Когато тръгнахме от Варна, нямах много голяма идея какво да ме очаква. Това бе едно пътуване, в което бе известна само крайната цел. Знаех само, че трябва да стигна до Испания в началото на Септември, и че ще съм около две седмици на път. Не бяхме и планирали много. Всъщност аз не бях. Елена се рови из интернет, за да се информира какво може да се види и прави по пътя, а аз реших да и се доверя.
Бяхме решили да посетим рилските езера, но в момента Бялото братство си правеха сбирките там и очаквах, че ще е доста пренаселено. Честно казано, ползвахме това по-скоро като извинение. След седем месеца бъхтане нагоре и надолу по планини и поляни из латинска америка и двамата ни домързя. За компенсация се запътихме към Рилски манастир. Тръгнахме около 10 сутринта, слязохме към Слънчев Бряг, откъдето хванахме магистралатта на запад. Пристигнахме при манастира към 5 следобед, намерихме си една полянка (голям паркинг в гората), където и решихме да пренощуваме. Намирахме се в нещо като падина, заобиколени от върховете и чукари, на 15ина минути пеш от манастира. От долната страна на паркинга минаваше малка рекичка. Над околните върхове висяха тъмни облаци и решихме да вдигнем едно покривало, в случай че завали. Опънахме трапезата и се цопнахме на зелено. По стара българска традиция бяхме помъкнали ракия. Баща ми я бе варил. Пиехме си ракията и си боцкахме домати и краставици под дебелата сянка.
По една от горските пътечки се появи един от поповете, придружен от няколко цивилни жени. Аз съм благ човечец, помахах им за поздрав, но нищо не последва. Попа имаше големи уши, да лови сигнали от космоса, само ме изгледа без да даде знак за интерес. Една от женицие ме гледа, ли гледа. Аз пак махнах, може би не бе видяла поздрава ми. Тая пак продължи да се пули, но не отговори на поздрава ми. Приятни хора обикаляха из Рила.
По едно време дойде един автомобил с полска регистрация. Паркираха в другия край на поляната и също изкараха походни маса и столове. Изглежда и те смятаха да нощуват тук. Дъжд така и не заваля, прибрахме си покривалото и се наврехме в буса да спим по някое време. На сутринта, реших да се изкъпя в реката. С тенджерката, която ползвахме за салата, и за да си варим вода за чай и кафе се запътих надолу. Съблякох се гол и нагазих до глезените. Водата бе ледена. Ако някой бе минал в тоя момент, да ме види, гол по чеп, да се поливам с едно канче с вода...
Минахме през гората, за да стигнем до манастира. Точно пред портала имаше огромно табло, предупреждаващо, че жени с къси поли и гащета, полуголи и т.н. не могат да влизат. Интересното бе, че за мъже не важеше. Да не се разсейват монасите. Елена бе по къси панталони и ме погледна с питащ поглед. Казах и, че няма смисъл да стои отпред и да чака. Или да се връща да се преоблече или да влиза и да се надява да не я изгонят. Влязохме, а вътре манастир, попове, музей...предполагам че повечето от читателите са го посещавали. Направи ми впечатление, как арките бяха боядисани в черно и бяло. Мястото бе успокояващо. Повече бе историята, пред самото място.
Влизането в манастира и църквата бяха безпатни, но не и за качване до кулата, до камбанарията, в музея... Цените не бяха много приятни. 8 кинта, за да влезе човек в музеят или 5так, за да се качи до камбанарията. Замислих се, колко хора могат да си позволят това в България. Църквата като институция винаги ме е вдъхновявала. Един безкраен извор на лицемерие, несправедливост и алчност. Продаваха и светена вода...330 мм бутилка за 1.50 лв. Как Йоан Кръстителн не се е сетил да продава водата на река Йордан.
Помотахме се малко, насладихме се на спокойствието и аз отидох да се изтропам в манастирският тоалет. (в гората още не ме бях получил вдъхновение) Като излязох, Елена бе изчезнала. Обиколих двора, който не е по-голям от 150 на 100 метра и излязох отвън. Видях а да се мота с фотоапарата в ръка. Като я видял един от монасите с голи баджаци и я поканил да излезе извън манастира.
Бавно се върнахме към микробуса и потеглихме отново. Спряхме в селото да закусим, а аз си купих още едно шише ракия. За изпът. Последен шанс, преди да излезем от България.
Минахме през Кюстендил и след половин час пресякохме границата, за да се озовем в Македония. Нямахме намерение да нощуваме тук и настъпих газта.Минахме през няколко селца, преди да излезем на магистралта за Скопие. Скоро минахме около него и тук някъде нещо се обърка. Трябваше да стигнем Албания, но се озовахме на границата с Косово. Къде и как точно се бях отплеснал, нямаше много значение. Не ми се връщаше, минаваме от тук. Оказа се обаче, че в Косово зелената ми карта не важи и ме изнудиха да си купя застраховка за 15 евро. Преглътнах го някак и подкарахме натам. В Косово се ползваше еврото, което бе доста удобно за нас(както и в Черна гора и Босна). Спряхме да хапнем от техните банички, аз говорих на продавачката на български, тя ми отговори на сръбски диалект (предполагам) и се разбирахме прекрасно. Оглеждахме се за къщи разбити по време на войната, но всичко бе възстановено. Минахме покрай много мемориали, в памет на загиналите. Карахме не повече от час, докато стигнем границата с Албания Митничарят (албанският, защото на излизане от Косово никой не ни спря) почна да ни разглежда паспортите и изглеждаше затруднен. Къде си ходил? Паспорта ми е пълен с печати и му викам, че на много места съм ходил. Той ме изгледа върна ми паспорта и ме отпрати да продължаваме. На влизане в Косово ни сложиха печати, и най-вероятно е трябвало да ни сложат и на излизане. Аз просто съм минал отстрани на пунктовете...то като няма табели, аз няма как да я зная тая работа...
Влязохме в странта, и за разлика от очакваното, пътищата се оказха не лоши, селцата които пресякохме бяха спретнати и подредени. Наближихме Шкодер, бе следобед, решихме да потърсим място да нощуваме и слязохме към Адриатическо море. Не съм сигурен къде точно се озовахме, но гледайки картата сега, трябва да е било Велипоже. Тръгнахме да обикаляме по къмпинзите, цените варираха, особено след като ни преценят дали имаме достатъчно. На едно място тръгнаха от 15 евро, та стигнаха до 5...Предложиха ни да паркираме до тоалетните и решихме да поогледаме още малко. Намерихме си къмпинг за по 5 евро. Бе огромна поляна, осеяна в северната си част, с изоставени бункери от световната война (една от двете, предполагам). Имаше бар и три бунгала. Направи ми впечателние, че всички говореха английски и то доста свободно. Аз паркирах вана и веднага се засилих към плажа, който бе на 20 метра. Да си потопя задника в Адриатическо море, бе ново за мен. Сензацията не бе кой знае какво. Дълъг плаж с жълт пясък, посеян с треволяци, пръчки, клони и тем подобни. Сравнително чисто и пълно с шезлонги и чадъри, които с удоволствие ще ти ги отстъпят срещу някое евро. Водата бе топла, а дъното, нещо между тиня и пясък. Вървях 30 метра, а водата бе все още до колене....вървя ли вървя, все плитко. Цопнах се да се понамокря и се върнах. Отказах се от търсене на по-дълбоко място.Чакаше ме цяло шише ракия.
Банята бе капан. Хиляди комари и 12 оси живееха вътре. Аз някак ги игнорирах, но Елена не спря да ругае и кълне, докато бе под душа.
На сутринта се гмурнахме отново в морето и продължихме към Монтенегро. Минахме през Шкодер, а навигацията реши, че най-бързият път е баш през центъра на града. А тук бе ужас. Хора и велосипедисти щъкаха във всички посоки върху пътното платно. От ляво и отдясно изскачаха хора на колела или пеш. Аз карам, срещу мен се задава лелка на колело и хич не и дреме. От дясно има полицай, ама и на него не му дреме. Минахме покрай гробищата. Изглеждаха изоставени, храсталаци и треви бяха превзели терена, а един от гробовете бе изровен. Прясна пръст лежеше острани на дупката.
Отне ни час да прекосим град Шкодер, веднага щом излязохме от градската част, от лявата ни страна се откри и езерото Шкодер. Тук някъде ме огря, че трябваше да минем от край южната страна на това езеро, а щом ми е от ляво, значи съм от северната му страна. Не ми се връщаше, наругах навигацията (и себе си), от което трябва да призная ми олекна. Минахме по някакъв планински път, нагоре, надолу, змийски завои, иглени уха, тук пътя бе невъзможно разнебитен, караше се много бавно. Не отне много време, но на мен ми се стори цял ден, преди да пристигнем до границата с Черна Гора. Тук се наложи да почакаме половин час, преди да влезем в страната. Монте негро е една огромна планина, незнам защо в България наричаме тази страна Черна Гора, превода на монте негро е черна планина....засилихме се по някакъв двулентов път, изсечен в планините и пред нас се разкри гледка. Ама гледка. Незнайни върхове цепеха простора пред нас. Всеки следващ бледнееше с един нюанс. И така 10-20 км...докъдето ни стигаха погледите.
Малко преди да слезем от планината, върховете започнаха да пушат. Пожари вилнееха наблизо, но не изглеждаше някой да се е трогнал от това. Стигнахме до едни скали, от където, под нас се показа Будва. Хиляди червени керемидести покриви, а пред тях простор от синя вода, разпорена от лодки и джетове. Бе средата на Август, летовниците бяха превзели града. Слязохме долу, прекосихме Будва, за да продължим по бреговете на Которската лагуна. Водите и бяха прозрачни, синьо зелени. Навсякъде около брега се срещаха плажуващи, легнали върху камъни или шезлонги, положени върху малки кейчета. За да заобиколим лагуната трябваше отново да забием по планините. Щеше да ни отнеме час-час и половина. Решихме да се качим на ферибота, който ни взе 10 евро (за микробус) и ни отне 10 минути. Озовахме се в Каменари, от където се качихме отново в планините и след 15ина минути се наредихме на една дълга колона от автомобили. Границата с Хърватска бе някъде пред нас. Така и така не се движехме, оставих Елена в колата, а аз се упътих към едно крайпътно ресторантче за кафе. С зи колона от автомобили, бе добър ден за бизнеса им. Както се оказа, всеки ден бе добър за тях. Като се върнах Елена тъкмо бе запалила колата, за да се премести на 10 метра напред, и ме гледаше стреснато. Брояча на километрите започнал да и намига с надпис МАСЛО, а лампата за СЕРВИЗ светеше. Мръднахме колата напред, и я угасихме, отворих капака, и проверихме маслото. Бе спаднало под минимума. Първо, бяхме по баир нагоре, колата бе наклонена и се бе преместило в задната част на картера. Но така или иначе, част от маслото липсваше и то драстично. Нямах течове, трябваше да е изгоряло...Долях около половин литър, за да се качи до средното ниво. Лампите и сигналите изчезнаха, след като долях, но това не бе излекувало буса. Нямаше какво да направим по въпроса. Само да се тревожим...
