Chile

Влизането в Чили бе най-дългото ни преминаване на граница до момента. И в разтояние и във време.След като минахме през боливийският митничар, се качихме отново на автобуса, но бе съвсем за кратко. Чилийската митница бе на километър и половина от Боливийската. Автобусът спря някъде между двете, до табела разделяща територията. Тук, по думите на продавача на билети, трябваше да ни чака автобус, който да ни отведе в Чили. Само че ние прекарахме около два часа в чакане на тоя автобус. За щастие времето бе хубаво, слънцето грееше и ние се печахме под лъчите му. Намирахме се някъде из Андите. Наоколо нямаше нищо. Само планини и два гранични пункта. Влакови релси пресичаха границата, а краят им се губеше някъде в далечината. Една от близките планини изпускаше бял дим, идващ нейде из недрата земни. Това бе действаш вулкан. Околните върхове бяха също вулкнаи, но бяха заспали преди много годии. Върховете им бяха покрити със сняг.

smoking vulcan in Chile

По някое време пристигна и автобусът от Чилийска страна. Закара ни до граничният пункт, минахме през контрол от Интерпол (това поне казваше надписа над гишето), сдобихме се с входен печат и бележка, която удостоверяваща, че не сме издирвани от международна полиция. Автобусът бе спрял на 20ина метра след този пункт, между няколко други сгради. Тук трябваше да извадим раниците си от багажното, да се наредим в една линия, с раница в краката ни. Трябваше да изчакаме всички пътници да минат през Интерпол контрол. В автобуса имаше двама венецуелци, които не бяха одобрени. Трябвала им виза или още някакви документи, които те очевадно нямаха. Не им разрешиха да преминат по нататък. Дожаля ми за нещастниците. Страната им е разпрана от всички страни. Беднотия, инфлация, граждански бунтове и изобщо ситуацията във Венецуела е доста неприятна през последните няколко години. Не мога да знам със сигурност, но си мися, че тия двамата търсеха по-добро бъдеще.
След като всички се събрахме, ни насочиха към стая с няколко маси – тук багажа ни бе отворен и проверен. Докато се занимаваха с нас, автобусът върна венецуелците обратно на боливийската граница. Незнам какво се е случило по нататък с тях. Нямаше много движение тук, надявам се, че са намерили лесно транспорт обратно до Уюни.

Митничарят, който ми проверяваше багажа, отвори раницата и почна да разбутва съдържанието и. Погледна ми чантата с камерата и торбата с храна, която мъкнех. Мисля, че не му се занимаваше особено много и ми каза одобрително – ок, можеш да си затвориш чантите. Помня, че като пристигнахме в Куба обърнаха всичко наопаки в търсене на ганджа или други наркотици. Само в задника дето не ми гледаха...и по-добре. Тук не се стараеха толкова много.

the border Chile, Bolivia

Не след дълго всички пътници бяхме отвън, в очакване на автобуса. След 15ина минути се върна, а митничар отново провери вътре и в багажното, да не би венецуелците да са се скрили.

Пристигнахме в Калама след 3 часа. Тук имахме около половин час до следващият автобус до Сан Педро де Атакама. Използавахме го да изтеглим чилийски пари и да хапнем нещо на бързо. В 8 вечерта бяхме в Сан Педро. На слизане от Мачу Пикчу срещнахме две чилийки, които пък се качваха пеш към входа. Заговорихме се и те ни бяха препоръчали да отидем до Piedra Roja до Сан Педро. Освен Пиедра Роха имаше горещи гейзери, езера, солено езеро и други природни паркове. Разнообразната природа бе превърнала Сан Педро в туристическа атракция. Бе пълно с хостели, квартири, по главната улица имаше поне 100 туристически агенции.

На сутринта наехме два велосипеда и хванахме пътя. Тъкмо излязохме от селото и стигнахме до някакви руини, останали от инки или марая, или който е живял тук преди 500 години. Това бяха остатъци от каменни къщи и няколко тераси изсечени в скалите. Не ми изглеждаха особено интересни и продължихме натам. Пейзажът покрай нас бе както съм си представял „дивият запад“ и гранд Каньон от книгите на Карл Май. Пътя мина през нещо като долина, покрай малка река. От двете страни се издигаха хълмове от по няколко стотин метра високи. Планини от кафеви скали и кал изпечена на слънцето. Някъде далеко, на много километри се подаваха заснежените върхове на крайнините на Андите. Вегетация липсваше. Тук таме по някое дърво или храсталак покрай реката. Останалото бе изсъхнало под жарките лъчи на слънцето. Няколко пъти се наложи да пресечем реката. Не бе дълбоко, не бе задължително да слизаме от велосипедите, но аз не исках да намокря камерата. Събувах си обувките, запрягах крачоли и прегазвах реката, бутайки колелото. Водата бе ледено студена.
Тук някъде ни намериха две кучета. Не знам какво точно искаха от нас, но решиха да ни следват през целият ден. Искаха да ни опитомят предполагам. Черно-кафява женска, със следи от немска овчарка в родословното си дърво. По-скоро тя искаше да ни опитоми, а мъжкото - кафяв помияр, с муцуна покрита с белези от битки, искаше да впечатли женската. Понеже бяхме с колела, кучетата тичаха зад нас през цялото време. Спряхме под едно от дърветата, за да могат да си починат, а и да пият вода от реката.

