Остров Мадейра

Полета ни от Лас Палмас до Мадейра бе час и половина, в малък самолет с перки. За пръв път се возих на такъв. Бебето се държа геройски през целия път. Майка му също! Освен, че си изповръща червата, не подгъна крак. Ядохме гъби предната вечер, явно на нея не и понесоха. Аз съм свикнал...отровни манатарки в салатата си слагам понякога. Като няма сирене.
Избрахме Мадейра, защото бе наблизо, бе различна от нашият остров, и защото изглеждаше лесно за почивка с бебе. За пръв път тръгвахме с бебока и с ваканционни намерения. Бяхме опитали преди време, но всичките ни планове пропаднаха, бебе си искаше своето и бяхме заети да го обгрижваме. Сега бе на една година и нещата бяха по-различни.
Агент от фирмата за коли под наем ни чакаше на летището, уредихме договора набързо и ваканцията започна!
Отидохме до квартирата първо. Имахме малък апартамент, съвсем близо до плажа на Канисао. Мазилката на тавана се лющеше, хазяйката бе забравила да го спомене в описанието на апартамента. Бе вече късен следобед, бяхме пригладнели. Съвсем наблизо имаше ресторант...имаше много ресторанти всъщност, избрахме един от тях. Елена реши да не рискува и си поръча sopa del dia, а аз реших да пробвам местната риба. Това е espada preta, вид змиорка, нямам идея как се нарича на български. Сервираха ми я със зеленчуци, и бе доста пресолена, а месото бе бяло и сухо.
Поразходихме се малко, намерихме супермаркет, да си напазарим кафе, вода и там каквото още ни бе необходимо и се насочихме по леглата.
Елена още не бе в състояние за дълги разходки след дълъг ден на дехидратация, решихме да разгледаме каквото е възможно с колата. Хванахме южното крайбрежие, посока запад. Минахме през Фунчал, но не се спряхме, оставихме го за по-натам.
Спряхме първо в Камара де Лобос. Рибарско селце, разположено около малко заливче, добре закрито от вълните. Това го е превърнало в идеално място за местните рибари. А самото пристанище бе ферия от цветове. Лодките бяха боядисани с ярки нюанси от дъгата, а около заливчето, се простираше малка уличка с окачени гирлянди и фенери...

Повечето лодки бяха издърпани на брега, а по мачтите на една от тях се сушеше риба треска.
Нащраках няколко снимки и продължихме. Започна едно стръмно изкачване към Кабо Гирао. Тук ще отбележа, че водоравни пътища на Мадейра най-вероятно няма. Острова е една малка планина с безброй хълмове и всичко е или 45 градуса нагоре или 45 надолу. Пътища змиорки, завои-игли и често две коли трудно се разминават. Навсякъде около пътя растат цвета, грозде, папрати и изобщо всякакъв вид вегетация. Незнам дали цветята са умишлено посадени или са диворастящи. Ние живеем на Фуертевентура, който е пустинен остров, рядко вали и всичко е камънак. Цялата тази зеленина е глътка свеж въздух за нас. Или две.
Има и над 100 тунела (някъде прочетох 150) Пълна лудница. Предварително се бях осведомил за това, на няколко места четох, хора се оплакваха, че колата им се затруднявала с баирите. Затова и наех автомобил с по-голям двигател.
Качихме се до Кабо Гирао, което се спрягаше като голяма атракция. Cabo Girao skywalk...скала 580 метра над океана, с малка платформа, и около 150 човека гъз до гъз. Гледката бе зашеметяваща, океана се простираше пред нас, вляво и под нас бе Фунчал и Сао Лорензо...някъде там бяха и двата необитавани острова югоизточно от Мадейра.

гледката от Кабо Гирао

Нагледахме се на океана и покривите в далечината и пак се метнахме в колата. Преминахме през няколко малки селца, за да стигнем до място с неизвестно име, откъдето на 300-400 метра пеш бе водопада Гарганта Фунда. Бях прочел нейде из нета за въпросното пръскало. Било стъннинг вю и амейзинг ту сий...Аз не бях особено амейзд...Скала, изрязана от природата в полуцилиндър, висока 20-30 метра, от която се спускаше тънка струя вода, и се излизаше в една локва, някъде долу. Предполагам Март - Април, към края на "дъждовния" сезон, водата ще е в пъти повече и водопадът много по-зрелищен.

Дълбокото гърло, останало почти без вода...