Отне ни 3 часа, за да пресечем тази граница.Един, за да излезем от Черна Гора, и от там още два, за да влезем в Хърватска. Колоната зад нас продължаваше да се увеличава, не искам да мисля, какво би било, ако пристигнехме час по-пъксно. Бе страшна жега, десният прозорец на колата не работи (до ден днешен), климатика не го пускахме, защото се притеснихме с това масло...седяхме и се потяхме.
Най-сетне стигнахме до хърватският митничав. Пълничък младеж, ни подаде обратно паспортите и ни попита колко време чакаме. В една малка кабинка 2 на 2 метра, седяха 3ма митничари, без климатик или проветрение. И тяхната не бе лесна.
Планът бе да минем през Дубровник днес, но загубихме много време тук. Вече бе 18:30ч. Съзряхме го горе от скалите, но го оставихме за следният ден. Напазарихме си в Лидъл и си намерихме един къмпинг на 15 мин от Дубровник. Симпатичен чичко, висок 2 метра поне, ни поиска 14 евро. Аз му предложих 10, а той взе, че се съгласи. Паркирахме се между маслиново дърво, бадем и лоза...красота. Бе време за ракия.
На другият денс лязохме в Дубровник с кола, въпреки, че дългуча от къмпинга ме предурпеди, че паркирането не е лесно. Препоръча ни автобус за 15 куни на отивне на калпак и още 15 за връщане...близо 10 евро. Платеният паркинг нямаше как да е по-скъп от това. Намерихме си място за 10 куни на час, но се оказа, че не мога да платя. Нямахме куни, само евро. Намерихме друг паркинг, до марината, ето можеше да се плати на излизане и имах достатъчно време да сменя евро. Прекосимхе един хълм със стари сгради и гробищата. Надникнохме вътре. Аз съм малко извратен на темата и ме привличат подобни места. По-лесно е да се общува с умрели хора. Повечето живи приказват само глупости. Готови са да ти продупчат гърба с нож. Умрелите не се интересуват от подобни занимания. Тук надгробните статуи и кръстове, сякаш бяха ваяни за конкурс.
Слязохме до крепостните стени и се вмъкнахме в старият град. Хванахме на ляво и се загубихме почти моментално в лабиринта от тесни улички и стълбища с неизвестна дестинация. Коли тук не минават, перални, хладилници и други подобни се носеха на ръка. Къщите бяха хотелчета, стаи за гости, ресторанти, барове и магазини за сувенири. Надали имаше една къща, която да не бе въвлечена в туризма. А туристи да искаш. От всички краища на Европа, а и извън старият континент. На където и да се обърна бе пълно с народ. Лутахме се нагоре-надолу по стълбища, улици, малки прелези и тунели. По едно време се озовахме върху скали с излаз на морето, където няколко човека се печаха или къпеха във водата. Под няколко имам предвид няколко десетки. А скалите бяха 10 на 10 метра. Ако кажа, че тръгнахме да се връщаме е силно казано, защото нямахме никаква идея къде сме, как сме стигнали дотук, още по-малко как да се върнме в началото. Просто се лутахме в търсене на по-търговска улица, която евентуално да ни изеде до входа на крепостта.
Исках да се кача на крепостните стени, за да се огледам от там. Честно казано нямам спомен колко ми поискаха точно, но бе достатъчно да ме откаже.
Следващата спирка бе Вигандж. Никога не бях чувал това място, нямаше и да стигна до тук, ако не ми се бе случило да работя с един хърватин на времето. Бе дошъл на Фуертевентура на стаж в училището, където работих и аз. Дойде за месец, за да изкара практиката си, за да получи VDWS лиценз. Той имаше уинд и кайт център във Виганж и за да се рекламира като VDWS център, трябваше да вземе се квалифицира. Решихме да я проверим тази работа. Виганж се намира в края на полуостров, който тръгва като ръкав от Слано на север, дълъг е около 70 км и широк не повече от 5. От северната страна е хърватска и Босна и Херцеговина, а на юг са островите Корчула и Млйет. Минахме от северната страна, покрай някакъв замък, заобиколен с каменни стени, построени по средата на доста висок хълм. Кой и защо се е занимавал да строи стена, за да раздели гол хълм на две...имал е много свободно време.
Към края на полуострова се качихме нагоре, за да пресечем хълмистата зона, която бе покрита от изгорели дървета. Отново спускане, за да се озовем във Виганж, което се оказа малко селце. Имаше поне 5 уиндсърф цетъра, но успяхме да намерим Матео. Той бе така любезен да ни покани да останем в къмпинг, който бе закачен към училището. Вятър нямаше, прогнозата обещаваше нещо за близките дни, но ние не възнамерявахме да чакаме и след като се насладихме на топлите и прозрачни води на Адриатическо море, продължихме пътешествието си. Тръгнахме към Мостар. Така или иначе трябаше да прекосим Босна и Херцеговина. Дубровник част, отделена от Хърватска, разделени са от около 5 км плажна ивица - единственият излаз на БиХ на море.
Излязохме от полуострова по същият път, по който бяхме дошли и се упътихме към Б.и Х. Границата, която пресякохме бе пълна пародия. На хърватската част имаше една кола пред нас, а в будката на митничаря никой. Колата чака, чакахме и ние. Бе с БиХ регистрационни номера. Минаха 10ина минути, колата пред мен наду клаксона. Отне още няколко минути, наду го отново. Една врата от близката сграда се отвори, показа се главата на г-н митничар и извика. Хайде, Хаиде...минавай. Колата потегли, ние след тях. След 20-30 метра бе боснеската митница. Пред един фругон на прага на вратата седеше митничаря и говореше с някого по телефона. Само ни махна да продължаваме, без да се помръдне повече...Последва планински път, пълен с остри завои, дупки и кръпки а две коли трудно се разминаваха. След около 45 минути излязохме на нормален път (що-годе), който ни отведе до Мостар. Още с влизането в града минахме покрай няколко сгради надупчени от куршуми и снаряди. Мостар е бил под обсада от Югославската армия в началото на 90те и това може все още да се види.
Оставихме буса и слязохме пеш към старият град. Тук бе също лудница. Туристи от всички краища, магазинчета, ресторанти и кафенета. И пак туристи. Тук таме нинджи, покрилиГТова е и главната атракция на града. Моста бе пълен с народ, тръгнахме по него, и изведнъж на оградата, от външната страна се показа един младеж по бански. Ходеше с една кесийка и искаше пари от хората близо до оградата. Не го чух, но някой явно е казал, че няма пари, защото младежа по бански каза на развален английски: А как си дошъл тука без пари? И с какво си го купи този сладолед? Продължи на долу с кесийката си и подканяше останалите хора за символична сума. Говореше сръбски и го разбирах напълно. Не след дълго едно друго дете на природата се изправи в най-високата точка на моста и се метна в реката. 25 метра право надолу, незнам колко бе дълбоко. Какво точно искаше да докаже с този скок, също не стана ясно, но по-късно видях плакат анонсираш скокове от преди 2 седмици. Организираха си състезания от време на време. Взехме си по една баница преди да подължим. Скор щяхме да излезем от балканите. Баници нямаше да има повече
Небето бе пълно със звезди. Има причина да са я построили тази обсерватория тук. Само дето не им се насладихме много. Никак не бе приятно да се седи навън в този ветрилник.
На сутринта се вдихнахме рано и се изстреляхме към Сплит. Още с пристигането си намерихме едно кафене, което тъкмо отваряше. За кафе, чай и тоалетна. Помотахме се из Сплит, аз някога прекарах два месеца тук, познавах града, но Елена бе любопитна да огледа стария град, и пристанището. След Дубровник, този град изглеждаше като съборетина. А и изглеждаше доста променен след повече от 15 години.
Нямаше какво толкова да ни хареса, а и бяхме загубили леко ентусиазма си след предната вечер.
Насочихме се на север, минахме през Шибеник и наближихме Вранското езеро, когато небето се покри с гъсти облаци. Езерото се показа, показаха се и хълмовете зад него. А зад тях пушек и стълбове дим се вдигаха към небето. Пожари бошуваха на три различни места. Спряхме на една отбивка, да гледаме. Четири самолета долитаха до езерото, потапяха извънбордовите си трюмове, пълнеха ги с вода и отлитаха в посока пожара, където се отърваваха от товара си. Имаше поне 20 човека, които също наблюдаваха пожарогасителната операция. Заговорихме едни хървати. Всяка година имали пожари, но тази година почти навсякъде. Пожара който гледахме бил тръгнал от изхвърлен фас. Казали били по новините тази сутрин.
Нямаше как да помогнем тук. Качихме се в колата и потеглихме отново.
Малко преди Задар се спряхме в една горичка край пътя, която завършваше с малък плаж. Пясък нямаше, само камъни. Същото във водата. Само че тук по камъните се въргаляха морски таралежи. Много досадни създания. Някой хора ги намират за деликатеси, но по мое мнение това са нахални морски създания с неприятния навик да си забиват острите бодли по краката на хората. Трябваше много да внимаваме като ходим. Друга досада за мен е лежането на плажа. Надали има по-безполесно действие от това някой да си пече задника и да се въргаля по пясъка. Къде по-приятно занимание би било да се пие бира някъде на сянка. Елена обожава да се въргаля по плажа. И за да е честно я оставих да си се радва на слънцето и камънаците, а аз се забих под капака на микробуса. Десният фар бе ослепял и захванах със смяна на крушката. Обаче ядец. Колата е френска, а тия хора са извратени. Отне ми повече от половин час да изкарам изгорялата крушка.
Потеглихме отново, минахме покрай Задар и се насочихме към Плитвичките езера. Бяха ни силно препоръчани. Надвечер пристигнахме в един къмпинг, стопанисван от доста интересен екземпляр. Разпитахме го кое, как и колко и освен всичко Елена направи грешката да попита дали терена е равен. Равен, ти къде ще намериш равен терен тука, нямам равно място. Няма и да намерите, това са планини, да не ви е....тук някъде спрях да слушам, а тоя се обърна и тръгна на някъде продължавайки да крещи...май го уцелихме по слабо място.
Все пак решихме да останем тук. Аз докато вадя масата и столовете, Елена отиде да плати ида ни регистрира. Решила да разпита за езерата, колко са далеч, кога отварят и т.н. Докато и говорил, в офисчето влязла някаква жена. Елена се обърнала да види кой влиза, а господин добри маниери и се разбучал:
- В очите ще ме гледаш като ти говоря! - и с жест с два пръсте и показал очите си...
Без коментар ще оставя това...
Същот така се оказа, че тоалетните се заключват след 22ч. Защо точно, не посмяхме да попитаме. Елена и се допика в 22:30.
- Къде да пикая?
- Незнам, ако питаш мене, пикай зад кенефа. Но тоя ако те види, ще ни изгони от тука.
