкото ми е неприятно да си го призная, пътуване с БГ паспорт струва повече нерви, пари и ядове. Митничарят погледна визата и без повече да му мисли, направо ми удари един печат.
Изчакахме останалите от автобуса да минат граница, американците да си платят за виза и продължихме. Вече на боливийска територия. След около половин час бяхме в Копакабана - малко китно селце на Титикака, хората живееха от туризъм и риболов. Спряхме тук, за час и половина - обед и смяна на автобуса. Имахе време да се поразходим из града, да слезем до Тититкака и да наравим няколко снимки. От тук тръгваха много лодки към острова на слънцето - дррвни жертвени олъари, руини и множество останки от древни кечуа...титикака е заемало много голямо мястов във вярванията им.

Към 13:30 продъжихме и не след дълго отново спряхме. Трябваше да слезем от автобуса, за да пресечем малък канал в Тикуина - Титикака. Лодките бяха мънички, за по 10 човека, но канала бе не повече от 500 метра. Автобусите ги качиха на дървени платформи, задвижвани от извънбордов мотор. Ползваха между 40 и 60 коня. Вятър около 12 възла ги издуха всичките надолу, бореха се с малките вълни, за да се доближат до брега от другата страна на протока.

our bus on the way to La Paz

Около 3 часа по-късно пристигнахе в Ла Паз. В крайните квартали пътят бе кал и чакъл, но като наближихме центъра, асфлат покри улиците. От автогарата хванахме такси за 20 боливианос (3 евро) да ни откара до хостела, който бях запазил още в Боливианското посолство (ако сте чели разказа ми за Перу, няма да се чудите за какво говоря).
Прекосихме централните улици. Имаше няколко спретнати сгради, но като цяло, лъхаше беднотия.
Бяхме уморени, взехме си по един душ и излязохме да хапнем. До входа на хостела имаше пицария с народни цени, вечеряхме и към 9 вечерта аз бях в леглото. Елена се занимаваше с компютъра. Отделихме следващият ден да поразгледаме Ла Паз. Голям град, много беднотия по улиците, задръстени с престарели автомобили, автобуси и камиони. Бълваха отровни газове като въглещни електроцентрали, как хората живееха тук, само те си знаят. На мен ми идваше да повърна.
Ла Паз е симпатичен град по един или друг начин. Не бих желал да остана тук за по дълго, нито да се върна. Но някак ми хареса лабиринта от тесни и стръмни улици, свързани със скрити стълбища помежду си. Имаше достатъчно паркове и места за отдих в центъра, но според мен бе нужен и противогаз.
В центъра обикаляха зебри...хора, в костюми на зебри помагаха на хора в цивилни дрехи да пресекат улиците. Имаха доброто желание да научат шофьорите на маниери. Тия хора зебри се мотали по улиците от няколко години, но уви. Пресичането на улицата е руска ролетка. В смисъл, че всеки шести пешеходец завършва в болницата.
Тук също си имаха лифт над града. Качихме се до последната станция, на така наречената червена линия. Горе, на височина 4088 метра имаше мирадор. Пред нас се разкри целият град, а в далечината се виждаха побелелите от сняг върхове на Андите.