По едно време стигнахме до знак „Тунел“. Като наемахме колелетата ни казаха за някакъв тунел, решихме да проверим за какво иде реч. Пътя бе баир нагоре, изсечен в пръстта, осеян с дупки, чиито невидими дъна се криеха някъде дълбоко надолу. Отдалечавахме се от реката, слънцето бе жежко. Притесних се за кучетата, нямахме достатъчно вода, а тия два песа бяха тичали повече от половин час зад нас. Опитах се да ги прогоня. Женската ме гледаше с тъжни очи и клюмнал нос, когато се развиках къш, къш, връщай се обратно. Продължихме нагоре, мъжкото не го виждах, но женската гледаше зад нас, с надежда да си променя мнението. В един момент се загубиха от погледа ми. Пътя бе ужасен и слязохме от колелата. Бутахме ги нагоре. Спряхме в сянката на една от скалите, за да си поемем въздух. От долу се зададоха четерикраките ни приятели. Бяха решили да ни последват. Отказах се да ги гоня. В края на краищата бе техен избор да ни следват в тая жега. Продължихме и след 20ина минути изкачване бяхме на път да тръгнем обратно. Спряхме да починем пред нещо като мост, свързващ два от кълмовете, между които се луташе пътя. Елена кълнеше и проклинаше съдбата си на турист. Аз реших да погледна зад моста и скалите пред нас. Отне ми още 15ина минути, да се изкача и стигна до тунела. Минаваше през една огромна скала, дълъг бе около 300 метра, няколко скали се бяха откъртили и паднали някъде по средата. Тунела бе равен и покрит с пясък. Яхнах колелото, но в един момент не можех да виждам нищо пред себе си, освен светлината от другата страна. Ако имаше някоя дупка, нямаше да я видя и щях да посрещна пода с лице. Слязох и го забутах. Минах покрай падналите скали и след още малко се озовах от другата страна. Пътя продължаваше нагоре към върха на планината. На където и да погледнех, бяха безкрайни кафеви планини. Пустиня от камъни и скали. Ни едно дърво, нито едно храстче или тревичка. Сякаш бях на Марс.

Quebrada de Diablo valley

Върнах се обратно. От тук гледката бе по-ралична. В един момент пустинята свършваше и започваха Андите, с побелелите си върхове.

Бавно заслизах надолу. Пусках се по инерция, но много внимавах. Ако падна, имаше шанс да излетя от пътя, а пропастта от лявата ми страна не изглеждаше никак приветлива. Елена ме чакаше с кучетата. Слязохме обратно долу, върнахме се малко назад по пътя и прекосихме реката отново. Дадохме на кучетата 10ина минути да полежат и пият вода. От тук тръгнахме по път между дръвчета, поставени от човешка ръка, който водеше право към отвесни скали. След няколко стотин метра дръвчетата отстъпиха пред скалите. Влязохме в долина наречена Quebrada de Diablo - дяволската клисура. Пътеката не бе особено широка, от време на време бе колкото да мине човек на кон или колело. Вертикални скали и от двете ни страни се издигаха високо над нас. Промъквахме се през процеп в планината. Великани от камък седяха около нас, а ние зигзагихме между краката им. По земята имаше следи от велосипеди и копита, но не срещнахме никого. Два пъти слизахме от колелата и ги нарамвахме, за да се качим по стълбовидни камънаци.

Quebrada de Diablo valley

Свързах си телефона със сателит, за да видя, къде точно се намираме и какво има пред нас. Оказа се, че напред има още 15ина километра, за да направим голяма дъга и а се върнем в селото. Картите на телефона ми показваха още един път, който се очакваше да е по-кратък. Бяхме подминали отбивката, спомних си малко по назад следи от гуми на колело отиваха някъде в дясно. Върнахме се до там и хванахме тази отбивка. Бе дълбок пясък, и карането на колело бе невъзможно, слязохме и ги забутахме. След няколко стотин метра стигнахме до огромна камара от камъни и пясък. От едната страна на планината, предполагам през дъждовният сезон, се бяха свлекли няколко тона камъни и бяха задръстили прохода. Можехме да нарамим колелата и да опитаме да се покатерим и минем от другата страна, но авантюристичият ми дух бе заспал. Върнахме се обратно по пътя по който дойдохме и срещнахме група туристи, които имаха дори гид. Разпитахме гида, той ни разказа за някакви петроглифи, ако след излизане от долината, хванем в дясно. ОК...тръгнахме натам, и след 4,5 км стигнахме до мястото където трябваше да са петроглифите. Намерихме изоставена местност, с недовършени постройки. Имаше един ров, в който лежеше умряло животно. Бе в напреднал стадий на разлагане и по копитата, които се виждаха, реших, че е коза. Бе 16:30 имахме около 100 мл вода на дъното на шишето, нищо за ядене, бяхме уморени, кучетата също. Отказахме се да търсим петроглифи и тръгнахме обратно. На влизане в селото, спряхме до един магазин, да купим вода и нещо за вечеря. Имаха и насипна храна за кучета. Напълних една торбичка за новите ни приятели и зад един ъгъл ги поканих на вечеря. Нахвърлиха се да ядат, аз подканих Елена да се се отдалечи към края на улицата. Помилвах ги и двете зад ушите и тръгнах и аз да отстъпвам. Женската усети подлият ми план, заряза храната и ме последва. Аз я избутах обратно към храната, но кучето продължаваше да се бута между краката ми. В крайна сметка успях да и набутам муцуната в гранулите, да се метна на колелото и да се отдалеча. Кучето бе зарязало яденето и ме гледаше. Не ни последва повече. Скрихме се зад ъгъла и не ги видях повече. Малко преди тази раздяла Елена се опитваше да ме убеди, че трябва да отидем при ветеринар, да изкараме паспорт на женската и да я помъкнем с нас. Предполагам, че ако това бе последната ни спирка преди полет към Европа, можеше и да се навия. Но за щастие, имах малко по практично разсъждаващ мозък. Прибрахме се без кучета и с натъртени от седалките на колелото задници.