Въпреки всичко ни информира, че след 10ч. при езерата започват да пристигат автобуси с туристи от хотели и курорти от цяла Хърватия, организирани групи и т.н. Решихме да избегнем навалиците и да отидем по-рано. В 8 влязохме в паркинга. Стотици коли вече бяха паркирани, а на гишето за билети се виеше дълга опашка. Свалих Елена да чака и тръгнах да търся място за паркиране. Това не бе лесно. Трябваше да се навря между едни дървета в гората. За този паркинг трябваше и да платим...оставих колата и отидох при Елена, вече имаше около 20 човека зад нея. Пред нас имаше поне 300. Колко вече бяха влезли, и колко още щяха да пристигнат...и двамата си задавахме този въпрос. С погледи се разбрахме. Оставихме опашката, качихме се в буса и отлетяхме от тук. Знам, че все някога ще се върна тук. Ще се опитам да е извън сезона. Да се бутам измежду цялата тази сган от туристи не ми е в кръвта. Последните години работя в туризма. Лятото е когато имам най-много работа. За пръв път от много години насам, не работя по това време, а съм и аз турист...и мога да ви кажа, че не ми харесва! То си е живо наказание. Пренаселени плажове, високи цени за нощувки, опашки за атракции, пътища с огромен трафик...не, благодаря.
След като оставихме Плитвичките езера се спуснахме отново към Адриатическо море. От лявата ни страна се редуваха острови и острови. Хърватска притежава повече от хиляда острова, някой са дълги по 50 км, някой по 50 метра...
Наближихме Риека и понеже бяхме спестили време, реших да се спрем тук, за да сменим маслото в двигателя. Как успях да се спра точно в този сервиз незнам. Но попаднахме на човек. Държеше го фен на Риека, ултрас до мозъка на костите си. Докато колегата му се занимаваше с колата, Томи ни предложи кафе, после бира и ни прави компания през цялото време. Имаше възбрана да ходи на стадиона и да посещава каквито и да е мачове. Говорехме на испански, бил живял в Испания. Разказаваше ни за хърваткса, бяхме пропуснали морският орган в Задар. Било инсталация, която свирела, когато тубите и се пълнили с вода от прииждащите вълни. Набелязахме си го, за когато се връщаме да видим Плитвичките езера. Като плащахме подписа фактурата с A.C.A.B. Честно казано, ще се радвам да го видя отново, ако някога се върна в Риека.
С подновено масло и нов приятел полетяхме към Словения. Хванахме малък път, който ни отведе до най-намусеният митничар. Дадохме му паспортите, той погледна моя, върна ги и каза не може.
- Е как така не може?
- От тук само държави членки на Шенген. Ако не сте от шенген, трябва да минете международната граница.
Това бе пълна простотия, не знам дали ме клатуркаше, щото не бе на кеф, но нямах желание да се боря с мелници. Елена бе по-упорита. Грабна паспортите, излезе от вана и отиде при него...Той отново я отпрати и каза да търсим международната граница
- Къде е тази международна граница? (аз само си мислех, ква е тая граница на която сме, ако не е международна...от другата страна бе Словения)
- Ще я намерите в гугъл...
Наругахме го наум и си тръгнахме. Върнахме се малко назад и хванахме магистралата. След 10 минути бяхме пред другата граница. Евентуално международната. От тук влязохме в Словения без никакъв проблем. Надали имаше някакво значение от къде съм влязъл в държата им.
Бяхме планирали да отидем до пещерата Постойна, но това бе най-извстната пещера в Словения и щеше да ни очаква подобна върволица от хора, както в плитвичките езера. Решихме да я прпоуснем, като посетим някоя по-малка и евентуално по-слабо посещавана. А в Словения има много пещери. Цялата държава е надупчена като швейцарско сирене. Имам приятел словенец, той ни препоръча Скочянската пещера (не съм сигурен дали така се пише) Слънцето напредваше, нямаше как да успеем за днес, започнахме да се оглеждаме за място, подходящо да пренощуваме. Дивото къмпингуване в много държави не е позволено. Не веднъж нарушавахме правилта, но като цяло се опитвахме да се съобразяваме. Още повече, по-добре да платим за къмпинг, с бани и тоалетни, отколкото да платим глоба 10 пъти къмпинга и без баня и тоалетна. Озовахме се в двора на една къща за гости, в която домакинът ни позволи да паркираме в двора и да ползваме сервизнните помещения срещу 5 евро. Къщата му се намираше в покрайнините на село, чието име не помня (в Словения може би се намират най-много непроизнесими имена на села и градове). От страни на къщата имаше голяма ливада, а зад нея започваше гора, чиито край се губеше нейде из далечината между хълмовете на далечните планини.
Пещерата Скочна се оказа също пълна с туристи, но решихме да не се отказваме този път. Група от около 150 човека бе разделена между 5 гида. Имаше френска група, италианска група и три на английски. Имаше доста словенци, но им се наложи да се присъединят към английските групи, тъй като гид на словенски език нямаше.
Първо минахме през помещение осеяно с огромни сталактити и сталагмити, достигащи 2 - 3 метра. Продължихме, за да стигнем до зала широка 70 метра и висока около 30. Тук се намираше сталагмит, с диаметър 5 метра, може би и повече. Продлъжихме по пътеката, за да стигнем до подземен каньон. Огромно пространство, високо поне 70 метра. Долу минаваше река, която идваше нейде измежду скалите. Тук таме се подаваха скали. Някъде по-нагоре имаше мост, който минаваше над реката и пресичаше каньона. Сталактити по тавана нямаше. Били унищожени при наводнения. При по-обилни валежи, изхода за водата се затлачвала и пещерата се пълнела с вода. Преди 100ина години била пълна съвсем до горе и в тавана между няколко оцелели сталактита се бе заклещило някакво парче дърво. Ние продължихме надолу, по стълби изсечени в скалите, които преминаха в бетон, след което започна кратко изкачване, за да стигнем до моста и да преминем от другата страна. Бяха инсталирали осветление навсякъде, та се виждаше достатъчно добре. За съжаление бе забранено да се снима. Реших да не хитрувам и оставих камерата в чантата. Пресякохме моста, заобиколихме една огромна скала, за да достигнем до интересна формация. Варовикови камъни, бяха образували стъпаловидни басейни високи 40-50 см и с диаметър 50-70 см всеки. Някога приток на реката е минавал от тук и нанасяла варовик в продължение на хиляди, може би милиони години. Днес езерцата бяха пресъхнали и се пълнеха с вода, само при дъжд.
По тавана висяха прилепи, скупчени с десетки един върху друг.
Най-голямата дълбочина, която стигнахме бе 140 метра а над нас, между тавана и земната повърхност имаше 70-80 метрова дебела покривка.
Обиколката ни продължи около час и половиина, но самата пещера бе много по-дълбока. При каньона имаше отклонение, което продължаваше с километри на вътре. Тази част не бе достъпна за туристи. А реката, която минаваше по дължина на каньона, излизаше на повърхността някъде в Италия, където преминаваше около 500 метра, преди да се влее в Адриатическо море.
Излязохме през голям отвор, висок и широк 30 метра. Пред нас се разкри огромна дупка с диаметър от поне 300 метра, а на дъното имаше малко езерце. Това е било огромно подземно помещение, част от пещерата, но тавана се бе срутил по някое време през вековете. Ние излязохме някъде по средата на дупката, под нас бе езерото, а няколко стотин стъпала нагоре бе повърхността.
Следващата ни спирка бе езерото Блед. Намираше се доста на север от нас. Пътя минаваше през малки селца, предимно с двуетажни къщи с черни керемидени покриви. Нямаше много следи от индустрия (освен агрокулута) навсякъде бе зелено, с пасбища, ливади и гори. Наближихме Блед, но бе около 5 следобед. В подножитето на две планини, близо до пътя намерихме къмпинг. Хел Ейнджълс, Братя на вятъра или Дяволи на гуми или нещо подобно си бяха организирали сбирка и пиеха бира на капанчето на къмпинга. От Черна гора насам мернахме хиляди мотористи. Чопъри, туринги, триколки та дори хора на Веспа с раница на гърба...да обиколиш Европа на Веспа...сигурно има такова състезание. Ако няма, трябва да организират. Както рали Монголия, но с остаряла веспа. Или Симсон...
Намирахме се на 700 метра надморска височина. Със скриването на слънцето започна да захладнява. От къмпинга ни казаха, че нощните температури са около 10 градуса. Имахме одеала с нас, някак щяхме да го преживеем.
Също така, с падането на нощта, небето започна да се покрива със звезди. Нямаше никакви градове или села наоколо, които да замърсяват небето със светлина. Милиони малки точици ни се усмихваха от горе. Млечният път се виждаше с просто око. Пресичаше пространството между двете планини, чийто силуети се открояваха в тъмнината. И докато гледаме звездите установихме, че от тук минават всички самолети, които пресичат Европа в една или друга посока.
Сутринта слязохме до Блед. Паркирахме в подножието на хълма със замъка и се качихме пеш нагоре. От ляво имаше стълби, които водеха надолу към езерото, а от дясната страна на замъка намерихме местенце с красива гледка към езерото. Светло синята водя, огрявана от слънцето изглеждаше много примамлива. Няколко лодки и Стенд Ъп Падала се носеха по меката повърхност. В езерото имаше малко островче и накой му бе хрумнало да вдигне църква там.
Слязохме обратно, качихме се в колата и решихме да обиколим крайезерният път. Бе пълно с почиващи с доста натоварен трафик. Нямаше къде да се паркира, близо до водата, затова обиколихме езерото, разгледахме го от всеки възможен ъгъл и продължихме към Соча.
30-40 минути след като изгубихме езерото от поглед, при Краняска гора, хванахме на ляво, следвайки табелата Вършишки проход. Този проход пресича част от Алпите, намиращи се в парк Триглав. Името идва от връх Триглав - най-високият в Словения 2864 метра.
Малко след като завихме наляво се започна изкачване по планински пътища, със 180 градусови завои, и с наклон от по 10-15 градуса. Свят да ти се завие от връткане. Планински масиви и върхове забити в небесата се редуваха и от двете ни страни. Чукари, които изглеждаха много трудно достъпни. За заклети планинари и алпинисти. Качването нагоре отне близо час и половина. Което бе последвано от час и половина спускане по подобни баири и още толкова завои тип иглено ухо. Изведнъж се появи знак сочещ извора на река Соча. Незнаех дали точно там искаме да отидем, но реших да последвам знака. Хванахме отбивката и след няколко километра паркирахме между още 20ина автомобила. Имаше хора, къща с ресторантче, явно имаше какво да се види тук. Тръгнахме пеш, нагоре през близката горичка, пресечена от реката, която бе доста малка все още. Каскади и малки водопади се редуваха, измежду камъни покрити с мъх.
След 20ина минути излязохме до скала, по която бяха забити метални клинове, по-които бе опънато стоманено въже. Стъпваше се по издадените камъни, а се придържахме за въжето. Ако се изтърве човек, ще си строши главата на 5-6 метра по-надолу. Едно холандско семейство стоеше пред въжето и умуваха дали да продължат. Имаха две 8-10 годишни хлапета и се притесняваха за децата. Видяха ме да се държа смао за това въже, и в крайна сметка се отказаха. Ние минахме около 20-30 метра, балансирайки по камъните, за да пристигнем на нещо като площадка, заобградена от 3 страни с отвесни скали. От ляво, между камънаците течеше реката, излизаща нейде измежду скалите. Няколко метра по-нагоре зееше дупка. Малка пещера. Покатерих се, за да надникна. Малък кладенец с прозрачна вода изпълваше пространството. Водата бе ледена. Изливаше се от площадката по15 метров водопад. Аз хвърлих обувките и нагазих водата, за да стигна до ръба и погледна надолу. Падане от тук би било крайно неприятоно. И за падащият, и за придружаващите го.