La Paz

От Ла Паз хванахме нощен автобус към Потоси - миньорски град, където копали сребро. Тук са се секли монети някога (заради сребърните мини) имаше и музей на монетите. Предлагаха и тур до някоя от мините, но ние бяхме премръзнали и с паднал дух. Мисълта да се върна покрит с кал и премрял от студ ми напомни да не се занимавам с глупости. Само искахме да мързелуваме на този етап. Най-интересното е, че там...в мините, можеш да си купиш динамит. Не се шегувам. Всеки можеше да си купи пръчка динамит. Дали е пръчка, незнам всъщност...Какво ще си я правиш си е твоя работа...странна държава е Боливия. Това е най-бедната държава в Южна Америка, и се опитват да изкарват пари от всичко. Най-голямата им индустрия е кокаина, но пък той е извън контрола на държавата.
Потоси е на 4070 метра надморска височина, студено, облачно и мрачно. Пристигнахме в Неделя, и се случи да имат парад. Всички магазини бяха затворени, а по улиците около пазара и главният площад обикаляха групи от деца и младежи. Всяка група бе облечена по определен начин, и танцуваха, докато минават по улиците. Всяка трупа си имаше духов оркестър, който се влачеше зад тях. Всички оркестри свириха една и съща мелодия, само че отделно едни от други. Искам да кажа, че бе една ужасна какафония.
Възрастта на танцуващите деца бе от 5-6 годишни, до тийнейджъри на по 15-16. Бяха организирани от училищата си. Тази парлама продължи 4-5 часа. Група момиченца бяха облечени в къси поли, черни чорапогащи, високи токове, нацапани с грим...абе като курвите от абитурентските ни балове през последните години.

little girl dancing on the street

Какво точно послание носеха тези деца, аз незнам. Но не ми е много трудно да си обясня защо се срещаха толкова много непълнолетни майки.

Хостала, в който отседнхме в Потоси бе един от най-неприятните, в които бяхме отсядали. Стаята ни не бе изчистена от предните гости, тайно се надявахме да са сменили чаршафите. Бяхме твърде уморени, когато пристигнахме, за да правим проблеми. В тоалетната смърдеше на цигари, до тоалетната хартия имаше фас, а и навсякъде из хостела имаше фасове от цигари. Включително и кухнята. Закуската ни бе от изсъхнал хляб. Когато си тръгвахме им казах, че никак не ми хареса престоят ми, а те ми поискаха повече пари от колко трябваше да платим. Казах и на жената, че очаквам да платя еди колко си. Тя се разбуча, заключи вратата (за да не избягаме без да платим)...в крайна сметка се обади на началника си, платихме колкото трябваше (около 15 евро, което бе твърде много за тази дупка) и тръгнахме към Уюни.
Пристигнахме към 16 следобед. Малко градче на "брега" на огромни солни полетa, заради които и дойдохме тук.
От автогарата прекосиме няколко улици и малък парк, за да намерим хостела си. Посрещнаха ни много топло. Отбелязвам го, защото и в Боливия и в Перу, мнозинството бяха намусени хора. Не искам да слагам хората под един знаменател, но след като прекосихме 14 държави до момента, нямаше как да не отбележа, че в по-заможни и икономически стабилни държави хората бяха усмихнати и отворени. В бедните държави, бяха сърдити, намусени и неприветливи. Разбира се, правилата си имат и изключения. В Колумбия хората, дори и бедни, бяха супер любознателни и щастливи. Гордееха се с родината си и се радваха да споделят красотата и с нас, туристите. Не веднъж се случи да ни благодарят, за това, че сме посетили страната им.
По традиция, оставихме раниците в стаята и излязохме да поразгледаме наоколо. Както и да си намерим тур оператор, с когото да посетим солниците. Цените на дневните екскурзии варираха между 120 и 200 боливианос или 15- 25 евро. Това бе транспорт и обед, всички имаха едни и същи условия. Бяхме се навили на 120, но първо искахме да си намерим автобус за Чили. Малко преди автогарата ни спря една женица с няколко зъба в устата. Бузуте и бяха издути, като на хамстер, единият от някокото и зъба се подаваше над долната устна, а лицето изразяващо цялата глупост и простота на света. Имала две свободни места в колата, за дневен тур и ни ги предложи за по 100 боливианос. Условието бе да не коментираме цената с останалите пътници. Елена не можеше да се реши, но аз приех офертата и се записахме. Скептицизма на Елена идваше от визията на жената, както и офиса в който ни покани. Строшени прозорци покрити с картон, изтъркано бюро и столове, изтърбушена кушетка. Разбирах много добре притесненията и, но аз съм малко по-наивен. Платихме и, а на излиане тя ни упъти към две от фирмите превозачи до Чили.
Следващият ден закусихме и в 10:30 бяхме пред офиса в очакване на гида и колата си. Времето на 3500 метра надморска височина освен че е студено, има и различна дължина. И в Перу и в Боливия не бяха фанатици, времената бяха само ориентировъчни. Случваше се да са на време, но рядко. Към 11:15 пристигна и нашата кола. Вътре вече бяха две момичета от Барселона, една филипинка и младеж от Сао Паоло, Бразилия.
Първо ни закараха до гробище за влакове. Нито аз, нито Елена, a предполагам и повечето от туристите слабо се интересуваха от ръждясали влакове, но бе част от екскурзията. В крайнините на града, десетки локомотиви и вагони се излежаваха под студеното слънце. Металните търбуси на парните локомотиви тънеха в ръжда. Тълпи от туристи се катереха нагоре и надолу по изгнилите метални кокали покрити с графити. Някак си ми приличаше на гавра със спомените за гордите дни на тези машиарии. Направихме по някоя снимка и продължихме. Спряхме пред къщата на шефа на туроператора (предполагам), за да натоварим в багажника тенджера с ориз, шницели, салата...обеда. Преди да влезем в солниците ни спряха на малък пазар за сувенири. Не се бавихме много тук, никой не прояви интерес...флейти, пончота и др...от Колумбия насам се продаваха едни и същи неща.