Зад нас, се простираше океанът. Разходката си струваше, дори и за малкото вода от дълбокото гърло. На обратно минахме покрай две жени, поздравихме се с bom dia, а едната ни заприказва на английски. Кои сме и от къде сме. Тя пък била от Южна Африка, майка и живеела тук и идвала от време на време. Пожелахме си приятен ден, ние се качихме в колата и продължихме. От тук се качихме малко на север, от където свихме на дясно и хванахме път ER 110 на обратно. Това бе живописен път, който ни прекара през гори и ливади, за да стигнем отново до южното крайбрежие, при Калета. Тук местните са построили вълнолом, за да оградят малко пространство за плажуване. На острова плажове с пясък няма, всичко са камъни или по дребен черен камънак. Но тук са докарали бял пясък от някъде и са го разстлали по плажа, за да го направят по-приятен.
Намерихме детска площадка за бебето, а аз си нахлузих шортите и се цопнах във водата.
Хванахме отново баирите, за да се озовем над облаците. Равнината Паул да Сера е на около 1500 метра надморска височина и сравнително странно на фона на всички тия планини и върхове наоколо. Спряхме се на един мирадор, от където зелените хълмове на север от нас се бяха сгушили между бели памучни облаци.

над облаците

Отново започна спускане, този път слязохме във Фунчал. Намерихме подземен паркинг близо до центъра и се засилихме към градчето. Улиците бяха покрити с калдаръм, с двуетажни сгради и от двете страни, малки ресторантчета и барове. Бяхме гладни и решихме да пробваме храната тук. Поръчахме си бакаляо де ната...португалското народно ястие. Както всичко до момента, бакаляото бе "малко, но не съвсем". Чух как микорвълновата звънна, малко преди да ни го сервират. Готвача бе нахвърлял накълцани домати и краставици в чинията, за декорация.
Изядохме си яденето, платихме и решихме да слезем до крайбрежната алея. По пътя, на един от площадите се беше събрал народ, имаше сцена, музика и нещо се случваше. Задържахме се да позяпаме. Хора, в мадейренски носии се покачиха на сцената, под съпровода на музика започнаха да танцуват. Танца бе бавен и предполагам изобразяваше слънчевата система, без слънцето обаче. Няколко двойки танцьори се въртяха в кръг, бавно, леко прегърбени и кълчеха ръце. От време на време, по определен сигнал, всички се обръщаха на 180 градуса и си сменяха партньорите.
Носиите им бяха шарени, червено, жълто и бяло преобладаваха, мъжете носеха кепета, всяко от което имаше нещо като фитил отгоре.

местните танцуват

Пунта де Сао Лоренцо бе следващата дестинация. Източната част на острова изглежда като свинска опашка и е поредното NOT TO BE MISSED на Мадейра. Елена се чувстваще по-добре и готова за подвизи. Оставихме колата на паркинга, където свършва и пътя. Натоварих бебето на гърба си и потеглихме тримата. Пътеката минава по дължина на въпросното тънко парче земя, и бе постоянно нагоре или надолу. Ние не сме големи ентусиасти за подобни разходки, аз още по-малко с 10 кила бебе на гърба, но се засилихме пълни с енергия.
Продължи едно около двучасово разминаване по тесните пътеки с други туристи. Хора имаше навсякъде. Връщаха се, подминаваха ни, ние подминавахме. Всякакви възрасти, немски, френски, португалски се говореше около нас. От скалите горе, се виждаха няколко яхти, пуснали котва в заливчето от южната страна. Имаше и нещо като плаж, със заоблени камъни. Ние се придвижвахме бавно, но сигурно. На няколко места, точно до нас се простираше пропаст или почти вертикален склон. Понякога имаше и перила. Спуснахме се до къщата на сардините...тук имаше сянка, пейки, продаваха храна и напитки. Елена бе много уморена и остана долу с бебока. Аз направих последен напън, за да се добера до края. Няколко стотин метра, 45 градусов баир нагоре, за да стигна до Понта де Фурадо. От тук се простираха още 2 малки скали, на последната имаше фар. По някаква причина очаквах да стигна до края на полуострова, но това бе края на пътеката. На юг, съседният безлюден остров бе полегат, плато се издигаше на 100-200 метра над водата. Зад мен, от където дойдох, скалите се спускаха полегато наляво. Гледката бе зашеметяваща, но нещо липсваше. Всичко бе изсъхнало, кафяво. Мога да си представя зеления цвят на тревата, прясно поникнала след няколко дъждовни дни. Предполагам, щях да съм покрит с кал до лактите, след дъжд...но за това, трябва да се върнем през зимата.