Върнахме се по обратния път и се метнахме отново в колата. Излязохме от Връчнишкият проход се оказахме в Италия. Пейзажът около пътя се промени драстично. От зелени ливади, гори от високи борове, планински върхове с побелели скали най-отгоре, стигнахме до равнинна местност, заета от дълги редове лозички, ферми и безброй винарни. Бе късен следобед, напазарихме си ядене от един огромен мол и след кратко лутане се озовахме на празен паркинг, покекрен върху един хълм, където някога е имало замък. От паркинга се разкриваше гледка към Адриатика и няколко градчета наоколо. Отворихме бутилка червено вино и се насладихме на тиха и не особено спокойна вечер. Хора нямаше...мина един човек с куче и една девойка на бегом...затова пък имаше хиляди комари, които се нахвърлиха отгоре ни, жадни за кръв хиени!
На сутринта се бяха изпокрили. Или ние се събудихме след активният им момент...гадове мръсни!
От тук до Венеция бе около един час път. Намерихме един Лидъл и паркирахме там, 5-6 км от града. Хванахме автобус, който мина перз Местре и ни свали на площад Рома. Хванахме на където ни видят очите. Да се загуби човек във Венция, никак не е трудно. Просто тръгва по която и да е улица, пресича мост, свива на ляво (може и вдясно) прекосява друга уличка. Обръща се на 90 градуса, минава 10 метра и те това е. Само местни или добре тренирани туристи могат да се върнат по същият път.
Навсякъде имаше табели със стрелки към площад Сан Марко. Гмурнахме се в тази лудница, в преследване на площада. Прекосихме 10ина моста, търговски улици с магазини и ресторанти, малки задни улички някои широки не повече от 1 метър. Търговските улици бяха пълни с народ, англичани, французи, китайци, японци и изобщо всякакви породи. С наближаването до площада, потоците от хора набъбваха. Една малка и тясна уличка ни изсипа на площада, където нямаше място за гълъбите да кацнат на паважа. Може би това бе най-посещаваното място във Венеция. И имаше защо. Църквата Свети Марко бе внушителна. Всеки малък детайл бе пипнат с внимание. От предната страна, над главният вход се различаваха някой библейски моменти и светии, изградени от мозайка. Или нещо подобно. Около, над и под тях имаше статуи на каляски, коне, папи, светии, ангели, хора с мечове, хора без мечове. Хиляди малки детайли образуваха едно цяло. Каква играчка е да се извае цялото това чудо, датеайл по детайл. Търпение и огромен ентусиазъм са били нужни за вдигането на тази базилика. Да се влезе вътре не бе невъзможно, но бе необходимо огромно търпение, което аз лично нямах точно този ден.
Минахме покрай големия канал, пресякохме още десетина моста, за да се озовем отново на площад Рома, откъдето си хванахме автобуса за Лидъл. Отново на път - следващата спирка бе Сан Марино, следвана от Флоренция.
Карахме по второстепенни пътища, а това е некъв ужас, некъв ад. Влачехме се с по 40-50 км в час. Алтернативата бе магистралата, която пък бе невероятно скъпа. Разстояние от 150 км ни отне 4 часа. Пресякохме някакви планини (края на Алпите), където и замръкнахме. Търсихме паркинг за кемпери, който Елена намери в апликацията си. Оказа се доста странно място, на гърба на малко селце покекрено на върха на един хълм. Имената ми се губят. Слязохме в селото, за да си потърсим нещо за хапване, но се оказа, че всичко е затворено. Качихме се в буса и тръгнахме да обикаляме из селата на около в търсене на ресторант. Озовахме се в едно рестоанче, нейде из фермите. Ресторанта гледаше към хълмовете на Сан Марино. Всичко бе приготвено на ръка, а продуктите идваха от чифлиците в района.
На сутринта слязохме до Сан Марино, малка държавица, покекрена върху скалите, гледаща към Римини. Основана от свети Марин, който през 4ти век дошъл и отворил манастир тук. Това е най-старата незвисима държава.
Качихме се и ние, Елена не се чувстваше добре и остана около паркинга, но аз се качих пеш до хълма Титан, където бе една от кулите на манастира. Надолу имаше 100ина метра отвесни скали, които свършваха с път. Към Римини предполагам. Насладих се на гледката към Адриатика, който се виждаше макар и на 30-40 км от мястото ми. В Сан Марино живеели около 30 000 човека, и били доста заможни. В общи линии е една миниатюрна точица на картата. И аз незнам как се навихме да минем от тук. Пихме по едно кафе и визитата ни в Сан Марино се изчерпа.
Отне ни няколко часа, да прекосим тази част на алпите, за да стигнем до Флоренция. Родното място на Данте, на така наречения исторически футбол (незнам защо го наричат футбол...) Нямаше начин да видим нито едното нито другото. Но пък имаше достатъчно площади, църкви и сгради, датиращи от преди 700-800 години. Площад Дуомо и катедралата света Мария де Фиоре, чийто купол бе покрит с мозайка. Въпреки, че бе внушителна по размер и като архитектура, не можеше да ме впечатли, след венецианската Свети Марко. Има причина да наричат града люлка на ренесанса. Работи от Микеланджело, Да Винчи, Донатело бяха оставили своят отпечатък в града, въпреки, че повечет оригинали са прибрани в музея Уфизи (или някъде другаде) и подменени с копия.
До музея така и не стигнахме, по същата причина, поради която не посетихме и Плитвичките езера.
За пореден път се убедих, че не желая да предприемам подобно пътуване отново през Август.
Тръгнахме на север в посока Франция. Бяхме хвнали крайбрежен път, който минаваше само през населени места, малки градчета и курорти на средиземноморието. То друго тук нямаше. На всеки 150 метра спирахме на светофар, а средната ни скорост бе 25 км/ч. Италианците смело бяха повели акция "неефективност на пътя" По някога спирахме на червено без дори една кола да пресече пред нас. Спираше се и за пешеходци, които отсъстваха. Тия хора не бяха чували за кръгови. А и малко по-интелигнтни светофари можеха да им влязат в полза.
Очаквах да влезем във Франиця същият ден, но с тази скорост замръкнахме някъде около Сан Ремо. Намерихме паркинг извън града и се навряхме между още 150 кемпервана. Бих предпочел поляна, дървета, нещо по-зелено, но в района бе почти невъзможно. Сутринта, с нови сили продължихме пътуването, за да влезем във Франиця и веднага след това - Монако. Блясък и лукс крещяха от всеки ъгъл. Всяка кола тука бе порше, ферари или мазерати. Предполагам мерцедесите се караха от работническата класа. В морето бе хвърлила котва една моторна яхта, дълга колкото 3 олимипийски басейна. И още 100 по-малки. Къщи-палати и все такива. Както се оказа, това бе стандарта по цяото крайбржие. Френската ривиера започваше тук.
Едното каре си хлопаше отдавна, но като сменяхме маслото видях, че маншона е скъсан изцяло. Надали бе останала много грес вътре. Исках да го сменя, преди да съм загубил някое колело и Франция ми изглеждаше подходяща за това - колата все пак бе Рено. Ница бе близък и голям град, предположих, че ще е най-лесно тук. Но се оказа, че никой от гаражите няма време. Бяха пълни до средата или края на Септември. Както и в Кан. И Фрежус... Половин Англия, Германия и Франция се бяха изсипали на ривиерата за сезона. И бяха решили да си поправят колите. Минахме през поне 10 гаража, всички бяха заети. Аз взех да спичам, защото изглеждаше мисията невъзможна. Намерихме си едно местенце на върха на скалите, близо до пътя, където прекарахме нощта. Слязохме до плажа по един стълби изсечени в скалите, където намерихме малко заливче, заобградено от отвесни скали, високи 30-40 метра. Пясък нямаше, само не много дребни камъни, а водата бе прозрачна. Кристал. По дъното се въргаляха големи скали, обитавани от морски таралежи и безброй малки рибки. Две лодки се камбуркаха на 150 метра от брега. Бяха дошли от Фрежус или Кан, за да се насладят на меките и топли води в заливчетата наоколо.
На сутринта, в интернет намерихме телефони на няколко гаража (добре, че премахнаха роуминга в европа най-сетне) и започнахме да звъним. Един чичко в Агай имаше време за нас, но се оказа, че трябва да чакаме за ново каре до следният ден. Прекарахме времето в лежане по плажа и обикаляне на близките заливчета.
На градският плаж в Агай имаше душове, минахме от там вечерта, за да се освежим и измием солта от себе си.
Изкарахме две вечери на върха на скалата, първи линия с гледка към морето. Слънцето слизаше към леглото си нейде над Фрежус. Някой хора плащат луди пари за това. Ние бяхме щастливи с походната си маса и столове и леглото в микробуса.
Чичкото, който ни сменя карето бе около 60 годишен симпатяга, в гаража му имаше едно Бентли, Ролс-Ройс, един Мустанг и още две неизвестни коли с покривало. Тези които се виждаха, бяха 40 годишни класики. Обичаше стари автомобили. Колата трябваше да е готова към 12ч, отидохме, но чичкото го нямаше. Жена му бе там. Частта не дошла. Доставчикът я закарал някъде във Фрежус. Или нещо подобно, френският и на двама ни бе доста куц. Както и да е, чичката тръгнал да гони карето по пътищата. Към 3 следобед колата бе готова. Разплатихме се и отлетяхме. Бяхме загубили достатъчно време и никак не се мотахме по пътя.
Минахме през Сен Тропе (което не се отличаваше много от Монако) , и се насочихме към Испания. Ставаше късно и се заоглеждахме за място за спане. Бяхме близо до Марсилия, намерихме на апллкикацията за кемпери подходящо място на брега на езерото. Обиколихме града и минахме покрай огромна индустриална зона с летище и знаци Airbus това, Airbus онова...Отне ми малко време, докато стопля. Тук правеха самолети. Подминахме и продължихме покрай индустриалната зона, наближихме езерото, заводите и комините останаха някъде зад нас. Излязохме на път, без никакво движение, освен нас, и след още 20ина минути стигнахме до малко плажче, на брега на езерото до Марсилия. От водата тъкмо излизаше един младеж с кану. Беше ходил за риба, отидоха да огледам, в кофата му имаше няколко доради.
Изкарахме ноща тук. Бе облачно и леко припръскваше, не бих казал, че времето бе много приятно за къмпингуване.
Нощта отмина, дойде нов ден. Скоро след Марсилия, пресякохме границата, за да влезем в Испания. Бяхме запазили час за технически преглед близо до Розес. Бяхме избрали малко селце, с идеята, че на такива места не се вживяват много в работата си.
Изкарахме нощта на един от къмпинзите на брега на залива в Розес. Времето бе мрачно, дъждовно и не ставаше за плаж. Все пак слязохме да огледаме наоколо.