train cemetery

Влязохме в солниците. Карахме по огромно поле покрито със сол. Според гида, това бяха 12000 км2 сол, сол и пак сол. Приличаше на сняг, само дето не бе нито сняг, нито лед. Минаха около 20 минути докато пристигнахме в сграда построена от сол. Стените и пода бяха от сол. Върху маса от сол, ни сервираха обяда, а ние седнахме върху табуретки, направени от сол. Отвън, на където и да погледна, всичко бе бяло. Огромни полета от сол, само някъде в далечината се подаваха върховете на Андите. И те бяха побелели, но от снежната покривка.

the salt flats Uyuni

Имахме време да се помотаме и да направим по някоя снимка. Пак от сол, бяха построили монумент изобразяващ сахрави - символа на рали Париж Дакар...Последните години ралито се провежда в Южна Америка и минавало от тук. Къде е Дакар, къде е Америка...Тук също бяха забити и няколко кола, на които бяха закачени 100ина флага от различни държави. Туристи от различни националности ги бяха донесли. Бях прияно изненадан да видя и българският трибагреник.
Качихме се отново в колата - тойота ленд крузър, и тръгнахме из белите полета. Нямаше нито знаци, нито път, тук таме се виждаха следи от гуми. За ориентир, шофьорът ползаваше хълмовете на хоризонта. След час и половина стигнахме до ръба на солника, до село Кокеза, ято фламингота се разхождаха глави в плитките локви останали от последните дъждове. Какво намираха за ядене, само те си знаеха. Цветът на перата им бе наситено розов, което ми навява мисълта, че бе пълно с ракообразни.

В Кокеза оставихме бразилеца и двете испанки. Те се бяха записали за двудневна екскурзия. На следният ден щяха да се покатерят по вулкана, който бе на ръба на селото. Продължихме само аз Елена и Джун - филипинката. След още около час през солника, пристигнахме до малък остров осеян с кактуси, достигащи до 4-5 метра височина. Размера на острова бе 500 на 500 метра, може би малко повече, височина около 100. Платих 30 боливианос, за да се кача до горе, Елена и Джун останаха да се разхождат долу. На върха духаше ледено студен вятър. Нямах ръкавици и ръцете ми се вкочаниха, докато държа камерата. На където и да погледнех се простираха безкрайни бели полета. Пейзажът не бе странен. Бе нереален. Като от фантастичен филм. Живот имаше само на острова, който бе един измежду още 75. Из солните полета не вирееше нищо. Никой не можа да ми каже, колко са дебели точно. Из интернет намерих малко информация - били няколко пласта сол, с дебелина между 1 и 10 метра всеки от тях. От долу литиум и други минерали, както и вода, на дълбочина до 130 метра. Природата не спираше да ме изненадва с формите, цветове си, с флора и фауна, с всеки един кадър минал пред очите ми.