пунта де Сао Лоренцо

ВЪрнах се долу, където ме чакаха Елена и бебето и всички заедно тръгнахме обратно, спуснахме се до Плажа на Сардините, където имаше няколко пейки и седнахме да си починем.

Няколко младежи печаха риба на огъна. Единия се приближи до нас с една тава и ни предложи печена риба тон. Имали много, прясно била уловна от рибарите. Били местни и идвали до тук с лодка от време на време. Спомням си преди 2 години на остров Рапа Нуи, един местен ни покани на риба на скара при плажа на Анакена.
Аз си взех едно парче от скромност, но бе толкова вкусно, че не се посрамих да попитам за още...Португалците са много гостоприемни и мили хора, спомням си добре от двете лета прекарани във Фож до Арельо.
Бавно се върнахме до колата. Отне ни около 4 часа разходката, а краката ни бяха омекнали.

Отделихме един ден за разглеждане на северната част на острова с кола. Сантана е забележително село, заради триъгълните къщи със сламени покриви. Освен тия къщи, нямаше нищо друго за гледане. Имаше няколко от тях в центъра, прясно боядисани и спретнати, и вътре се продаваха сувенире. Триъгълни "къщи" неползвани за комерсиални цели, бяха неподдържани...съвременното строителство бе надделяло.

къщите в Сантана

Изядохме по един сладолед, поиграхме с бебето на детската площадка, помотахме се и пак продължихме. Сао Жорж бе малко село до плажа, ресторанти за туристи и толкова. Слязохме пеш до плажа, щракнахме се под една стара арка и се върнахме към колата.
Наближихме Сао Винсенте и се появиха пътни знаци за пещери. Решихме да погледнем. Организираха групови посещения, платихме по 8 евро на човек, и трябваше да изчакаме малко следващата обиколка. Лелката ни прикани по едно време, бяха се събрали около 30-40 човека. Говореха ни на Португалски и Английски. Мадейра е вулканичен остров, сравнително нов. При вулканичните дейности, газове останали затапени под земята и образували въпросните пещери. Вода се стичаше по стените, малки езерца се образуваха на няколко места, къде естествено, къде с помощта на хората.

вътре в пещерата

Тунели ни пресичаха пътя постоянно, гида се спря при тунел метръ, метър и нещо в диаметър. Бил тунел само за мъже. Който искал можел да се навре и да се спусне. Аз (и още няколко човека)разбира се, се наврях. Не исках да си цапам ръцете като лазя на 4 крака, та трябваше да ходя клекнал. Излязох на 100ина метра по-надолу, в нещо като зала, където гида и останалата група, също пристигаха. От тук излязохме от тунелите и ни заведоха в малка кино зала, където ни прожектираха филм за образуването на Мадейра. От там ни набутаха в един огромен "асансьор", който ни "свали" до "земното ядро", и от една стая зад стъкла ни показаха "ядрото". Бе яко, ако си дете на 7 години.
От Сао Висенте продължихме на запад, към Сеишал и от там към Порто Мониз. Стръмни зелени хълмове са надвиснали над пътя, който опасва крайбрежието. На много места се изливаха водопади в канавките, някой от тах над 20 метра.
Стигнахме до Порто Мониз. Басейни с морска вода между скалите са това което привлича хората тук. Португалците бяха затворили с бентове някои от скалите, за да се задържа водата вътре. Някои от басейните бяха излели циментово дъно, за да го подравнят. Автобуси с туристи пристигаха и изсипваха товарите си, други ги товареха и поемаха на някъде си. Не мога да си представя да се цопна тук измежду всичката тази паплач. Споменах, че живея на Фуертевентура, където имаме едни от най-красивите плажове в Испания и Европа. Бях дошъл да видя нещо ново и различно, не да плажувам. Честно казано, ако нямаше толкова хора, бих се изкушил да стопя жегата в прохладните води на Атлантическият океан. Помотахме се и тук малко, преди да продължим отново.

един от басейните в Порто Мониз

Денят преваляше, тръгнахме да се прибираме лека полека.

Бе средата на Септември и много хора се занимаваха с гроздобер. Мадейра произвежда добро вино, червени трапезни, също сладко и високо алкохолно (тип порто). На няколко пъти ме удари в носа миризмата на джибри, докато обикаляме, често се разминавахме с пикапи натоварени с бидони. Мекото време и близо 2500 часа годишно слънце, няма как да не помагат за сладко грозде.