Плаж, море, залив, пясък...Почти нямаше никого наоколо. Няколко заблудени хора с кучета. Или без кучета. Лятото бавно си отиваше, с него си заминаваха и туристите, и слънцето и синьото небе. Наближаваше и краят и на нашата екскурзия. Върнахме се в къмпинга, натоварихме колата и потеглихме към Вилямала, където ни бе техническият преглед. Колата мина без никакъв проблем. Бе Петък. Решихме да се засилим към Холандия, където в Понеделник мога да започна работа, и да не губим повече време в обикаляне насам и натам.
Потеглихме на север, отново влязохме във Франция. Пресякохме мостът при Milleau. Минавали сме от тук няколко пъти, но винаги през селцето, за да избегнем таксите на моста. Това е най-високият мост в света. За разнообразие минахме отгоре. Платихме около 10 евро за микробус. Не мога да кажа, че бе особено голяма тръпка. На моста не може да се спре, за да се изплюе човек. Чак на края има отбивка, но ние я пропуснахме и подкарахме. Бе надвечер. Езерото Паерлюп бе наблизо, хвахме влязо, пресякохме няколко села, стигнахме до езерото и се наложи да го обиколим изцяло, за да си намерим подходящо място за спане. Спряхме на 15 метра от водата, върху тревата. Вдясно от нас имаше ферма, децата от която ловиха риба от брега.
Вдигнахме покривалото против дъжд, сложихме си масата и отворихме бутилка червено вино. Бе доста хладно, но виното ни сграваше. Слънцето бе изчезнало някъде зад дъждовните облаци, само все още оскъдната светлина ни напомняше, че в момента потъва зад хоризонта.
Дъжда спря, прибрахме покривалото, за да не го отвее вятъра през нощта и се мушнахме в микробуса да спим.
Сутринта станахме рано, преди 7 и потеглихме. Към 20ч. вечерта влязохме в Холандия.
Две седмици и половина на път и спане в микробуса. И двамата се наговорихме да си купим някой ден истински кемпер и да отделим няколко седмици за едно подобно пътуване из Европа. Преди или след лятото. Прибрахме се с души пълни с емоции и погледи наситени с гледки от нови и непознати места.
Декември 2016 бе, когато отлетяхме от Брюксел. Посока югозапад. Юли месец отлетяхме от Лима в посока североизток. Юли месец потеглихме с кола от Холандия, за да стигнем до Варна. Септември месец се върнахме в ниските земи...бе едно дъъъъъъъъъъълго пътуване. 10 месеца, пресякохме близо 30 държави и 60 000 километра. И винаги пътуване с еднопосочен билет. За съжаление е време да се върнем в реалният живот...Трябва да се хвана отново на работа. До следващият ни полет.
Бяхме решили да посетим рилските езера, но в момента Бялото братство си правеха сбирките там и очаквах, че ще е доста пренаселено. Честно казано, ползвахме това по-скоро като извинение. След седем месеца бъхтане нагоре и надолу по планини и поляни из латинска америка и двамата ни домързя. За компенсация се запътихме към Рилски манастир. Тръгнахме около 10 сутринта, слязохме към Слънчев Бряг, откъдето хванахме магистралатта на запад. Пристигнахме при манастира към 5 следобед, намерихме си една полянка (голям паркинг в гората), където и решихме да пренощуваме. Намирахме се в нещо като падина, заобиколени от върховете и чукари, на 15ина минути пеш от манастира. От долната страна на паркинга минаваше малка рекичка. Над околните върхове висяха тъмни облаци и решихме да вдигнем едно покривало, в случай че завали. Опънахме трапезата и се цопнахме на зелено. По стара българска традиция бяхме помъкнали ракия. Баща ми я бе варил. Пиехме си ракията и си боцкахме домати и краставици под дебелата сянка.
По една от горските пътечки се появи един от поповете, придружен от няколко цивилни жени. Аз съм благ човечец, помахах им за поздрав, но нищо не последва. Попа имаше големи уши, да лови сигнали от космоса, само ме изгледа без да даде знак за интерес. Една от женицие ме гледа, ли гледа. Аз пак махнах, може би не бе видяла поздрава ми. Тая пак продължи да се пули, но не отговори на поздрава ми. Приятни хора обикаляха из Рила.
По едно време дойде един автомобил с полска регистрация. Паркираха в другия край на поляната и също изкараха походни маса и столове. Изглежда и те смятаха да нощуват тук. Дъжд така и не заваля, прибрахме си покривалото и се наврехме в буса да спим по някое време. На сутринта, реших да се изкъпя в реката. С тенджерката, която ползвахме за салата, и за да си варим вода за чай и кафе се запътих надолу. Съблякох се гол и нагазих до глезените. Водата бе ледена. Ако някой бе минал в тоя момент, да ме види, гол по чеп, да се поливам с едно канче с вода...
Минахме през гората, за да стигнем до манастира. Точно пред портала имаше огромно табло, предупреждаващо, че жени с къси поли и гащета, полуголи и т.н. не могат да влизат. Интересното бе, че за мъже не важеше. Да не се разсейват монасите. Елена бе по къси панталони и ме погледна с питащ поглед. Казах и, че няма смисъл да стои отпред и да чака. Или да се връща да се преоблече или да влиза и да се надява да не я изгонят. Влязохме, а вътре манастир, попове, музей...предполагам че повечето от читателите са го посещавали. Направи ми впечатление, как арките бяха боядисани в черно и бяло. Мястото бе успокояващо. Повече бе историята, пред самото място.
Влизането в манастира и църквата бяха безпатни, но не и за качване до кулата, до камбанарията, в музея... Цените не бяха много приятни. 8 кинта, за да влезе човек в музеят или 5так, за да се качи до камбанарията. Замислих се, колко хора могат да си позволят това в България. Църквата като институция винаги ме е вдъхновявала. Един безкраен извор на лицемерие, несправедливост и алчност. Продаваха и светена вода...330 мм бутилка за 1.50 лв. Как Йоан Кръстителн не се е сетил да продава водата на река Йордан.
Помотахме се малко, насладихме се на спокойствието и аз отидох да се изтропам в манастирският тоалет. (в гората още не ме бях получил вдъхновение) Като излязох, Елена бе изчезнала. Обиколих двора, който не е по-голям от 150 на 100 метра и излязох отвън. Видях а да се мота с фотоапарата в ръка. Като я видял един от монасите с голи баджаци и я поканил да излезе извън манастира.
Бавно се върнахме към микробуса и потеглихме отново. Спряхме в селото да закусим, а аз си купих още едно шише ракия. За изпът. Последен шанс, преди да излезем от България.
Минахме през Кюстендил и след половин час пресякохме границата, за да се озовем в Македония. Нямахме намерение да нощуваме тук и настъпих газта.Минахме през няколко селца, преди да излезем на магистралта за Скопие. Скоро минахме около него и тук някъде нещо се обърка. Трябваше да стигнем Албания, но се озовахме на границата с Косово. Къде и как точно се бях отплеснал, нямаше много значение. Не ми се връщаше, минаваме от тук. Оказа се обаче, че в Косово зелената ми карта не важи и ме изнудиха да си купя застраховка за 15 евро. Преглътнах го някак и подкарахме натам. В Косово се ползваше еврото, което бе доста удобно за нас(както и в Черна гора и Босна). Спряхме да хапнем от техните банички, аз говорих на продавачката на български, тя ми отговори на сръбски диалект (предполагам) и се разбирахме прекрасно. Оглеждахме се за къщи разбити по време на войната, но всичко бе възстановено. Минахме покрай много мемориали, в памет на загиналите. Карахме не повече от час, докато стигнем границата с Албания Митничарят (албанският, защото на излизане от Косово никой не ни спря) почна да ни разглежда паспортите и изглеждаше затруднен. Къде си ходил? Паспорта ми е пълен с печати и му викам, че на много места съм ходил. Той ме изгледа върна ми паспорта и ме отпрати да продължаваме. На влизане в Косово ни сложиха печати, и най-вероятно е трябвало да ни сложат и на излизане. Аз просто съм минал отстрани на пунктовете...то като няма табели, аз няма как да я зная тая работа...
Влязохме в странта, и за разлика от очакваното, пътищата се оказха не лоши, селцата които пресякохме бяха спретнати и подредени. Наближихме Шкодер, бе следобед, решихме да потърсим място да нощуваме и слязохме към Адриатическо море. Не съм сигурен къде точно се озовахме, но гледайки картата сега, трябва да е било Велипоже. Тръгнахме да обикаляме по къмпинзите, цените варираха, особено след като ни преценят дали имаме достатъчно. На едно място тръгнаха от 15 евро, та стигнаха до 5...Предложиха ни да паркираме до тоалетните и решихме да поогледаме още малко. Намерихме си къмпинг за по 5 евро. Бе огромна поляна, осеяна в северната си част, с изоставени бункери от световната война (една от двете, предполагам). Имаше бар и три бунгала. Направи ми впечателние, че всички говореха английски и то доста свободно. Аз паркирах вана и веднага се засилих към плажа, който бе на 20 метра. Да си потопя задника в Адриатическо море, бе ново за мен. Сензацията не бе кой знае какво. Дълъг плаж с жълт пясък, посеян с треволяци, пръчки, клони и тем подобни. Сравнително чисто и пълно с шезлонги и чадъри, които с удоволствие ще ти ги отстъпят срещу някое евро. Водата бе топла, а дъното, нещо между тиня и пясък. Вървях 30 метра, а водата бе все още до колене....вървя ли вървя, все плитко. Цопнах се да се понамокря и се върнах. Отказах се от търсене на по-дълбоко място.Чакаше ме цяло шише ракия.
Банята бе капан. Хиляди комари и 12 оси живееха вътре. Аз някак ги игнорирах, но Елена не спря да ругае и кълне, докато бе под душа.
На сутринта се гмурнахме отново в морето и продължихме към Монтенегро. Минахме през Шкодер, а навигацията реши, че най-бързият път е баш през центъра на града. А тук бе ужас. Хора и велосипедисти щъкаха във всички посоки върху пътното платно. От ляво и отдясно изскачаха хора на колела или пеш. Аз карам, срещу мен се задава лелка на колело и хич не и дреме. От дясно има полицай, ама и на него не му дреме. Минахме покрай гробищата. Изглеждаха изоставени, храсталаци и треви бяха превзели терена, а един от гробовете бе изровен. Прясна пръст лежеше острани на дупката.
Отне ни час да прекосим град Шкодер, веднага щом излязохме от градската част, от лявата ни страна се откри и езерото Шкодер. Тук някъде ме огря, че трябваше да минем от край южната страна на това езеро, а щом ми е от ляво, значи съм от северната му страна. Не ми се връщаше, наругах навигацията (и себе си), от което трябва да призная ми олекна. Минахме по някакъв планински път, нагоре, надолу, змийски завои, иглени уха, тук пътя бе невъзможно разнебитен, караше се много бавно. Не отне много време, но на мен ми се стори цял ден, преди да пристигнем до границата с Черна Гора. Тук се наложи да почакаме половин час, преди да влезем в страната. Монте негро е една огромна планина, незнам защо в България наричаме тази страна Черна Гора, превода на монте негро е черна планина....засилихме се по някакъв двулентов път, изсечен в планините и пред нас се разкри гледка. Ама гледка. Незнайни върхове цепеха простора пред нас. Всеки следващ бледнееше с един нюанс. И така 10-20 км...докъдето ни стигаха погледите.