Малко преди да излезем от солниците спряхме да наблюдаваме как слънцето се спуска над белите полета. Небето мина през 50 нюанси на оранжево и червено. На 15ина метра от нас имаше огромна клокочеща локва. Мехури с газове извираха из недрата земни. Слънцето бавно се скри и наблюдавахме и 50те нюанса на виолетово.
Прибрахме се в Уюни намръзнали и с пълни очи и души. С това Боливия бе към края си. На слендата сутрин в 6, бяхме в автобуса за Калама, Чили. Прекарахме 6 дни в Боливия, и да ви кажа честно не бих се върнал. Студ и лъжливи хора, така ще я запомня. Лъжеха за всичко. Бе им в кръвта. На качване в автобуса за Чили попитахме дали има парно. Да, има, няма страшно... Едва не си загубих пръстите на краката. А от носа ми виснаха две ледени висулки. Лъжеха ни за посока, за храна, за цени...редовно се опитваха да ми върнат по-малко ресто, а като видят, че номера не минава, се извиняват, вадят една елка и почват да събират 4 + 5...да се уверят, че са сгрешили...
Пътят до границата ни минаваше на около 4000 метра надморска височина. Между покритите със сняг върхове на Андите се показа слсънцето и към 9 часа лъчите му започнаха да ни галят и леко се поразмразихме. Пътят бе черен, нямаха пари за асфалт. Малко преди да стигнем Чили, планината се намуси и разсърди, един от вулканите забълва пушек. Не бях виждал действащ вулкан. Ако това нещо се ядоса истински, нещата биха загрубели. Към 9 и половиа пристигнахме на границата. Наоколо нямаше нищо. Само планини и влакови релси. Една барака, където бе митничарят, на около 1 км нататък бе чилийската част. Нямаше много хора. Няколко джипа с туристи, както и двама велосипедисти...луди! Бързо ни дойде реда до боливийският митничар. Дадохме му паспорти и хартийката, която ни бяха връчили на влизане (която се оказа критична - един човек в автобуса я бе загубил - глобата му бе 30 долара)
Митничарят ни поиска по 15 боливианос. Бяхме предупредени, че няма изходна такса, и че ако някой ни иска пари, то е за да ги прибере в собственият си джоб. Бяхме минали доста граници, обиграли се бяхме. Казаха ни, че не ни трябват пари, за да излезем и затова не носим с нас. Имах боливианос, но не възнамерявах да му ги дам...той ни изгледа за няколко секунди, предполагам разбра, че няма да мине номера. Вие с автобуса ли дойдохте? - Да, с автобуса. - ОК, с автобса може....би ни изходен печат и ни върна паспортите. С това Боливия остана само в спомените ни.

Copacabana, entering Bolivia

 Iron man in Bolivia

I guess there are at least 30 tons here

high level of security

тези деца не знаеха какво точно става наоколо

 карнавал Потоси

 Lady Liberty in Potosi

carnival Potosi

 Potosi

carnival Potosi

 train cemetery

the edge od the salt flats, near Coqueza

 panorama from the cactus island

 funny road signs in Bolivia

 cactus island

 and just one of the cactuses

 even more cactuses...

 the salt flats

 saharaui monument build out of salt

 and another panorama

 salt, salt and more salt

this is the last photo with cactuses and salt, I promise!

текст и снимки: Мартин Байрямов
Ползването на материал от блога само с разрешението на автора!
words and photos: Martin Bayryamov
to use any of the material above, you will need an authorization!

with love from https://www.geckowindsurfschool.com/