Освен вино, Мадейра произвежда и ром. За това не знаех, преди да го видя в магазините. Отглеждаха захарна тръстика, така и не я мернах никъде, но все някъде, някой трябваше да се занимава и с това.

Бяхме планували ден с кола, ден обикаляне по канари и пътеки...Давахме почивка на краката си. След обиколката на северния бряг бе време да разтъпчем отново. Левади, са напоителни канали, построени от местните, за да отвеждат вода към по-сухите, южни райони. Строили са ги преди 4-5 века, днес, не само че отвеждат вода, ползват ги за производство на енергия, но и са маршрути за разходки. Бе хубва слънчев ден, идеален за разходка. Качихме се до платото Паул да Сера, откъдето започва левада де 25 фонтес. Една от най-посещаваните. Хвърлихме джапанките в багажника, нахлузихме обувки, нарамих бебето на гърба си и отново се засилихме. Започва едно слизане между хълмовете, навряхме се в некаква гора, пътеката следваше напоителния канал, който бе 40х40 см може би. Слизахме надолу доста дълго време, което означаваше, че ще ни предстои сложно изкачване по пътя обратно.

левада 25 фонтана

Минахме покрай къщичка, където се предлагаха напитки и закуски, малък мост, от едната страна се изливаше водопад, от другата бе долината под нас, пресякохме го и отново влязохме в гората, а по-голямата част от пътя бе като снимката горе. Ня някои места трудно се разминаваха двама човека, единият трябваше да слезе от пътеката или да се провеси над перилата или левадата.

Настигнахме група немски пенсионери, спрели да си починат. Водачът им, португалец ги помоли да ни направят място да минем. Ние подминахме, аз пък се спрях да правя снимки. Гида се разсмя и ми каза: "аз си мислех, че сте добри пешаци, а пък ни запушихте" Разменихме по няколко думи на португалски, кой от къде е и продължихме.

Преди някой да е решил,че говоря португалски искам да го поправя. Не, аз не говоря португалски. Това което говоря е Портиньол...или смесица между португалски и испански. Да бъда по-конкретен, говоря испански, но подменям С със Ш във всички думи. И където знам португалски думи, ги вмъквам, за да не изглеждам много смешно. Португалски и Испански език са много близки, четенето не ми е проблем, но са ми необходими големи напъни, за да разбирам насрещния. Елена се справя доста по-добре от мен.

Вървяхме около 2 часа, за да се озовем при "лагуната" която се пълнеше от водопад и бе крайната точка на маршрута. На камънаците наоколо бяха насядали хора, около пътеката бяха насядали хора, във въздуха бяха насядали хора, само във водата нямаше никой, защото бе ледена. Мадейра е изключително красиво място, но твърде посещавано.

тука няма никой

Събух си обувките и нагазих във водата, краката ми изтръпнаха от студ след няколко минути. Някой хора се изгъзариха и се цопнаха, но не се задържаха за повече от 7 секунди. А и някак смисъла се губеше, когато 140 човека те гледат как си киснеш черколяците...

Хапнахме по една ябълка, отпочинахме и тръгнахме наобратно. Срещнахме гида на немската група. Бе седнал на един камък, близо до пътеката, около 30 метра преди лагуната. Предполагам знаеше колко народ има, бе виждал водопада много пъти, и търсеше спокойствие човека. Местните са винаги по-приятелски настроени, когато говориш или се опитваш да говориш на техният език. В Неделя винаги било пълно с хора, ни каза. Аз го подбутнах, че си е зарязал групата...И аз работя с хора (му казах) понякога е трудно да се търпят....разсмяхме се и двамата.

Единия го е страх от високо, друг го болят коленете, трети иска да си почива на всеки 100 метра, а на една жена и стана лошо още като тръгвахме...ми заразказва той.

Завалията. Попитахме го дали е от Мадейра. От рая съм. Имаше предвид острова. Предполагам. Много от младите хора напускат острова, отиват към Лисабон или Порто, където има много повече възможности за образование, работа и развитие. Препоръча ни да се качим до Риско, повече вода имало и почти никого. По красиво било.