Малко преди да слезем от планината, върховете започнаха да пушат. Пожари вилнееха наблизо, но не изглеждаше някой да се е трогнал от това. Стигнахме до едни скали, от където, под нас се показа Будва. Хиляди червени керемидести покриви, а пред тях простор от синя вода, разпорена от лодки и джетове. Бе средата на Август, летовниците бяха превзели града. Слязохме долу, прекосихме Будва, за да продължим по бреговете на Которската лагуна. Водите и бяха прозрачни, синьо зелени. Навсякъде около брега се срещаха плажуващи, легнали върху камъни или шезлонги, положени върху малки кейчета. За да заобиколим лагуната трябваше отново да забием по планините. Щеше да ни отнеме час-час и половина. Решихме да се качим на ферибота, който ни взе 10 евро (за микробус) и ни отне 10 минути. Озовахме се в Каменари, от където се качихме отново в планините и след 15ина минути се наредихме на една дълга колона от автомобили. Границата с Хърватска бе някъде пред нас. Така и така не се движехме, оставих Елена в колата, а аз се упътих към едно крайпътно ресторантче за кафе. С зи колона от автомобили, бе добър ден за бизнеса им. Както се оказа, всеки ден бе добър за тях. Като се върнах Елена тъкмо бе запалила колата, за да се премести на 10 метра напред, и ме гледаше стреснато. Брояча на километрите започнал да и намига с надпис МАСЛО, а лампата за СЕРВИЗ светеше. Мръднахме колата напред, и я угасихме, отворих капака, и проверихме маслото. Бе спаднало под минимума. Първо, бяхме по баир нагоре, колата бе наклонена и се бе преместило в задната част на картера. Но така или иначе, част от маслото липсваше и то драстично. Нямах течове, трябваше да е изгоряло...Долях около половин литър, за да се качи до средното ниво. Лампите и сигналите изчезнаха, след като долях, но това не бе излекувало буса. Нямаше какво да направим по въпроса. Само да се тревожим...
Отне ни 3 часа, за да пресечем тази граница.Един, за да излезем от Черна Гора, и от там още два, за да влезем в Хърватска. Колоната зад нас продължаваше да се увеличава, не искам да мисля, какво би било, ако пристигнехме час по-пъксно. Бе страшна жега, десният прозорец на колата не работи (до ден днешен), климатика не го пускахме, защото се притеснихме с това масло...седяхме и се потяхме.
Най-сетне стигнахме до хърватският митничав. Пълничък младеж, ни подаде обратно паспортите и ни попита колко време чакаме. В една малка кабинка 2 на 2 метра, седяха 3ма митничари, без климатик или проветрение. И тяхната не бе лесна.
Планът бе да минем през Дубровник днес, но загубихме много време тук. Вече бе 18:30ч. Съзряхме го горе от скалите, но го оставихме за следният ден. Напазарихме си в Лидъл и си намерихме един къмпинг на 15 мин от Дубровник. Симпатичен чичко, висок 2 метра поне, ни поиска 14 евро. Аз му предложих 10, а той взе, че се съгласи. Паркирахме се между маслиново дърво, бадем и лоза...красота. Бе време за ракия.
На другият денс лязохме в Дубровник с кола, въпреки, че дългуча от къмпинга ме предурпеди, че паркирането не е лесно. Препоръча ни автобус за 15 куни на отивне на калпак и още 15 за връщане...близо 10 евро. Платеният паркинг нямаше как да е по-скъп от това. Намерихме си място за 10 куни на час, но се оказа, че не мога да платя. Нямахме куни, само евро. Намерихме друг паркинг, до марината, ето можеше да се плати на излизане и имах достатъчно време да сменя евро. Прекосимхе един хълм със стари сгради и гробищата. Надникнохме вътре. Аз съм малко извратен на темата и ме привличат подобни места. По-лесно е да се общува с умрели хора. Повечето живи приказват само глупости. Готови са да ти продупчат гърба с нож. Умрелите не се интересуват от подобни занимания. Тук надгробните статуи и кръстове, сякаш бяха ваяни за конкурс.
Исках да се кача на крепостните стени, за да се огледам от там. Честно казано нямам спомен колко ми поискаха точно, но бе достатъчно да ме откаже.
Към края на полуострова се качихме нагоре, за да пресечем хълмистата зона, която бе покрита от изгорели дървета. Отново спускане, за да се озовем във Виганж, което се оказа малко селце. Имаше поне 5 уиндсърф цетъра, но успяхме да намерим Матео. Той бе така любезен да ни покани да останем в къмпинг, който бе закачен към училището. Вятър нямаше, прогнозата обещаваше нещо за близките дни, но ние не възнамерявахме да чакаме и след като се насладихме на топлите и прозрачни води на Адриатическо море, продължихме пътешествието си. Тръгнахме към Мостар. Така или иначе трябаше да прекосим Босна и Херцеговина. Дубровник част, отделена от Хърватска, разделени са от около 5 км плажна ивица - единственият излаз на БиХ на море.
Излязохме от полуострова по същият път, по който бяхме дошли и се упътихме към Б.и Х. Границата, която пресякохме бе пълна пародия. На хърватската част имаше една кола пред нас, а в будката на митничаря никой. Колата чака, чакахме и ние. Бе с БиХ регистрационни номера. Минаха 10ина минути, колата пред мен наду клаксона. Отне още няколко минути, наду го отново. Една врата от близката сграда се отвори, показа се главата на г-н митничар и извика. Хайде, Хаиде...минавай. Колата потегли, ние след тях. След 20-30 метра бе боснеската митница. Пред един фругон на прага на вратата седеше митничаря и говореше с някого по телефона. Само ни махна да продължаваме, без да се помръдне повече...Последва планински път, пълен с остри завои, дупки и кръпки а две коли трудно се разминаваха. След около 45 минути излязохме на нормален път (що-годе), който ни отведе до Мостар. Още с влизането в града минахме покрай няколко сгради надупчени от куршуми и снаряди. Мостар е бил под обсада от Югославската армия в началото на 90те и това може все още да се види.
Излязохме от Мостари отново се насочихме към Хърваткса, в частност Сплит. За да слезем до крайбрежието пресякохме тунел, дълъг няколко километра и скоро бяхме в Омиш, където зпаочнахме да се оглеждаме за къмпинг. В пика на летния сезон навсякъде бе пълно. Освен къмпинзи където ни иксаха по 50 евро и нагоре. Логично да е празен. Стая за двама можехме да наерим и за по-малко... Продължихме на север към Сплит, а Елена намери в някаква апликация за кемпери, еко къмпинг в планините близо до Сплит. В апликацията се казваше, че пътя не бил павиран. Насочихме се натам. Минахме през село Горно Ситно, подминахме го и хванахме надолу по непавираният път. Бе ужассен, камъни стърчаха по 20-30 см над повърхността, дупки с размерите на кладенец, абе незнам защо някой би го нарекъл път изобщо. На картата изглеждаше, че "пътя" продължава, минава през фермата и води нейде нататък, до асфалтирани пътища. Надявах се от другата страна на фермата да изглежда по-добре, защото това незнам дали можех да го кача обратно, с пълен микробус. Всичко около нас бе почерняло от пожар. Горите бяха опустошени преди около месец. Спуснахме се няколко километра, по чукарите, за да пристигнем до една колиба покекрена между скалите и изгорелите храсталаци и дървета. Нямаше никого. Отвън бе паркиран багер със спукан картер. Следите от масло можеха да се проследят по целия път, по който минах. Духаше силен вятър и мястото изглеждаше като от филм на ужасите. Всеки момент измежду скалите щеше да изскочи някой психопат с нож в ръка. Или зомби...Бях уморен, исках да остана тук да нощуваме, а утре да го мислим, но Елена не бе на същото време. В нея се надигаше страх и паника от това място, явно бе че няма да се спи тук. Слязох пеш на около 200 метра надолу да огледам и не изглеждаше с нищо по-различно. Не знаехме какво да ни очаква, скоро щеше да се стъмни, реших да се опитаме да се върнем нагоре. Буса подскачаше по камънаците, аз не отпусках газта, защото ако спра, може и да не можех да тръгна нагоре отново. Опитвах да заобикалям по-големите камъни, за да не ударя картера или кормилната рейка. Бе доста стръмно. Вдясно от нас, няколко стотин, може би хиляда метра, баир надолу. Ако колата изскочи от пътя, ще е край на играта. Буса успя да ни преведе по този адски път и нагоре, за да се озовем отново в селото. Пред една къща намерихме огромен двор, човек разхождаше куче. Опитах да го попитам задочно, дали може да си паркирам буса в двора за през нощта. Но ни прати на някакъв паркинг по-нагоре. Паркинга се оказа под огромен наклон, и голям ветрилник. Но пък гледката към Сплит и залязващото слънце над града си струваше цялата тази галимация. Проследихме залеза и отново тръгнахме да си търсим място да пренощуваме. Горе из къровете имаше обсерватория, а до отбивката за обсерваторията намерихме малка полянка, почерняла от пожара. Решихме да останем тук за през нощта и паркирахме.
Не мога да кажа, че имахме много спокойна нощ. Силен вятъра клатеше буса, и навяваше клечки и иглички от почернелите борове наоколо. Кънтенето от иглички по покрива не ни даваше мира. През цялото време се притеснявах да не се откърши някой клон и да потроши предният прозорец.Небето бе пълно със звезди. Има причина да са я построили тази обсерватория тук. Само дето не им се насладихме много. Никак не бе приятно да се седи навън в този ветрилник.
На сутринта се вдихнахме рано и се изстреляхме към Сплит. Още с пристигането си намерихме едно кафене, което тъкмо отваряше. За кафе, чай и тоалетна. Помотахме се из Сплит, аз някога прекарах два месеца тук, познавах града, но Елена бе любопитна да огледа стария град, и пристанището. След Дубровник, този град изглеждаше като съборетина. А и изглеждаше доста променен след повече от 15 години.
Нямаше какво толкова да ни хареса, а и бяхме загубили леко ентусиазма си след предната вечер.
Насочихме се на север, минахме през Шибеник и наближихме Вранското езеро, когато небето се покри с гъсти облаци. Езерото се показа, показаха се и хълмовете зад него. А зад тях пушек и стълбове дим се вдигаха към небето. Пожари бошуваха на три различни места. Спряхме на една отбивка, да гледаме. Четири самолета долитаха до езерото, потапяха извънбордовите си трюмове, пълнеха ги с вода и отлитаха в посока пожара, където се отърваваха от товара си. Имаше поне 20 човека, които също наблюдаваха пожарогасителната операция. Заговорихме едни хървати. Всяка година имали пожари, но тази година почти навсякъде. Пожара който гледахме бил тръгнал от изхвърлен фас. Казали били по новините тази сутрин.