От месеци насам пиехме бира или ром, от време на време местните ракии. Щом влязохме в Чили, нападнахме щандовете с вино. В хостела намерихме сродни души. Един англичанин, момиче от германия и собственика ни правеха компания на масата. Англичанина бе накупил бая алкохол – 2 литра вино и бутилка водка. Бе последната му вечер и явно искаше да се забавлява. Пихме до 3 сутринта, а следният ден го прекарахме в спане и близане на рани.

До Piedra Roja така и не стигнахме. Бяха затворили пътя, заради снеговалежи. Съжалявам, че не отидохме до гейзерите, но с мързел и махмурлук не може да се спори. Пишман туризъм бе нашето. Ако имахме малко повече време, но уви...На следният ден тръгнахме към Сантяго. Полета ни до великденският остров бе след 2 дни. Имаше полети от Калама, но цената от 30 долара, се превърна на 80 долара на човек, а автобуса бе 25000 песос или 33 евро.Пътя бе дълъг - 22 часа в автобус. Поне ще видим пейзажът на Чили през прозорците. Така си мислех аз. От тръгването ни, до залез слънце, гледката си остана една и съща. Пустиня.Кафеви вулканични масиви, пясък, прахоляк, телефонни и електрически стълбове свързани с хиляди километри кабели, висящи като разтеглени сополи между тях. Нито едно дърво, нито един храст, нищо!!!В малкото пространство между пътните платна, бяха посадили кактуси. Покрити с кафяв прахоляк изглеждаха толкова нещастни, колкото и аз, въртейки се на седалката в автобуса, без никакъв шанс да легна или седна удобно. От време на време се мяркаше по някой влак, чийто ресли вървяха паралелно на магистралата. Тръгнахме от Фуертевентура, за да видим свят, различен от нашият, ето че стигнахме до същите прашясали планини, които оставихме преди 9 месеца. Разликата бе, че от единия до другият край на острова, бе час и половина. В Чили, от единия до другия край са 5000 км.

the landscape north of Chile

В 16:30 часа от дясната ни страна се показа Тихият океан. Това пътване запоочва да придобива смисъл. Минахме през Антофагаста. От тук минава и тропикът на Козирога. Това бе първият по-голям град, през който минавахме. Нямаше как да не отбележа чистотата, подредеността, новите автомобили. Явно бе, че Чили бе държава с висок стандарт. Карахме по дълъг малекон, а някъде там в далечината се виждаше силуетът на земя. Малък полуостров, северно от града и заформящ залива. А отляво пустята си лежеше мирно, брулена от вятъра. Била е там преди милиони години, и ще продължи да бъде за още милиони...

Излязохме от града, свихме вляво и пътя отново се зави между вулканите и скалите, а океанът остана на изток от нас. По някое време съм заспал. Събудих се около 7, слънчевите лъчи се забиваха в очите ми, успели да се промъкнат през пролуките между завесите. Храсталаци бяха заменили пясъка и камъните. Пустеещите хълмове бяха покрити с вегетация. Нямам представа къде и кога точно, всичко се бе променило. Знаех само, че се намирам в порвинция Валпараисо.

Към 10ч. влязохме в Сантяго. Минахме през индустриалната зона, слевана от градската част. Почувствах се като в Европа. Стовариха ни на автогарата, от тук тръгнахме пеш към хостела си. Елена сравни зоната с Ротердам. Може би с основание. Предполагам многочислеността на афроамериканци й напони за това.

Намерихме хостела, взехме по един душ и излязохме по улиците на Сантяго. Централната част с Плаза де Армас бе съвсем близо. Там бе лудница. Клоуни, жонгльори, би бойс, куклен театър и какво ли още не. Зрелище за всички. Ние се плъзнахме по главната улица да разгледаме и евентуално да си купя обувки. Маратонките ми се бяха скъсали, трябваше ми нещо ново. Но се оказа, че тук хората нямат големи крака. В Боливия и Перу, най-големия номер който намерих бе 43-44. Тук бе същото. Краката ми не се побираха в 44 номер. Предполагам ще си ходя със скъсаните маратонки, докато се върнем в Европа. Използавхме момента да се заредим с пари в брой за Рапа нуи, накупихме си малко храна и се прибрахме. Аз бях доста ентусиазиран за утрешният полет. Великденският остров ми е в списъка "преди да умра" от повече от 20 години. И ето, мечтата бе на път да се превърне в реалност. Но за Рапа нуи написах отделен разказ, така че тук ще го пропусна.