..кратка пътека ни отведе към водопада Risco. Водата се изливаше от доста високо. Всъщност бе на нещо като 2 стъпала. Височина може би 30 метра. Имаше тунел, който влизаше в скалите близо до мястото от където наблюдавахме, минаваше някъде навътре под водопада, и излизаше от другата страна. За съжаление бе затворен с решетка и не можеше да се влиза.

Бяхме слезли до тук...връщането назад бе изкачване. Напънахме се и към 5 и нещо следобед бяхме обратно при колата.

Фунчал бе следващата дестинация. Отстоеше на 15ина минути от Канисао. Намерихме си един подземен паркинг, недалеч от центъра. Насочихме се първо към Телеферико - кабинковият лифт над Фунчал. На пътя ни се оказа меркадо де Лаврадорес. Търговци предлагаха плодове, зеленчуци, и сувенири. Цените бяха 2 пъти по-високи от цените на всеки друг маркет. Пазара бе туристическа атракция, и всеки турист, имащ поне капка самоуважение идваше до тук за да направи няколко снимки и да си купи нов колан. Една жена ми предложи delicious fruit както го наричаха. Това на форма бе като кочан царевица, но зелен, а на вкус е нещо между банан и ананас. Хареса ми и исках да купя един, но бе 15 евро килото. Вкуса взе да ми накиселява в устата и реших, че не е толкова специален.

ОТ задната страна, пазара ни отведе до рибната борса, където освен риба тон, сушена треска и от тази черната змиорка, която ядох първият ден, нямаше друга риба.

змиорката...еспада прета (черен меч)

Излязохме от пазара, за да се набутаме в Руа Санта Мария. Арт улицата на Фунчал. Елена бе прочела в нета, че това е в старата част на града, и тук художници изрисували вратите на къщите и стените. Верно че бяха изрисувани, но не от художник, а от някого с усещане за търговия и реклама. Всичко бе парлама. Някой му бе хрумнало да разнообрази улицата, с идеята да привлече повече посетители, от което местните ресторантьори и барове да се облагодетелстват. Не се възприемам като ценител, нито естет, но всичките тези "рисунки" не ми се вписаха в разбирането за изкуство...като се качихме на телеферикото, отгоре се видя една сграда с кит на нея..това бе изкуство...руа Санта Мария бе една улица изпоцапана с мацаници. За да е пълна картинката, от всеки един бар или ресторант ни канеха да влезем при тях. Един от досадниците ни се привика от отсрещната страна на улицата и се опита да разговаря с бебето. А бебето го гледаше и си мислеше същото, което минаваше и през моя череп.

това е най-оригиналната врата, която намерих на руа Санта Мария...

Подминахме улицата и се озовахме до телеферикото. Билет в една посока 11 евро, двупосочен бе 16. Взехме догоре и обратно...Влезнохме в кабинката и потеглихме. Прекосихме Фунчал напряко, можахме да надникнем в дворовете на всички къщи под нас. Ако аз живеех някъде долу, бих се разочаровал от идеята на всеки 20-30 секунди над двора ми да минава кабина с хора, надничащи зад стъкла. На бебето много му хареса, залепна за стъклата и се възхищаваше на всичко под нас. Фунчал ни бе на длан, а най-долу бе океанът и пристанището. Отне 15-20 минути качването до Монте (квартала горе) Тук се намират ботаническите градини на Мадейра, но нас слабо ни интересуваха. Имаше църква и няколко заведения. Огледахме се, и се оказа, че тук няма нищо за нас. Не очаквахме нещо различно, качихме се с лифта, заради самото пътуване. Пообиколихме близките улички, зад ботаническата градина попаднахме на банда униформени мъже. Всички в бяло, с панамена шапка и боти. Това бяха шофьори на тобоганите. Тобоган е плетена кошница, закачена върху дървена шейна. Двама (видях само за двама) човека се возят, а двама от тези белоуниформените я управляват, ползвайки крака и некакво въже, като също и подтичват от време на време. Шейните се спускат по стръмните улици на Фунчал, пързалят се директно на дървени рамки. Предполагам ги мажат с нещо. 35 евро бе спускането, предполагам бе достатъчно безопасно, но нямахме желание да рискуваме с едногодишно бебе.

Хванахме си телеферикото наобратно, а зад станцията намерихме площадка с рампи за скейтборд, където аз и бебето се разцъкахме с количката. Малко по-натам бе и крепостта Сао Тяго..Бе от 15ти век...или 16ти...абе стара беше. В подножието на външните стени бяха вдигнали малък кей, където можеше да се плажува и скача във водата. А от източната част се разполагаше хотелски комплекс. В самият замък пък имаше ресторант, а класиката отдолу бе паркирана в двора...не се въздържах. Всичко бе настъкмено, за да могат да сучат пари от туризма. Разбираемо е, остров е все пак.