Малко преди Задар се спряхме в една горичка край пътя, която завършваше с малък плаж. Пясък нямаше, само камъни. Същото във водата. Само че тук по камъните се въргаляха морски таралежи. Много досадни създания. Някой хора ги намират за деликатеси, но по мое мнение това са нахални морски създания с неприятния навик да си забиват острите бодли по краката на хората. Трябваше много да внимаваме като ходим. Друга досада за мен е лежането на плажа. Надали има по-безполесно действие от това някой да си пече задника и да се въргаля по пясъка. Къде по-приятно занимание би било да се пие бира някъде на сянка. Елена обожава да се въргаля по плажа. И за да е честно я оставих да си се радва на слънцето и камънаците, а аз се забих под капака на микробуса. Десният фар бе ослепял и захванах със смяна на крушката. Обаче ядец. Колата е френска, а тия хора са извратени. Отне ми повече от половин час да изкарам изгорялата крушка.
Потеглихме отново, минахме покрай Задар и се насочихме към Плитвичките езера. Бяха ни силно препоръчани. Надвечер пристигнахме в един къмпинг, стопанисван от доста интересен екземпляр. Разпитахме го кое, как и колко и освен всичко Елена направи грешката да попита дали терена е равен. Равен, ти къде ще намериш равен терен тука, нямам равно място. Няма и да намерите, това са планини, да не ви е....тук някъде спрях да слушам, а тоя се обърна и тръгна на някъде продължавайки да крещи...май го уцелихме по слабо място.
Все пак решихме да останем тук. Аз докато вадя масата и столовете, Елена отиде да плати ида ни регистрира. Решила да разпита за езерата, колко са далеч, кога отварят и т.н. Докато и говорил, в офисчето влязла някаква жена. Елена се обърнала да види кой влиза, а господин добри маниери и се разбучал:
- В очите ще ме гледаш като ти говоря! - и с жест с два пръсте и показал очите си...
Без коментар ще оставя това...
Същот така се оказа, че тоалетните се заключват след 22ч. Защо точно, не посмяхме да попитаме. Елена и се допика в 22:30.
- Къде да пикая?
- Незнам, ако питаш мене, пикай зад кенефа. Но тоя ако те види, ще ни изгони от тука.
Въпреки всичко ни информира, че след 10ч. при езерата започват да пристигат автобуси с туристи от хотели и курорти от цяла Хърватия, организирани групи и т.н. Решихме да избегнем навалиците и да отидем по-рано. В 8 влязохме в паркинга. Стотици коли вече бяха паркирани, а на гишето за билети се виеше дълга опашка. Свалих Елена да чака и тръгнах да търся място за паркиране. Това не бе лесно. Трябваше да се навря между едни дървета в гората. За този паркинг трябваше и да платим...оставих колата и отидох при Елена, вече имаше около 20 човека зад нея. Пред нас имаше поне 300. Колко вече бяха влезли, и колко още щяха да пристигнат...и двамата си задавахме този въпрос. С погледи се разбрахме. Оставихме опашката, качихме се в буса и отлетяхме от тук. Знам, че все някога ще се върна тук. Ще се опитам да е извън сезона. Да се бутам измежду цялата тази сган от туристи не ми е в кръвта. Последните години работя в туризма. Лятото е когато имам най-много работа. За пръв път от много години насам, не работя по това време, а съм и аз турист...и мога да ви кажа, че не ми харесва! То си е живо наказание. Пренаселени плажове, високи цени за нощувки, опашки за атракции, пътища с огромен трафик...не, благодаря.
След като оставихме Плитвичките езера се спуснахме отново към Адриатическо море. От лявата ни страна се редуваха острови и острови. Хърватска притежава повече от хиляда острова, някой са дълги по 50 км, някой по 50 метра...
Наближихме Риека и понеже бяхме спестили време, реших да се спрем тук, за да сменим маслото в двигателя. Как успях да се спра точно в този сервиз незнам. Но попаднахме на човек. Държеше го фен на Риека, ултрас до мозъка на костите си. Докато колегата му се занимаваше с колата, Томи ни предложи кафе, после бира и ни прави компания през цялото време. Имаше възбрана да ходи на стадиона и да посещава каквито и да е мачове. Говорехме на испански, бил живял в Испания. Разказаваше ни за хърваткса, бяхме пропуснали морският орган в Задар. Било инсталация, която свирела, когато тубите и се пълнили с вода от прииждащите вълни. Набелязахме си го, за когато се връщаме да видим Плитвичките езера. Като плащахме подписа фактурата с A.C.A.B. Честно казано, ще се радвам да го видя отново, ако някога се върна в Риека.
С подновено масло и нов приятел полетяхме към Словения. Хванахме малък път, който ни отведе до най-намусеният митничар. Дадохме му паспортите, той погледна моя, върна ги и каза не може.
- Е как така не може?
- От тук само държави членки на Шенген. Ако не сте от шенген, трябва да минете международната граница.
Това бе пълна простотия, не знам дали ме клатуркаше, щото не бе на кеф, но нямах желание да се боря с мелници. Елена бе по-упорита. Грабна паспортите, излезе от вана и отиде при него...Той отново я отпрати и каза да търсим международната граница
- Къде е тази международна граница? (аз само си мислех, ква е тая граница на която сме, ако не е международна...от другата страна бе Словения)
- Ще я намерите в гугъл...
Наругахме го наум и си тръгнахме. Върнахме се малко назад и хванахме магистралата. След 10 минути бяхме пред другата граница. Евентуално международната. От тук влязохме в Словения без никакъв проблем. Надали имаше някакво значение от къде съм влязъл в държата им.
Бяхме планирали да отидем до пещерата Постойна, но това бе най-извстната пещера в Словения и щеше да ни очаква подобна върволица от хора, както в плитвичките езера. Решихме да я прпоуснем, като посетим някоя по-малка и евентуално по-слабо посещавана. А в Словения има много пещери. Цялата държава е надупчена като швейцарско сирене. Имам приятел словенец, той ни препоръча Скочянската пещера (не съм сигурен дали така се пише) Слънцето напредваше, нямаше как да успеем за днес, започнахме да се оглеждаме за място, подходящо да пренощуваме. Дивото къмпингуване в много държави не е позволено. Не веднъж нарушавахме правилта, но като цяло се опитвахме да се съобразяваме. Още повече, по-добре да платим за къмпинг, с бани и тоалетни, отколкото да платим глоба 10 пъти къмпинга и без баня и тоалетна. Озовахме се в двора на една къща за гости, в която домакинът ни позволи да паркираме в двора и да ползваме сервизнните помещения срещу 5 евро. Къщата му се намираше в покрайнините на село, чието име не помня (в Словения може би се намират най-много непроизнесими имена на села и градове). От страни на къщата имаше голяма ливада, а зад нея започваше гора, чиито край се губеше нейде из далечината между хълмовете на далечните планини.
Първо минахме през помещение осеяно с огромни сталактити и сталагмити, достигащи 2 - 3 метра. Продължихме, за да стигнем до зала широка 70 метра и висока около 30. Тук се намираше сталагмит, с диаметър 5 метра, може би и повече. Продлъжихме по пътеката, за да стигнем до подземен каньон. Огромно пространство, високо поне 70 метра. Долу минаваше река, която идваше нейде измежду скалите. Тук таме се подаваха скали. Някъде по-нагоре имаше мост, който минаваше над реката и пресичаше каньона. Сталактити по тавана нямаше. Били унищожени при наводнения. При по-обилни валежи, изхода за водата се затлачвала и пещерата се пълнела с вода. Преди 100ина години била пълна съвсем до горе и в тавана между няколко оцелели сталактита се бе заклещило някакво парче дърво. Ние продължихме надолу, по стълби изсечени в скалите, които преминаха в бетон, след което започна кратко изкачване, за да стигнем до моста и да преминем от другата страна. Бяха инсталирали осветление навсякъде, та се виждаше достатъчно добре. За съжаление бе забранено да се снима. Реших да не хитрувам и оставих камерата в чантата. Пресякохме моста, заобиколихме една огромна скала, за да достигнем до интересна формация. Варовикови камъни, бяха образували стъпаловидни басейни високи 40-50 см и с диаметър 50-70 см всеки. Някога приток на реката е минавал от тук и нанасяла варовик в продължение на хиляди, може би милиони години. Днес езерцата бяха пресъхнали и се пълнеха с вода, само при дъжд.
По тавана висяха прилепи, скупчени с десетки един върху друг.
Най-голямата дълбочина, която стигнахме бе 140 метра а над нас, между тавана и земната повърхност имаше 70-80 метрова дебела покривка.
Обиколката ни продължи около час и половиина, но самата пещера бе много по-дълбока. При каньона имаше отклонение, което продължаваше с километри на вътре. Тази част не бе достъпна за туристи. А реката, която минаваше по дължина на каньона, излизаше на повърхността някъде в Италия, където преминаваше около 500 метра, преди да се влее в Адриатическо море.
Излязохме през голям отвор, висок и широк 30 метра. Пред нас се разкри огромна дупка с диаметър от поне 300 метра, а на дъното имаше малко езерце. Това е било огромно подземно помещение, част от пещерата, но тавана се бе срутил по някое време през вековете. Ние излязохме някъде по средата на дупката, под нас бе езерото, а няколко стотин стъпала нагоре бе повърхността.
Намирахме се на 700 метра надморска височина. Със скриването на слънцето започна да захладнява. От къмпинга ни казаха, че нощните температури са около 10 градуса. Имахме одеала с нас, някак щяхме да го преживеем.
Също така, с падането на нощта, небето започна да се покрива със звезди. Нямаше никакви градове или села наоколо, които да замърсяват небето със светлина. Милиони малки точици ни се усмихваха от горе. Млечният път се виждаше с просто око. Пресичаше пространството между двете планини, чийто силуети се открояваха в тъмнината. И докато гледаме звездите установихме, че от тук минават всички самолети, които пресичат Европа в една или друга посока.
Слязохме обратно, качихме се в колата и решихме да обиколим крайезерният път. Бе пълно с почиващи с доста натоварен трафик. Нямаше къде да се паркира, близо до водата, затова обиколихме езерото, разгледахме го от всеки възможен ъгъл и продължихме към Соча.
30-40 минути след като изгубихме езерото от поглед, при Краняска гора, хванахме на ляво, следвайки табелата Вършишки проход. Този проход пресича част от Алпите, намиращи се в парк Триглав. Името идва от връх Триглав - най-високият в Словения 2864 метра.
Върнахме се по обратния път и се метнахме отново в колата. Излязохме от Връчнишкият проход се оказахме в Италия. Пейзажът около пътя се промени драстично. От зелени ливади, гори от високи борове, планински върхове с побелели скали най-отгоре, стигнахме до равнинна местност, заета от дълги редове лозички, ферми и безброй винарни. Бе късен следобед, напазарихме си ядене от един огромен мол и след кратко лутане се озовахме на празен паркинг, покекрен върху един хълм, където някога е имало замък. От паркинга се разкриваше гледка към Адриатика и няколко градчета наоколо. Отворихме бутилка червено вино и се насладихме на тиха и не особено спокойна вечер. Хора нямаше...мина един човек с куче и една девойка на бегом...затова пък имаше хиляди комари, които се нахвърлиха отгоре ни, жадни за кръв хиени!