---

Кацнахме обратно в Сантяго към 21ч и намерихме маршрутки към центъра. Бе късно, бяхме уморени, нямах желание да чакам по евтин градски автобус, после да вървя пеш по тъмно, през квартал пълен със съмнителни типове.

Бяхме гладни и веднага се упътихме към близкият супермаркет, който все още бе отворен. Разликата с Великденският остров е два часа и за нас бе като 20ч. Реших да взема една бутилка каберне сувиньон, но не искаха да ми я продадат. Оказа се, че в Чили има закон, забраняващ продажбата на алкохол след 22ч. Ако бе 21:58 нямаше да е никакъв проблем, но в 22:03 скенерът на касата отказа да чете баркода на алкохолни продукти. По мое лично време, това щеше да има някакъв смисъл,, ако забраната на продажба на алкохол бе преди 12ч. на обяд или нещо подобно. Но 22ч.? Та тържества и партита започват по това време. А най-голямата простотия е, че ако закъснееш за супермаркета, няма никакъв проблем да влезеш в някой бар и да се наливаш до 4 сутринта. Или докато паднеш под масата.

На сутринта закусихме и мързеляшката излязохме. Обиколихме пазара в търсене на обувки (отново), чилийски флаг и някой други неща. По улиците, негри бяха наредили върх мушами 5-6 чифта "оригинални" Найкове за по 15 евро, но и техният 45ти номер не ми пасна на краката.

Слязохме към Пичелему. Аз не го бях чувал това място, Елена дърпаше да ходим там. Било сърфстолицата на Южна Америка. Автобуса от Сантяго отне 3 часа, пристигнахме в малко градче, което изглеждаше безлюдно. Хора по улиците почти не се виждаха. Тръгнахме по една улица и заразпитвахме за стая. Бе пълно с квартири, всички бяха празни. Бяхме си наумили маскимална цена от 15000 песо или 20 евро и на третото място където попитахме, ни предложиха цяла къща с две спални за същата цена. Лелката искаше 35 000 на вечер изпърво, но аз в прав текст и казах, че няма да платя повече от 15 хил. Имаше около 100 празни квартири наоколо, тя го знаеше и аз също.

B&W sunset in Pichilemu

Пичелему изглеждаше като градче с развит туризъм и трябва да е пълно с народ през лятото. Това ще рече декември, януари. В момента бе зима, въздуха бе 12 градуса, както и водата.

Селото е разположено в нещо като малък залив, плажа е покрит с тъмен пясък, а водата е студена през цялата година. Зад плажа имаше малка лагуна.

На няколко километра на юг бе Пунта Лобос. Сърф спот, с вълни от световен клас. Слязохме до там, нямаше никой да кара, освен няколко тюлена, които гонеха рибата около скалите. Мястото бе пълно със скали, водорасли с дълги тубообразнли листа, по няколко метра дълги. Небето бе тъмно и сиво, водата черна. Изглежддаше много злокобно. Горе на скалите имаше голям кръст и няколко мемориала. Доста сърфисти бяха умрели тук, където силни течения те дърпат към скалите, в които се разбият побеснели вълни.

more than a few left their lives surfing here

Върнахме се в селото, където от южната страна на плажа имаше издадена скала, с доста дълга вълна, която изглеждаше да се разбива с огромна енергия. Слязохме до долу да разпитам за мястото. Имах искреното желание да наема дъска и неопрен на следващият ден. Но още преди да излезем от къщата ни бе студено и всякакви подобни мисли ми се изпариха от главата. Самата идея да се съблека, за да вляза в неопрена ме караше да настръхна.

Решихме, че трябва да се върнем тук в един по-топъл сезон и хванахме автобуса за Сантяго, където трябваше да сменим за Валпараисо.
Пътят от Сантяго до Валпараисо отне 2 часа. Минахме през много гори и няколко винарни преди да влезем в града. Малко преди автогарата видяхме жълта църква в чиято камбанария зееше дупка, сякаш снаряд я е цапардасол. Около метър в диаметър сива бездна, а от там надолу, до самата основа минаваше цепнатина чийто ръбове бяха обелени. Знаех че Чили е земетръсна зона, но за пръв път виждах следа от земетресение.

Валпараисо е град излязъл от приказките. Или е кандидат за влизане в прикака. Всички сгради са покрити с графити, няма улица по която да не се намери парче изкуство. Дали ще е улична лампа или фасада на къща покрита с мозайка. Или ще е ограда на двор слязла от някой милански моден подиум, минала през ръцете на здраво напушен заварчик, който в свободното си време дресира еднорози. Градът бе пълен с улични и НЕулични артисти, музиканти, пънкари, хипари, рибари и някои други породи.

old town Valparaiso

Още първият ден, докато обикаляхме из старият град и разглеждахме рисунките по стените се загубихме в лабиринт от малки тесни улички. Тази част на града е разположена между няколко хълма. Катерехме стълби нагоре и надолу, минавахме по зигагообразни и спираловидни уллици, пресичахме през малки мостчета, минаващи над дерета пълни с боклук, свързващи един заден двор с градината на съседа. Никъде нямаше никаква логика. Из района имаше няколко асансьора на по 100 и кусур години. Управляваше ги оператор с по две ръчки(един горе и един долу). Асансьорът вървеше по две почти вертикални релси, дърпан от стоманени въжета. Обикновенно бяха построени по най-стръмните части на квартала.