Върнахме се към централната част на Фунчал, минахме покрай пристанищната част, озовахме се до музей CR7...музея на Кристияно Роналдо. Бил роден на Мадейра, летището е кръстено също на него, мадейричани бяха много горди с произхода на този младеж. Пред музея имаше статуя на Роналдо, хората се изчакваха един друг, за да се снимат. Аз се загледах към пристанището, къдео трима младежи караха уиндсърфове. Треннираха на РС хиксове. Върнахме се обратно към центъра на Фунчал, пообиколихме старите калдаръмени улици, обградени с колониални сгради и от двете страни, където времето сякаш бе спряло. Улиците са изглеждали почти по същият начин и преди 100 години. Жалко е, като си помисля как в България се отнасяме към подобни сгради.
Пригладнели се озовахме пред турски ресторант "Истанбул", а собственика бе иралндец...как разбрах не ме питайте, но нямах големи очаквания от турски ресторант, на Мадейра, управляван от ирландци, но Елена настояваше, та влязохме. Готваче бе турчин (ашколсун), който бе дошъл от Порто преди 2 месеца, за да живее и работи тук. Той и вторият готвач били единствените турци на Мадейра.
Келнерката беше една много досадна ирландка, която не ни остави на мира, опитваше се да си заработи бакшиш, но явно не знаеше как.
Докато се храним, дойде поне 5 пъти, за да ни говори, да вземела бебето, за да се нахраним, да ни донесела вода, искал ли съм още бира, искали ли сме това, отгоре било ирландски бар, било слабо лятото...абе моме проста! Остави ме да ям, а като свърша, ела и ме занимавай с проблемите си...а ако искам нещо, ще си го поискам. В един момент си навря ръката в чинията на Елена, взе с пръсти малко боб, за да го напъха в устата на бебето. Едва се сдържах.
Както и да е....от там се върнахме към колата и към Канисао.

магазин, специализиран в продажбата на консерви. Консерви с риба.

Последният ни ден го оставихме за Пико Рувио. Най-високият връх на Мадейра, 1861 метра. Елена бе уморена за подобни подвизи, мен също ме боляха краката, но си бях заплюл върха. С кола се качихме до Achada do Teixeira, което бе на 20 ина минути след Сантана. От тук започваше лесното изкачване, по стълби и пътеки. Имаше и друг маршрут, водещ от пико до Арейро, но бе по-дълъг и труден. Не исках да карам Елена и бебето да ме чакат цял ден. Имаше кафетерия, оставих ги там и се засилих към върха. Пътя бе белязан, през повечето време постлан с плочки. Очаквах по-голямо предизвикателство. В началото наклона бе лек, докато стигнах до ресторант, от където започна по-стръмното изкачване по стъпала, изсечени в планината. Хора имаше доста, както обикновенно. Отне ми около 1 час да стигна от паркинга, до върха, без да спирам за почивки. Бях се позапотил. Върха бе покрит с облаци, а от време на време измежду облаците се показваха и околните планини. Мога да си представя гледката, която се разкрива от тук в ясно време. Някъде долу би трябвало да се вижда океанът, може би и Сао Лоренцо, незнам...жалко че не бе безоблачно небето. В един кратък момент облаците между два от върховете се преместиха и някъде долу в далечината нещо пооранжевя. Насочих камерата и като увеличих с обектива различих двама души. Изглежда бяха се спрели пред някакъв тунел. Предполагам си почиваха. Най-вероятно това бе пътя от връх Арейро. Колко баир ги чакаше тези двамата. Предполагам им е отнело поне 2 часа да стигнат тук, от мястото където бяха спрели.
Слизането ми отне 30-40 минути. Елена се разхождаше с бебето в началото на пътеката, когато се върнах, а бебока се нахили до ушите като ме видя.
Имахме още цял ден за мотена, прекосихме отново платото на Мадейра, хванахме един селки път, който ни свали от платот до южното крайбрежие и лека полека се прибрахме към Канисао.
Пътешествието ни бе към края си. Щеше ми се да имахме време да се разходим и по някоя от другите левади, но и така бяхме щастливи. Ако някога тръгна за Мадейра отново, ще се опитам да го направя в сезон с повече дъждове.