На сутринта се бяха изпокрили. Или ние се събудихме след активният им момент...гадове мръсни!
От тук до Венеция бе около един час път. Намерихме един Лидъл и паркирахме там, 5-6 км от града. Хванахме автобус, който мина перз Местре и ни свали на площад Рома. Хванахме на където ни видят очите. Да се загуби човек във Венция, никак не е трудно. Просто тръгва по която и да е улица, пресича мост, свива на ляво (може и вдясно) прекосява друга уличка. Обръща се на 90 градуса, минава 10 метра и те това е. Само местни или добре тренирани туристи могат да се върнат по същият път.
базилика Сан Марко
Площада бе огромен. Вляво от базиликат се намираше часовниковата кула, от дясно висока камбанария, и останалата част от площада (може би 500 на 200 метра, може би повече) бе заобиколена със сградите на Прокурациите. Така и не намерих точен превод на това, но сд други думи - административните сгради използвани от византийците. Вдясно, между базиликата и камбанарията, имаше широка алея, водеща към единия канал, отдясно бе библиотеката, от ляво част от базиликата.
прокурациите
часовниковата кула
Минахме по един мост, от където се виждаще и моста на Въздишкие, който не бе достъпен за простосмъртни, и може би е най-известният мост във Венеция. В Италия изобщо. Хората се спираха за снимки, имаше огромна навалица. Отне ни около 2 часа да слезем до тук. Тръгнахме бавно да се връщаме. Има още много да се види тук, но аз съвсем сериозно се замислих, че искам да повторим това пътуване някой път, но през октомври или април, за да избегнем тълпите от летовници.
Карахме по второстепенни пътища, а това е некъв ужас, некъв ад. Влачехме се с по 40-50 км в час. Алтернативата бе магистралата, която пък бе невероятно скъпа. Разстояние от 150 км ни отне 4 часа. Пресякохме някакви планини (края на Алпите), където и замръкнахме. Търсихме паркинг за кемпери, който Елена намери в апликацията си. Оказа се доста странно място, на гърба на малко селце покекрено на върха на един хълм. Имената ми се губят. Слязохме в селото, за да си потърсим нещо за хапване, но се оказа, че всичко е затворено. Качихме се в буса и тръгнахме да обикаляме из селата на около в търсене на ресторант. Озовахме се в едно рестоанче, нейде из фермите. Ресторанта гледаше към хълмовете на Сан Марино. Всичко бе приготвено на ръка, а продуктите идваха от чифлиците в района.
На сутринта слязохме до Сан Марино, малка държавица, покекрена върху скалите, гледаща към Римини. Основана от свети Марин, който през 4ти век дошъл и отворил манастир тук. Това е най-старата незвисима държава.
Отне ни няколко часа, да прекосим тази част на алпите, за да стигнем до Флоренция. Родното място на Данте, на така наречения исторически футбол (незнам защо го наричат футбол...) Нямаше начин да видим нито едното нито другото. Но пък имаше достатъчно площади, църкви и сгради, датиращи от преди 700-800 години. Площад Дуомо и катедралата света Мария де Фиоре, чийто купол бе покрит с мозайка. Въпреки, че бе внушителна по размер и като архитектура, не можеше да ме впечатли, след венецианската Свети Марко. Има причина да наричат града люлка на ренесанса. Работи от Микеланджело, Да Винчи, Донатело бяха оставили своят отпечатък в града, въпреки, че повечет оригинали са прибрани в музея Уфизи (или някъде другаде) и подменени с копия.
До музея така и не стигнахме, по същата причина, поради която не посетихме и Плитвичките езера.
Давид от Микеланджело (копие)
площад Дуомо и църквата Санта Мария
Излязохме от флоренция надвечер, за да намерим ферма, на 20ина километра западно, където срещу 15 евро ни разрешиха да нощуваме и да ползваме баня и тоалетна. Паркирахме между няколко маслинови дръвчета, а от долнта (югозападна част) се простираха дълги редици от лози. Бяхме далеч от главни пътища, освен собствениците и кучето им, нямаше никого няколко километра наоколо. Изкарахме поредната вечер в бой с комари. Някъде на близо се отичаше водата от чешмата...
Следната сутрин отидохме до Пиза. Наклонената кула се виждаше още преди да влезем в града. Паркирахме на около 1 км от историческият център и слязохме пеш. Не е нужно да споменавам хилядите хора. За около час и половина тук, заснетите снимки и видео файлове бяха в размер на 75 терабайта. Минимум. От тях, 55 тб бяха на хора подпиращи кулата. Едни монахини се доближиха и ме помолиха на английски да им направя снимка с телефоните на две от тях....
За пореден път се убедих, че не желая да предприемам подобно пътуване отново през Август.
Тръгнахме на север в посока Франция. Бяхме хвнали крайбрежен път, който минаваше само през населени места, малки градчета и курорти на средиземноморието. То друго тук нямаше. На всеки 150 метра спирахме на светофар, а средната ни скорост бе 25 км/ч. Италианците смело бяха повели акция "неефективност на пътя" По някога спирахме на червено без дори една кола да пресече пред нас. Спираше се и за пешеходци, които отсъстваха. Тия хора не бяха чували за кръгови. А и малко по-интелигнтни светофари можеха да им влязат в полза.
Очаквах да влезем във Франиця същият ден, но с тази скорост замръкнахме някъде около Сан Ремо. Намерихме паркинг извън града и се навряхме между още 150 кемпервана. Бих предпочел поляна, дървета, нещо по-зелено, но в района бе почти невъзможно. Сутринта, с нови сили продължихме пътуването, за да влезем във Франиця и веднага след това - Монако. Блясък и лукс крещяха от всеки ъгъл. Всяка кола тука бе порше, ферари или мазерати. Предполагам мерцедесите се караха от работническата класа. В морето бе хвърлила котва една моторна яхта, дълга колкото 3 олимипийски басейна. И още 100 по-малки. Къщи-палати и все такива. Както се оказа, това бе стандарта по цяото крайбржие. Френската ривиера започваше тук.
така изглеждаше градската част на Монако
На сутринта, в интернет намерихме телефони на няколко гаража (добре, че премахнаха роуминга в европа най-сетне) и започнахме да звъним. Един чичко в Агай имаше време за нас, но се оказа, че трябва да чакаме за ново каре до следният ден. Прекарахме времето в лежане по плажа и обикаляне на близките заливчета.
На градският плаж в Агай имаше душове, минахме от там вечерта, за да се освежим и измием солта от себе си.
Изкарахме две вечери на върха на скалата, първи линия с гледка към морето. Слънцето слизаше към леглото си нейде над Фрежус. Някой хора плащат луди пари за това. Ние бяхме щастливи с походната си маса и столове и леглото в микробуса.
Минахме през Сен Тропе (което не се отличаваше много от Монако) , и се насочихме към Испания. Ставаше късно и се заоглеждахме за място за спане. Бяхме близо до Марсилия, намерихме на апллкикацията за кемпери подходящо място на брега на езерото. Обиколихме града и минахме покрай огромна индустриална зона с летище и знаци Airbus това, Airbus онова...Отне ми малко време, докато стопля. Тук правеха самолети. Подминахме и продължихме покрай индустриалната зона, наближихме езерото, заводите и комините останаха някъде зад нас. Излязохме на път, без никакво движение, освен нас, и след още 20ина минути стигнахме до малко плажче, на брега на езерото до Марсилия. От водата тъкмо излизаше един младеж с кану. Беше ходил за риба, отидоха да огледам, в кофата му имаше няколко доради.
Изкарахме ноща тук. Бе облачно и леко припръскваше, не бих казал, че времето бе много приятно за къмпингуване.
Нощта отмина, дойде нов ден. Скоро след Марсилия, пресякохме границата, за да влезем в Испания. Бяхме запазили час за технически преглед близо до Розес. Бяхме избрали малко селце, с идеята, че на такива места не се вживяват много в работата си.
Изкарахме нощта на един от къмпинзите на брега на залива в Розес. Времето бе мрачно, дъждовно и не ставаше за плаж. Все пак слязохме да огледаме наоколо.
Потеглихме на север, отново влязохме във Франция. Пресякохме мостът при Milleau. Минавали сме от тук няколко пъти, но винаги през селцето, за да избегнем таксите на моста. Това е най-високият мост в света. За разнообразие минахме отгоре. Платихме около 10 евро за микробус. Не мога да кажа, че бе особено голяма тръпка. На моста не може да се спре, за да се изплюе човек. Чак на края има отбивка, но ние я пропуснахме и подкарахме. Бе надвечер. Езерото Паерлюп бе наблизо, хвахме влязо, пресякохме няколко села, стигнахме до езерото и се наложи да го обиколим изцяло, за да си намерим подходящо място за спане. Спряхме на 15 метра от водата, върху тревата. Вдясно от нас имаше ферма, децата от която ловиха риба от брега.
Вдигнахме покривалото против дъжд, сложихме си масата и отворихме бутилка червено вино. Бе доста хладно, но виното ни сграваше. Слънцето бе изчезнало някъде зад дъждовните облаци, само все още оскъдната светлина ни напомняше, че в момента потъва зад хоризонта.
Дъжда спря, прибрахме покривалото, за да не го отвее вятъра през нощта и се мушнахме в микробуса да спим.
Сутринта станахме рано, преди 7 и потеглихме. Към 20ч. вечерта влязохме в Холандия.
Две седмици и половина на път и спане в микробуса. И двамата се наговорихме да си купим някой ден истински кемпер и да отделим няколко седмици за едно подобно пътуване из Европа. Преди или след лятото. Прибрахме се с души пълни с емоции и погледи наситени с гледки от нови и непознати места.
Декември 2016 бе, когато отлетяхме от Брюксел. Посока югозапад. Юли месец отлетяхме от Лима в посока североизток. Юли месец потеглихме с кола от Холандия, за да стигнем до Варна. Септември месец се върнахме в ниските земи...бе едно дъъъъъъъъъъълго пътуване. 10 месеца, пресякохме близо 30 държави и 60 000 километра. И винаги пътуване с еднопосочен билет. За съжаление е време да се върнем в реалният живот...Трябва да се хвана отново на работа. До следващият ни полет.
Рилски манастир
Рила планина
Будва, Черна гора
Дубровник
агнета се печаха в тези ремаркета...
една от малките улички, скрити зад крепостните стени на Дубровниик
тоя череп...
Дубровник, чешмата на едното площадче
Мотар, пресечен от сините води на реката...
Нейде из Босна и Херцеговина
самолет пълни резервоарите си с вода, за да се бори с близкия пожар
пожарите...
това птиче дойде при нас на къмпинга при Плитвичките езера
някога тук небето не се е виждало
просто Словения...
замъка в Блед
природен парк Триглав
река Соча, водопадът на 10 метра от извора
Сан Марино
Сан Марино
Персей с главата на Медуза
отново катедралата Света Мария
Херкулес ще бие някого
някъде в Италия
а това дърво го срещнахме някъде във Франция
with love from https://www.geckowindsurfschool.com/
Comments
Post a Comment