Valparaiso walls

Улиците сами по себе си бяха изкуство. Нито една нямаше да прилича на другата, бяха достатъчно тесни за автомобили, не ставаха дори и за велосипедисти, тъй като почти на всеки 3 метра имаше някое стъпало. Ако някоя къща избухне в пожар (минахме покрай няколко напълно изгорели) единственото което може да се стори е да се пекат наденици на огъня. Времето бе доста грозно – дъжда валеше и спираше през цялото време, небето бе сиво и също грозно. За да останем сравнително сухи решихме да посетим природо-научният музей. Риби и птици от провинцията на Валпараизо, набухани с формалдехид, висяха на въжета от тавана. Нещо което научих в този музей, е че Хъмбъловото течение минава покрай бреговете на Чили. Студени антарктически води минават от юг на север. Носят със себе си планктон, който от своя страна привлича риба, рибата тюлени, тюлените акули и т.н....един вид чилийското крайбрежие е едно от най-богатото на морски живот.

Бяхме предвидили две нощи за Валпараисо, но решихме да останем още един ден. Слязохме до плажа и крайбрежната алея. На 50ина метра от водата имаше останки от мост (или някаква конструкция) и на долната платформа се излежаваха 30ина тюлена. Бяха преяли и не ги интересуваше света наоколо. Единственото което правеха в продължение на половин час бе да лежат и мучат от време на време. Оставихме ги зад нас и продължихме по малекона, за да стигнем до рибният пазар. До ресторант рибарска среща, бе кафе Голямата риба, пред което висеше акула с опашката на горе. Рибарите държаха тук рибарските си лодки, и сутрин рано излизаха за риба, за да я продават след това на рибният пазар. Остатъка от изчистената риба се изхвърлаше в морето. Редовните доставки на умряла риба и вътрешности бе привлякла още едно стадо морски лъвове, които също лентяйстваха на камъните. Храната сама им идваше на крака.

the fish market in Valparaiso

Освен тюлени имаше и около 3000 птици. Пеликани, корморани, чайки и други видове, които само опитен орнитолог можеше да разпознае.Грачеха и акаха от околните лампи и покриви на автомобили и сгради. Гледали ли сте „ Птиците“ ? Бях много малък, когато го излъчиха по студио Х. Днес порастнал, се превърнах в главен герой от една от сцените. Един от рибарите се запъти към камъните с две щайги рибешки глави и други истории вътре. Аз бях наблизо в опити да направя снимка на един пеликан с шарена човка. 2000 от птиците видяха щайгите с храна и се засилиха насам в очакване на гощавка. Пера и лайна заваляха около мене, стотици гарки прелетяха над гавата ми в рамките на 10 секунди. Крещяха в неистова какафония. Рибарят слезе до ръба на паркинга и се развика към тюлените, а те като питомни кучета се насочиха към него. Тези които бяха във водата се озоваха върху скалите за отрицателно време. Карантията полетя надолу, а долу бе касапница. Тюлените крещяха и мучаха, ръмжаха и се караха за рибешки глави и черва. Каранитята бе само за тях, птиците тябваше да се задоволят само с гледка и миризма.

Нагледахме се на сеир и тръгнахме обратно. Минахме през автогарата да се информираме за автобуси за Ла Серена и се качихме към Белависта – съседен на квартала, който посетихме вчера. Също така живописен и пълен с изкуство. Всъщност бе един вид открит музей. Графити, мозайки, криволичещи улици и всички цветове на дъгата красяха стените на къщите. Слилзахем по някакви стъпала, когато се натъкнахме на група младежи. Пиеха бира и писко, пушеха трева и изобщо правеха всички неща, които правят младите хора в събота следобед. На минаване покрай тях ни заговориха. Аз в първият момент се притесних, че лесно мога да се простя с камерата си, която ми бе в ръката. Младежите изглеждаха безобидни, но единият от тях според мен, от време на време пребъркваше небрежни туристи. Младеж, облякъл зелен шлифер, не спря да ме нарича Мано Чао. Бе с една идея по-пиян от останалите. Искаха да имат снимка за инстаграм. Не разбрах чий точно инстаграм, но пък снимката на тия деца на природата е по цветна от всички графити във Валпараизо. Някога назад във времето, бих прекарал отатъка от следобеда с тия хора. Пиското и бирата сближават хората. Днес не ми бе до подобни експерименти.

colourful people in Valparaiso

Оставихме ги да се радват на живота и продължихме натам. Излязохме до стари гробища, а до тях бе и старият затвор. Някога криели тук неблагоприличните членове на обществото. Днес бе културният център на града. В двора на затвора, върху прясно окосена трева се търкаляха малди хора, кучета гонеха фризбита. Група младежи разработваха хореографията на някакъв танц. В другият край на двора бе сграда, с кафе ресторант, зала за конференции и няколко сергии със ръчно изработени сувенири, мед, билки и други подобни. Младежи жонглираха, размахваха йойота и всякакъв тип клоуни тренираха уменията си. Както казах, Валпараисо е като място излязло от приказка...или отива натам.

Предният ден видяхме един постер за ска парти в някакъв бар. След вечеря излязохме да го потърсим. Намерихме улицата, но бяхме на номер 2хххх нещо си...а мястото бе на номер 72, в посока пристанището. Което е не особено приятен квартал. Особено за туристи след 10 вечерта. Зарязахме ска партито и си намерихме един рок бар, близо до хостела, където пробвахме местната бира, преди да се насочим към леглата.

Следният ден бяхме отново на път. В 10часа хванахме автобуса към Ла Серена.Пътят на севвер бе предимно магистрала, която вървеше паралелно с брега на Тихият Океан. Вила Алемана бе последният голям град през който минахме. От там насетне покрай стъкото на автобуса минаха безброй малки и големи заливи, пясъчни плажове и отвесни скали, чиито зъбери белееха зловещо в далечината. Хиляди скали се показваха изнад синият океан. Единствените им обитатели бяха корморани и чайки. Няколо часа карахме през ненаселена област, покрита с растителност. Рядко минавахме през села или ферми. От дясната страна бе хълмисто, зелено, а някъде в далечината се белееха заснежени върхове. От ляво, океанът бе побелял от зайци, гонени от вятъра. Вълните се разбиваха с дива ярост по брега. Биеха по скалите и по пясъка без умора. Морето изглеждаше неприветливо и сърдито. Кой и защо ли го е нарекъл Тих океан.

В главата ми се завъртя и мисълта, къде точно ще започне пустинята. Унесен в пейзажа и мислите си не усетих как пътя отлетя и пред нас се зададе Кокоимбро и Ла Сирена.

От автогарата хванахме такси до хостела, където бяхме запазили две легла. Бе вече 8 вечерта и нямяхме възможност да се гмурнем из града. Следната сутрин, в Понеделник се изстреляхме по улиците. Бяхме дошли тук, за да видим пингвини извън зоопарка. Наблизо имаше няколко острова, единия от които населен от колония пингвини и превърнат в резерват. Намерихме туристическа агенция. Както се оказа в Понеделник и Вторник островите били затворени за посещения. Както и в момента нямало пингвини, може би няколко, останалите били отишли...незнам къде. И евентуално лодки до там излизали само ако е хубаво времето. Предложиха ни лодка, която щяла да отиде до острова, да мине около него и да се върне. Идеята никак не ми хареса и отказахме. Нямах желание да чакам до сряда, за да ми кажат че времето е лошо или да отидем до там и да не намерим ни един пингвин. В хостела имаше 3 девойки от Дания. Чакали 3 дни за хубаво време. Не се случило и продължили пътешествието си.

Ние излязхме от офиса и слязохме към плажа. Дълга и широка плажна ивица, трябва да е пълно с хора през лятото. Сега имаше двойка влюбени да се натискат и двама младежи, които искаха да пушат трева, но явно не бяха добре подготвени. Дойдоха да ме питат за листчета. Плажа във Варна е също толкова населен през зимата.

Близо до центъра имаше два парка – единият японска градина, другият с животни. Решихме да погледнем, но и двата бяха затворени в Понеделник. Почти всеки понеделник и фейсбук се мяркат постове, коментиращи колко тежки са понеделниците. Половин Южна Америка не работи в Понеделник. Помотахме се по магазините за обувки, с надеждата да намеря 46ти номер, но и в Ла Серена мъжете имат малки крака. Вторник, преди да хванем автобуса за Писко Елки слязохме отново до двата парка. През оградата бях видял огромна птица, и исках да зная какво е. Бе кондор. Предположих, че е голям лешояд, табела нямаше. Но по-късно ме навя едно съмнение и написах в търсачката на гугъл кондор. Резултата в гугъл съвпадна с пернатото. Това е най-голямата птица, която някога съм виждал. И може да лети. Бяха 3 броя, затворени в голяма клетка. Това нещо бе по-голямо от мен, когато си разтвори крилата. Бе жалко, че ги дъжат затворени. Трябва да живеят навън, не в кафез. Имаше нешо като гребен на главата си (каквито имат петлите), а в долният край на шията пухкав бял шал от перушина. Ще ми се да видя таи птица да лети из небето. Със сигурност може да закрие слънцето, като минава под него.
Японската градина я пропуснахме и към 12ч. си хванахме автобуса за долината Елки. Бе на 2 часа път. През лятото явно е по оживено, но когато ние дойдохме, нямаше никой. Отне ни около час да си намерим квартира. Имаше достатъчно, но бяха доста надценени. Стояха празни, но нямаха желание да отстъпят в цената. Това което намерихме бе бунгало за 25евро на вечер. Имаше и басейн, но бе твърде студено за подобни преживявания.

В този район се отглеждаше много грозде и съответно правеха писко. Пиското, го опитах за пръв път в Перу, но бе част от коктейл, не му усетих вкуса. На Рапа Нуи си взехме първата бутилка, за да последват още няколко. Писко е гроздова ракия, и за да е писко, трябва да е от 3 вида мускатово грозде. Ако не е от мускат се нарича агуардиенте.Та долината Елки е родното място на писко.
В Перу също варят писко и Чили и Перу си оспорват коя е страната от където произхожда. Ние отседнахме в село Писко Елки. Някога го наричали Ла Юнион, но един от чилийските президенти го прекръстил, за да поведе в спора за произхода на пиското. Обичал е ракия предполагам.
Тръгнахме пеш към пивоварна Ничо, но след 10ина минути спря една кола и ни предложи да ни закара. Не бяхме махали на стоп, човека сам ни предложи. Качихме се за няколкото километра до там. Изба, произвеждаща писко от 150 години. Била най-старата. Разведоха ни наоколо, показаха ни къде варят джибрите и т.н. Слязохме в мазе, пълно с бутилки и бъчви. Тук сеньор Родригез (основателят на пивоварната) се събирал с приятели и по 3 дни не излизали навън. Напивали са се зверската.

120 years old bottles.

От избата продължихме към Хоркон, този път си показахме палците на първият автомобил, който се зададе. Двойка от Сантяго ни качи – били тук за няколко дни. Хоркон бе дуго селце, навътре в долината. Нямаше нищо за правене, нито за гледане. С изключение на нещо като комуна, издържаща се с продажбата на сувенири, които сами произвеждаха. Реклами и информация за тази комуна имаше чак във Валпараисо. 4-5 къщи и няколко сергий с хващачи на сънища и картини. Нищо повече. Върнахме се в Писко Елки на стоп и се забихме в едно интернет кафе. В нашето бунгало интернет нямаше.

В долината имаше няколко малки обсерватории. Предлагаха се нощни наблюдения на звездите (сякаш могат да са и дневни). Разбира се, когато ние дойдохме всяка нощ небето бе покрито с облаци. Отвори се няколко пъти за кратко, но това беше. Туровете ни бяха отказани, заради облаците.

Продължихме нататък. Първоначалният план бе да отидем до Антофагаста, но Елена стигна до заключението, че там няма нищо. Единствено от тук минава тропика на козирога. Изглеждаше красив град, когато минахме през него, на път към Сантяго, няколко седмици по-рано. Умувахме, разпитвахме и нищо не измислихме. На сутринта, когато трябваше да потеглим аз се събудих с вдъхновение. Реших, че ще прескочим Антофагаста и отиваме в Икика. Имаше вълни за сърф и евентално бе по-топло. Или поне така се надявах.

Дойдохме в Икика рано сутринта и след кратко лутане по улиците си намерихме хостел точно на плажа. Отпред минаваше улица, от другата страна на улицата бе рифа, където се разбиваше вълна. Хостела се оказа едно от най-странните места, където бяхме отсядали. Странни субекти идваха и заминаваха, няколко човека живееха тук (болвианци и венецуелци) Две германки работеха като доброволки. Те и те бяха...удари едната блъсни другата. Незнам какво ги бе довело тук. Освен сърф, нищо друго нямаше в Икика, а нито едната от тях не сърфираше. Не се чувствах нито на място, нито спокоен тук.

Тъй като бе рано, имахме целият ден да разгледаме града. То не че имаше кой знае какво за гледане. Главна улица с магазини, площад с църква и фонтан. Имаха трамвай, от времето на прадядо ми, който бе в експлоатация - като туристическа атракция. И понеже нямаше вече жици за ток, захранваха мотора с един шумен генератор на бензин. Малекона по дължина на плажа бе много красив, със скейтборд парк, открит фитнес, палмови дървета, шадравани, барове, игрище за волейбол и изобщо много и различни атракции за местни и за туристи. Икика е град построен на брега на океана и е заобиколен от пустинята. Постарали са се да си дадат шанс за забавления, иначе биха полудели от скука. На плажа, малко по на север от хостела, имаше вълна и около 50 бодибордъра...гледах ги и си мислех, че това е най-препълненият лайнъп, който съм виждал. Та в Бали имаше по-малко хора, да чакат за вълни. На рифа пред хостела имаше 10ина човека, но с идването на прилива, се увеличи качеството на вълната, и постоянно прииждаха още и още хора. Събраха се над 30 сърфиста и бодибордиста. Лудница. Нямах желание да се бутам между толкова народ.

На леглото под мен имаше един младеж в инвалидна количка. Бе боливианец, дошъл съвсем на скоро в Чили, за да търси по-добър живот. Бил се родил с недъг. Вечерта се появи с една дъска под мишница. Аз се връщах от плажа и го видях пред хостела. Младеж буташе количката, а Алехандро (му бе името) държеше един софт топ борд под ръка, в скута му имаше неопрен. Мисля, че тепърва щеше да се учи. Човека има дух, това е важното. Моите адмирации. Преди около година, на Фуертевентура срещнах един французин. Бе парализиран от кръста надолу. Едно момиче му помагаше да влезе и излезе от водата. Имаше дъска, нещо между сърф и бодиборд, с две дръжки, а страпове го привързваха около дъската. Срещнах го на два пъти на Пунта Горда, чакаше малко по надолу от глваният пик.

Алехандро се върна към 23ч в хостела и от врата на висок глас се провикна - hello! Още не спях, но се опитвах. Трябваше му помощ и се опитваше да ни събуди (ако спим). Слязох и му помогнах да си намести чаршафите. Предната нощ паднали и не могъл да ги събере, завалията.

Сутринта, след закуска се запътихме към автогарата. В 9:40 имаше автобус за Арика. Елена се влачеше като народна песен зад мен. И дори не си направи труд да се забърза при забележките ми. Разбира се итървахме автоуса. Трябваше да чакаме до 12ч. за следващият. Седнахме на една пейка, аз си взех кафе. По едно време се появиха две циганки и се насочиха към съседната пейка, където седеше млада двойка. Циганките им се представиха и след малко стояха от страни на младежите и им гледаха на ръце. Едната циганка на младежа, другата на момичето. Не ги чувахме какво точно си говорят, само виждахме. С Елена си говорихме, дали тези ще ги оберат напълно или само ще ги изнудят да платят за гледанката на ръка. По едно време младежа скочи от пейката като опарен и се отдалечи на няколко метра. Гледаше към циганката с уплашен и изумен поглед. Почнаха се едни панаири, появи се и уредника на автогарата. Циганката говореше на висок глас, в един момент се приближи към младежа и откъсна няколко косъма от главата му. Заплашваше го с черна магия. Абе, идилия. Все едно съм на Колхозният пазар във Варна. Циганките заминаха, а младежа и девойката си взеха чантите и се преместиха на друга пейка, по-близо до входа на автогарата. Чувстваха се в по-голяма безопасност. Младежа ни заговори. Бе много притеснен, че му взели коса и ще го омагьосат. Аз едва вярвах на ушите си. Успокоихме ги, колкото можем. Уредника също му каза, че са само циганки, да не се притеснява. Циганката му казвала бъдещето, но поискала да види портмонето му. Младежа не бе чак толкова глупав и скочил от пейката. Били от Ла Паз, Боливия, на по 19 и 20 години и отивали към Сантяго, където някой им обещал работа, храна и жилище. И двамата бяха много наивни, надявам се, че момичето няма да свърши като проститутка в някой клуб.

Пътя от Икика до Арика бе няколко часа и доста скучен. Малко преди да влезем в града, се спуснахме през долина с агрокултури, където евентуално били намерили някакви мумии, по-стари от тези в Египет. Града не бе нещо особено. Имаше малко пристанище и сравнително приятна централна част. Граничен град, доста перуанци и боливианци живееха тук. За нас бе последна спирка преди да пресечем границата и влезем отново в Перу. Вечерта слязохме към главната улица да поразгледаме и се оказа, че сме имали късмета да попаднем на фестивал на танците от Андите. По улиците подскачаха и танцваха групи от Чили, Перу и Боливия. Облечени в колоритни дрехи, маски, крила на ангели, рога на дяволи и все такива. Да плашат зли духове. Всеки ансамбъл си имаше оркестър. Същата дандания, която видяхме в Потоси, Боливия Само дето в Потоси гастролираха деца, а тук възрастни. Танците на някои групи бяха доста интензивни. Подскачаха, въртяха се във въздуха, мятаха се напред и назад, без почивка. Изгубиха по някое кило тази вечер, със сигурност. Гледката бе забележителна, дълбок респект към танцьорите. Голяма грешка, че бях оставил камерата в хостала. Очаквах само да хапнем някъде, да се помотаме и да се приберем. Нагледахме се на панаир и се прибрахме да спим.

Следният ден се разходихме из града и до южният плаж. Бе неделя и на един площад бяха подредили цяла армия от пожарникари. Било ден на пожарникарят в Чили. Няколко отряда отдаваха почести на пожарните си коли. Минахме покрай пристанището, малка яхтена марина, залив образуван от скали, за да стигнем до музикален парк. Бяха сложили няколко ксилофони, нещо като тимпани и други подобни. Аз като малко дете се нахвърлих на 20ина месингови тръби, с различни дължини. Красивите, меки и звучни мелодии, които излязоха изпод палките прогониха гаргите в района, а децата по люлките наоколо се разплакаха. Вечерта, като се връщахме в хостала, точно отпред бяха наредили един оркестър и няколко от вчерашните групи танцуваха отново. Незнам защо точно тук, а и фестивалът бе вчера, но след половин година в южна америка, бях научил, че много неща не могат да се обяснят лесно.

В понеделника тръгнахме отново. Бяхме разглобени от път, приключения, емоции и изобщо нуждаехме се от почивка. Надявах се да попадна в някое градче, където можем да останем няколко дни и да разпуснем. Щеше да е в Перу. Евентуално. Имахме седмица преди полета от Лима. Пристигнахме на автогарата към 10 сутринта, за да открием няколко стотин човека, да чакат за автобус. Понеделник бе Сан Педро, почивен ден и голям пазар и лунапарк в Такна – Перу. Само малка част от хората се връщаха от фестивала. Повечето бяха чилийци, които отиваха за един ден до Такна. Да си напазарят евтини стоки или да правят там, каквото си правят Чилийците в Перу. Елена бе бясна, че никой не ни бе предупредил за това. Аз не очаквах от никого обяснения и го приех мъжката. Купих си кафе и се наредих на една опашка. По кратката – няколко стотин чакаха за автобусите, а едва 15ина за „такси колективо“ Автобуса бе 2000 песо, таксито 4000. Предпочетох да платя малко повече, но да се придижим по-бързо. Качихме се в един американски форд, от тия, където отпред могат да се поберат трима човека, и потеглихме. На излизане от Арика, минахме покрай северният плаж. 2-3 метрови вълни се разбиваха, във водата имаше доста сърфисти. Сутринта, докато закусвахме, по новините от телевизора ни заливаха с репорти за Валпараисо и Кокимбра, където крайбрежните алеи били залени от 6 метрови вълни. Вълнението бе по слабо тук, но достатъчно за да направи 20ина сърфисти щастливи. Хвана ме яд на себе си, че не я бях проучил тая работа. Но се опитвахме да се придвижим на север по-бързо.